6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 612
гр. София, 25.07.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седми април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 1394 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Я. В. Д., частен съдебен изпълнител /ЧСИ/, с рег. № 774 на КЧСИ, подадена чрез адвокат Т. С. Я., срещу решение № 1968 от 22.12.2015 г. по гр. дело
№ 3004/2015 г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско отделение, VІ състав.
Ответникът [фирма], [населено място], в срока по
чл. 287, ал.1 ГПК, изразява становище за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 2169 от 17.06.2015 г. по гр. дело № 14653/2014 г. на Пловдивския районен съд, V състав, с което е отхвърлен предявеният от Я. В. Д.- ЧСИ срещу [фирма] иск за заплащане на сумата от 10 200 лева, като част от общо дължима сума в размер на 24 904,46 лева, представляваща дължима и останала неплатена такса по т. 26, б. „е“ от Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители /ТТРЗЧСИ/, с включен ДДС, по изп. дело
№ 20097740400079, по описа на ЧСИ Я. Д., с рег. № 774 на КЧСИ, с район на действие ОС-гр. Шумен, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 14.10.2014 г. до окончателното издължаване, като неоснователен. С посочените решения са присъдени разноски.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че между страните не съществува спор относно факта, че по молба на ответното дружество и на основание представен изпълнителен лист от 03.02.2003 г., издаден по гр.д. № 773/2001 г. на Окръжен съд – [населено място], при ищцата, като ЧСИ, е било образувано изпълнително дело № 20097740400079 срещу длъжника по изпълнението [фирма] – [населено място], както и че са извършени действия за принудително удовлетворяване на взискателя, в резултат на които част от вземанията му – предмет на делото, били събрани. Съдът е приел освен това, че въз основа на писмена молба от 16.04.2013г. ответното дружество, в качеството на взискател, е поискало на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК прекратяване на изпълнителното производство и връщане на изпълнителния лист, което било извършено с постановление от 16.05.2013 г. на частния съдебен изпълнител. Въз основа на събраните писмени доказателства въззивният съд е формирал извод, че ответното дружество е заплатило всички дължими такси и разноски по изпълнението до датата на прекратяване на изпълнителното производство, както и че съдебният изпълнител е събрал дължимата му се такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ за събраната по делото част от вземанията. По отношение на основния спорен въпрос относно дължимостта на пропорционалната такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ върху останалата несъбрана част от вземането в хипотезата на прекратяване на изпълнителното производство по искане на взискателя, окръжният съд, позовавайки се на разпоредбата на чл. 78, ал.1 от ЗЧСИ, във вр. с т. 26 от ТТРЗЧСИ е обосновал извод, че таксата се дължи само при изпълнение на парично вземане, като размерът й се определя в зависимост от събраната сума. Изложил е подробни съображения относно липсата на основание за заплащане на претендираната сума върху несъбрания размер на вземанията в случаите на прекратяване на изпълнителното производство. Изложено е в мотивите на обжалвания съдебен акт, че цитираните нормативни разпоредби не предвиждат безусловно право на съдебния изпълнител да получи таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ поради факта на образувано изпълнително дело. Изложено е съображение, че след като към датата на прекратяване на изпълнителното производство част от вземанията не са били събрани, частният съдебен изпълнител няма основание да претендира получаване на таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ върху този размер.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържа искане за допускане касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържат по отношение на последните два въпроса, а по отношение на останалите въпроси поддържаните от жалбоподателката основания са по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
По първия по реда на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, формулиран, както следва: „ Дали таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ се начислява винаги при образуването на изпълнително дело за изпълнение на парично вземане от частен съдебен изпълнител, като се определя върху целия размер на дълга към момента на образуване на делото и се изчислява по правилата на точката – като за „събрана сума“ ?” не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Като несъобразен с решаващите мотиви на окръжния съд въпросът не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът не е изложил съображения за начисляване на таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ при образуване на изпълнителното дело. Цитираният въпрос произтича от становище на жалбоподателката, че таксата се начислява за целия дълг, но въпрос, поставен с оглед становище на касатора, вместо с оглед решаващ мотив на въззивния съд не е общо основание за допускане на касационен контрол. В тази връзка следва да се има предвид, че жалбоподателката при изготвяне на приложението не е съобразила разрешенията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.0210 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, изясняващи характеристиките на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че не е обосновано общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания.
Вторият въпрос – „Дали основанието за вземането на частния съдебен изпълнител за тази такса е самото образуване на изпълнителното дело, с което се определя и предмета на услугата, който извършва изпълнителят -изпълнителни действия за удовлетворяване на парично вземане, за която услуга възнаграждението винаги се формира от авансово дължимите такси и от т. нар. „окончателна такса“ по т. 26 ТТРЗЧСИ?”, съвпада с първия въпрос и също така не произтича от решаващ мотив на въззивния съд. Съдебният състав на въззивната инстанция е приел, че претендираната сума не се дължи поради това, че вземането не е събрано, като не е излагал съображения за образуването на изпълнителното дело, като основание за изплащане на таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ. Към изложеното трябва се има предвид и следното. Не е допустимо /юридически и технически/ пропорционалната такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ да се впише преди да са събрани парични суми чрез използвания по конкретното изпълнително дело изпълнителен способ, тъй като този вид такса се определя в процент от събраната сума. Освен това определянето по този начин на пропорционалната такса е от значение за спазването на реда за удовлетворяване на вземането – разноски, лихви, главница – чл. 76, ал. 2 ЗЗД, което не може да бъде известно нито в началото на процеса, нито в хода на неговата висящност. По вече изложените съображения за извеждане на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК от решаващи мотиви на въззивния съд следва да се приеме, че и с този въпрос страната не е обосновала предпоставки за допускане на касационен контрол.
Третият и четвъртият по реда на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, формулирани както следва: „ Дали дължимостта на вземането на частния съдебен изпълнител за тази такса възниква безусловно със самото й определяне и начисляване или е под условие – в зависимост от наличието на събрана сума за удовлетворяване на вземането на взискателя?„ ; „ Дали от момента на образуването на изпълнителното дело тази такса е „разноски по изпълнението“ по смисъла на чл. 79 ГПК?” са релевантни, но спрямо тях не са обосновани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. За извършване на преценка за съответствие между правните разрешения, дадени в цитираната съдебна практика / решение № 266 от 19.12.2013 г. по гр. дело № 1427/2012 г. на ВКС, състав на ІV г.о./ и обжалваното въззивно решение е необходимо да е налице идентичност в случаите, респективно в хипотезите, предмет на делата, пораждащи идентичност на правните въпроси, която да налага еднакво приложение на правната норма. Крайните изводи за дължимост на претендираното вземане по т. 26 ТТРЗЧСИ, при това от длъжника по изпълнителното производство, до който е достигнал касационния съд в представения съдебен акт са обусловени от обстоятелството, че сумите предмет на изпълнителното производство, са били погасени от длъжника, макар и извън изпълнителния процес, но след като изпълнението е било насочено върху имуществото на длъжниците. ВКС е приел, като правилен извода на въззивния съд, че след като с поведението си са станали причина за образуваното изпълнително дело, длъжниците следва да понесат отговорността за заплащане на пропорционалната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ. Следователно с решението на ВКС, на което се позовава, жалбоподателката не се релевира допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същата не е обосновала и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с позоваването на решение по гр. дело № 4073/2008 г. на Шуменски районен съд и на потвърждаващото го решение по гр. дело № 678/2010 г. на Шуменски окръжен съд, тъй като приетите с тези актове разрешения са преодолени с цитираното по – горе касационно решение. По същите съображения сочената от касатора Д. съдебна практика не е относима и към първите два въпроса, разгледани по – горе. В тази връзка следва да се посочи, че приложението не е съобразено с разясненията в цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 3, съгласно които не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, когато прилагането на правната норма е уеднаквено чрез постановяване на решение по чл. 291 ГПК. Предвид изложеното и с тези въпроси, както и с предходните не са обосновани предпоставки за допускане на касационен контрол.
По отношение на петият по реда на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, формулиран както следва: „ Дали в чистата хипотеза на чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК, когато взискателят поиска прекратяване на производството, без да излага причини защо го прави и без вземането му да е удовлетворено в пълния му дължим размер, същият дължи на частния съдебен изпълнител плащане на вземането му, което е възникнало при образуване на делото, за таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ в останалия и дължим размер, който се определя върху остатъка от дълга към момента на прекратяването и се изчислява по идентичен начин с този при образуване на делото – по правилата на точката като за „събрана сума?“ не е обосновано приложно поле на поддържаното от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът не отговаря на характеристиките, разяснени с цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1, които притежава общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК – да произтича от решаващи изводи на въззивния съд по тълкуване на правната уредба. Същият въпрос е по основателността на предявения иск, т.е. по въпрос, който се разрешава в друго производство – по чл. 290 ГПК, поради което с въвеждането му не се обосновава общо основание за допускане на касационен контрол. Не са обосновани и твърденията за наличието на допълнително основание в предвидената от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК хипотеза, въпросът да е от значение за развитието на правото. Настоящият съдебен състав, счита, че нормата на 26 ТТРЗЧСИ не е неясна, противоречива и непълна. В нея ясно е указано, че дължимата такса се определя за целия дълг, но се събира такава само върху събраната сума. Липсва противоречие между текста на т. 26 ТТРЗЧСИ – за изпълнение на парично вземане се събира такса върху събраната сума и т. 1 от забележката към т. 26 ТТРЗЧСИ – при частично събиране на паричното вземане таксата се определя за целия дълг, но се събира част, съответстваща на събраната сума. Двата текста регламентират различни процесуални действия – определяне на таксата за целия дълг при частично събиране на парично вземане и събиране на такса върху събраната сума за изпълнение на парично вземане. Не е налице и непълнота на уредбата – такава не е обоснована и в приложението. Предвид изложеното и по този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По последния по реда на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, формулиран, както следва: „Каква е правната и същност и дали таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ е винаги част от възнаграждението на частния съдебен изпълнител при изпълнение на парично вземане и какъв е самият предмет на услугата, която изпълнителят извършва в такова производство – изпълнителните действия за удовлетворяване на вземането или резултатът от тях? Ако е резултатът от тези действия – то точно какъв резултат: погасяване на вземането чрез плащане в рамките или извън изпълнителното производство, погасяване на вземането чрез друг способ: прихващане, опрощаване или новация, или чрез изпълнение на посочено от взискателя трето лице и т.н. или резултат, който се изразява в изоставяне на изпълнението от взискателя или дори в отказ да си събира вземането?”, не е обосновано приложно поле на поддържаното от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Този въпрос не е разгледан от въззивния съд, а е поставен от касатора Д. без оглед решаващите мотиви, изложени във въззивното решение. Както се посочи по – горе, правният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да отговаря на определени характеристики, разяснени подробно в цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, една от които е да съставлява правен въпрос, по които въззивния съд е развил решаващите си мотиви, обусловили изхода на делото. Жалбоподателката не е съобразила така приетите от ОСГКТК на ВКС правни разрешения и е въвела въпрос, който по естеството си е общо теоретичен. Поради това следва да се приеме, че с този въпрос страната не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания. От изложеното следва, че и по цитирания въпрос не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
С оглед изхода на спора жалбоподателката трябва да заплати на ответника по касация разноски за касационното производството, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 800 лева.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1968 от 22.12.2015 г. по гр. дело № 3004/2015 г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско отделение, VІ състав.
ОСЪЖДА Я. В. Д. да заплати на [фирма], [населено място] сумата 800 /осемстотин/ лева, разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: