О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 931
София, 16.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2300/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България чрез прокурор от Окръжна прокуратура – В., против решение № 161/11.02.2014г., постановено от Варненски окръжен съд по в.гр. д. № 3528/2013г., с което е потвърдено решение №4519 от 21.10.2013г. на В., постановено по гр.д. № 21191/2012г. С това решение са уважени предявените от П. П. С. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ и ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 6 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди в резултат на повдигнато й обвинение по чл.310 ал.1 вр. чл.309 ал.1 НК, по което е била оправдана с влязла в сила присъда по НОХД № 6885/2010г. на В., и сумата от 900 лв., представяваща обезщетение за претърпени от нея имуществени вреди /заплатено адвокатско възнаграждение по НОХД № 6885/2010г./ в резултат на същото обстоятелство, ведно със законната лихва върху двете главници, считано от 21.12.2011г. до окончателното им изплащане, както и направените по делото разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства, не е преценил всеобхватно и прецизно всички обективни обстоятелства, които следва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД, следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи и е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в завишен размер. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на иска или намаляване размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Съобразявайки изложеното, ведно с обстоятелството, че в обстоятелствената част на жалбата са релевирани касационни основания относно въззивното решение единствено в частта на произнасянето по иска за неимуществени вреди и съответния на последните обстоятелства петитум, съдът намира, че предмет на касационната жалба е въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта на иска за присъждане обезщетение за неимуществени вреди.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС. Според касатора това е въпросът “за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта установен с чл.52 ЗЗД” Поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.ІІ на ППВС№4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС. Позовава се и на чл.280 ал.1 т.2 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл и по материалноправен въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата. Счита, че това е въпросът за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 от ЗОДОВ. Поддържа, че практиката по този въпрос е противоречива. Позовава се на Р-539-2010- гр.д.1747-2009г- ІІІ ГО на ВКС, Р-37-2009- гр.д.5367-2007г- І ГО на ВКС , Р-322-2008- гр.д.1726-2007г- І ГО на ВКС, Р-29-2012- гр.д.697-2010г- ІІІ ГО и Р-62-12г.- грд.1065-2011г. на ВКС –ІІІ го.
Ответната страна П. П. С. в представен писмен отговор чрез адв. П. П. взема становище, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК, както и за неоснователност на касационната жалба.Претендира разноски в размер 600лв.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че постановената оправдателна присъда по повдигнатите обвинения дава основание да се приеме, че обвиненията са били незаконни и ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца; вредите се изразяват в неприятни душевни преживявания, неудобства от семеен, социален и битов характер, накърняване на личен и професионален авторитет; предвид продължителността и доказаната интензивност на търпените вреди, искът е основателен до 6000 лева.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
По отношение на въпроса относно критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди също не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280 т.1 ГПК.
На първо място относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.
На следващо място не може да се приеме и това, че съдът е дал разрешение в разрез със задължителната съдебна практика по този въпрос. В съдебните си актове различни състави на ВКС нееднократно са подчертавали, че справедливостта, макар да е морално-етична категория, за нуждите на съдопроизводството следва да бъде основана на и съобразена с конкретни, имащи значение за отделния случай, обстоятелства. Справедливостта налага претърпяната вреда да бъде репарирана, като на обезщетяване подлежат не само физически изстрадани болки, но и такива, които се търпят в духовната и интелектуална сфера на индивида. Болките, страданията, ограниченията и неудобствата за различните индивиди при различни обстоятелства, са различни. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай.
Такъв е и смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, а именно – обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв.
Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинноследствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение ,дадено с т.19 на това ТР следва извода, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по касационната жалба сторените и надлежно удостоверени по делото разноски в размер 600лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 161/11.02.2014г., постановено от Варненски окръжен съд по в.гр. д. № 3528/2013г., В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение №4519 от 21.10.2013г. на В., постановено по гр.д. № 21191/2012г., В ЧАСТТА, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П. П. С. на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ сумата 6 000лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди в резултат на повдигнато й обвинение по чл.310 ал.1 вр. чл.309 ал.1 НК, по което е била оправдана с влязла в сила присъда по НОХД № 6885/2010г. на В., ведно със законната лихва, считано от 21.12.2011г. до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на П. П. С. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 600лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: