О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
София, 04.02.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 6183/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. М. К., приподписана от адв. В. Н., срещу решение от 27.11.2013г. на Софийски градски съд /СГС/, постановено по в.гр.д.№ 12143/2012г. С това решение СГС след отмяна на Решение от 13.06.2012г. на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, 44 състав по гр.д. № 17435/2010г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. В. М. чрез неговата майка и законен представител И. С. Т. против Г. М. К. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване за периода от 01.02.2008г. до 14.04.2010г. на недвижим имот – Апартамент № 14, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес] вх.”А”, ет.4, състоящ се от стая, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ от 42. 12 кв.м., заедно със зимнично помещение № 14 с площ от 2. 21 кв.м. и 2.207 % идеални части от вход „А” от сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, до размера от 6 707 лева (шест хиляди седемстотин и седем лева), със съответната част от разноските по чл. 78, ал. 1 от ГПК, е осъдил Г. М. К. да заплати на П. В. М. на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 6 707 лева (шест хиляди седемстотин и седем лева) обезщетение за лишаване от ползване за периода от 01.02.2008г. до 14.04.2010г. на процесния недвижим имот , описан по-горе, както и да заплати и сумата от 329. 60 лева (триста двадесет и девет лева и шестдесет стотинки) разноски по делото в първоинстанционното производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, а по сметка на Софийския районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, – сумата от 268. 28 лева (двеста шестдесет и осем лева и двадесет и осем стотинки) държавна такса по исковата молба, от заплащането на която П. В. М. е бил освободен. Със същото решение СГС е потвърдил Решение от 13.06.2012г. на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, 44 състав по гр.д. № 17435/2010г. в останалата обжалвана част, с която претенцията по чл.59 ЗЗД е отхвърлена над размер 6 707 лева до пълния предявен размер 8750 лева, и е осъдил Г. М. К. да заплати по сметка на СГС държавна такса за въззивно обжалване 134лв., от която П. В. М. е бил освободен.
В касационната жалба и допълненията към нея се релевират доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК с вх.№19134/18.02.2014г. и допълнението към него с вх.№96776 от 11.08.2014г. касаторът поддържа, че „въззивната инстанция се е произнесла по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси”, за които е изложил мотиви в касационната си жалба. Поддържа наличието на основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с въпросите : 1/ „ Нарушен ли е материалния закон в случаите когато : Въззивният съд в решението си се основава на предположения, които да се извличат от закона, без да е доказано държане, ползване, владеене”; 2/ „ нарушен ли е процесуалният закон в случаите, когато : 1. Съдът следва ли в доклада по чл.146 ал.1 от ГПК да се произнесе по искането на ответника за допускане на двама свидетели при довеждане- искани в отговора на исковата молба за сочените обстоятелства и ако не ги допуска държи ли мотиви за това? и 2.Процесуално нарушение ли е необсъждането / изключването / на документи релевантни към спора депозирани от страна по делото в резултат, на което съда не е обсъдил всички събрани доказателства и доводи на страните всестранно и в тяхната съвкупност?”. За да обоснове наличието на основанието преповтаря изложените и в касационната жалба оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, несъгласие с фактическите и правни изводи на съда.
Ответната страна П. В. М., действащ чрез своята майка и законен представител И. С. Т., в представен писмен отговор чрез адв.Ц., взема становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касационната жалба срещу решението в частта, с която съдът е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен над присъдения размер от 6 707 лева до пълния предявен размер 8750 лева, е недопустима поради липса на правен интерес. Поради това в тази част същата следва да се остави без разглеждане.
Касационната жалба срещу решението в останалата обжалвана част е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да счете предявеният иск за основателен, въззивният съд след анализ на доказателствата е приел за безспорно установени следните факти : че ищецът е собственик на процесния апартамент по наследство от своя баща В. Г. М., починал на 14.11.2005г., като за собствеността е бил съставен и нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по наследство № 90, том 1, рег. № 6197, дело № 80 от 2008г. на нотариус М. Е., вписан в Службата по вписванията вх. рег. № 23733 от 10.04.2008г., акт № 46, том LVІІ, дело № 15707; че върху имота е съществувало запазено право на ползване на С. В. Р. – баба на В. Г. М. и прабаба на ищеца и майка на ответника; че С. В. Р. е прехвърлила собствеността върху имота на внука си В. Г. М. с договор за продажба от 28.11.1997г., като е запазила за себе си правото на безвъзмездно и пожизнено ползване и сделката е обективирана в нотариален акт за прокупко-продажба на недвижим имот № 99, том LLLL, дело № 39257 на Първи нотариус при С. нотариална служба към Софийския районен съд; че С. В. Р. е починала на 31.01.2008г., като е оставила за единствен наследник по закон ответникът Г. М. К.; че до смъртта си същата е упражнявала фактическа власт върху апартамента въз основа на правото си на ползване, имала е ключ за имота, в апартамента е имало и нейно движимо имущество (вещи) – мебели, стари дрехи, завивки, кухненско обзавеждане, посуда; че състоянието на жилището е описано в Протокол за опис на вещи от 16.04.2011г., когато апартаментът е бил отключен, със съгласието на ответника, в присъствието на свидетели между които районен инспектор, като е била образувана преписка във 02 РПУ на СДВР, МВР; че от 16.04.2011г. жалбоподателят е получил и владението върху имота, а съществуването на лични вещи на починалата в жилището е потвърдено и в отговора на исковата молба на ответника, който я гледал до смъртта й; че ответникът не е предавал фактическата власт върху жилището на ищеца преди 16.04.2011г., а до края на 2009г. е имало и дело относно действителността на прехвърлителната сделка, с която майка му е прехвърлила на сина му имота ( по иск на ответника срещу ищеца за прогласяване нищожността на сделката поради симулация е било образувано гр.д. № 1674/2008г. по описа на Софийски градски съд; искът е отхвърлен като неоснователен с решение, което е влязло в сила на 28.12.2009г.); че съгласно изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, средната пазарна наемна цена на апартамента за периода от 01.02.2008г. до 14.04.2010г. е 6 707 лева. При така установеното от фактическа страна, съдът е обосновал следните правни изводи: Със смъртта на Р. вещното право на ползване е било погасено, както и фактическа власт върху жилището от нея повече не е била упражнявана. Като не е предал жилището на собственика на имота и е продължил да държи останалото в жилището движимо имущество на Р., което вече е било негова собственост като неин единствен наследник по закон и универсален правоприемник, ответникът Г. М. К. след 01.02.2008г. е упражнявал фактическа власт върху имота. Като наследник на своята майка същият е разполагал и с нейния ключ от жилището – преди смъртта си Р. е живяла при него, а не се установява с вещите й в нейно държане към момента на смъртта, включително с ключа от апартамента, да е разполагал някой друг. Съдът е посочил също, че е без значение обстоятелството дали ответникът е обитавал лично имота, съответно дали той е бил ползван от трето лице със знанието и съгласието на ответника; че упражняването на фактическа власт от ответника е било в процесния период – от 01.02.2008г., след смъртта на Р., до 14.04.2010г. – преди ищецът да влезе във владение на жилището със съдействието на органите на МВР. За същия период ищецът не е могъл да упражнява правата си върху жилището като собственик, включително правомощието владение и ползване, съществували в пълен обем след смъртта на прабаба му. Така по правилото на чл. 59 от ЗЗД, недопускащо обогатяване без правно основание, ответникът дължи обезщетение за ползването – сума в размер на средномесечната наемна цена за апартамента, която ищецът- за периода не е получил и с която ответникът се е обогатил, спестявайки разход при фактическото ползване на жилището. При възприетото от фактическа страна относно средномесечната пазарна наемна цена, дължимото от ответника обезщетение за процесния период е 6 707 лева и предявеният от ищеца иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за плащането на сумата следва да бъде уважен.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Същевременно според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На следващо място съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В случая в касационна жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът е посочил в решението си, че ответникът по иска не е подал отговор на въззивната жалба, а такъв е бил подаден; поради това, че искът е недопустим, защото е предявен без преди това да е връчена нотариална покана, както и поради това, че решението почива на предположения, а не на действително установени по делото факти. Твърдението е необосновано. Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствената част на исковата молба и петитума на същата, а от отразеното в същата е видно, че изложените твърдения са относими към фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, от който произтича претендираното спорно право. На това основание е разгледана претенцията. Спорът не е разгледан на непредявено основание, поради което и въззивното решение е процесуално допустимо. Въпросите доколко правилно са установени фактите по делото, обосновани и правилни ли са фактическите и правни изводи на съда, връчена ли е или не нотариална покана, са относими към преценката за правилност и обоснованост на акта, а не към неговата допустимост. С оглед на това не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна процесуална недопустимост на съдебния акт.
На следващо място никой от поставените от касатора въпроси не се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. По същество тези въпроси изразяват доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал, следствие на което са формирани според него грешни крайни фактически и правни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника сторените и надлежно удостоверени по делото разноски за настоящата инстанция в размер 560лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Г. М. К., приподписана от адв. В. Н., срещу решение от 27.11.2013г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 12143/2012г., в обжалваната част, с която съдът е потвърдил първоинстанционното решение от 13.06.2012г. на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, 44 състав по гр.д. № 17435/2010г., в частта, с която предявеният от П. В. М. чрез неговата майка и законен представител И. С. Т. против Г. М. К. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен над присъдения размер от 6 707 лева до пълния предявен размер 8750 лева.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 6183/2014г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение, в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 27.11.2013г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 12143/2012г., в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Г. М. К. да заплати на П. В. М. чрез неговата майка и законен представител И. С. Т. сумата 560лв. – деловодни разноски , сторени в касационното производство.
Определението, с което касационната жалба на Г. М. К. се оставя без разглеждане, може да се обжалва пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на това определение.
Определението в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: