О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 959
София, 26.10.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 2657/2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от М. Я. Г.,чрез пълномощик адв.Р. И. срещу решение №164/27.01.2015 г. по гр.д.№ 3398/ 2014г. на Окръжен съд-Пловдив.
Ответницата по касационната жалба Г. Т. А. не изразява становище.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежни страни, с интерес от предприетото процесуално действие, поради което е допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 282/18.07.2014 . по гр.д.№388/2014 г. на Районен съд-Асеновград.С него е уважен предявеният от ищцата-ответница по касационната жалба в настоящото производство, иск с правно основание чл.422 ГПК вр.чл.240 ЗЗД , като е признато за установено,че съществува вземането й срещу касаторката по заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№73/2014 г. на районен съд-А.,произтичащо от договор за заем, сключен в началото на 2010 г., в размер на сумата 7 000 лв.Въззивният съд е посочил,че договорът за заем е реален и в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване предаването на сумата на заемополучателя.Последният от своя страна носи тежестта да докаже връщането на сумата или да обори доказателствата установяващи предаването й.Приел е, че по нохд № 1077/ 2013 г. на Окръжен съд-Пловдив ищцата е сключила споразумение с прокуратурата,одобрено от съда, и се е признала за виновна в това, че е извършвала по занятие банкови сделки като физическо лице и без съответно разрешение предоставяла парични кредити на физически лица срещу получаване на лихва,съставляващо престъпление по чл.252 ал.2 пр.2 вр. с ал.1 НК.Между инкриминираните сделки са и дадени на касаторката кредити в размер на 7000 лв. в началото на 2010 г. Направил е извод, че съдебното споразумение има правните последици на присъда, която е задължителна за гражданския съд относно това извършено ли е деянието, че в случая изпълнителното деяние включва предоставения на касаторката заем срещу лихва и не е уважил възражението, че сделката не е установена,тъй като е резултат от самопризнание на страната, която цели да извлече благоприятни за себе си последици.Приел е, че крайният акт в наказателното производство не почива единствено на самопризнанието на обвиненото лице,сключването на споразумение се основава на правна възможност ,регламентирана в НПК,при която признанието на подсъдимия прави ненужно събирането на доказателства в съдебната фаза.Такива са събрани в досъдебното производство и въз основа на тях съдът одобрява споразумението, което има правните последици на присъда. В гражданското производство не е възможно различно установяване, поради задължението на съда да зачете установения факт на извършване на деянието, в настоящия случай-даването на процесния заем. Намира,че и събраните в гражданското производство гласни доказателства не опровергават сключването на договора, тъй като доброто материално състояние на касаторката не изключва получаването на заем, чието връщане тя не е успяла да докаже. Поради това е приел предявеният иск за доказан.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.Във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поставя материалноправния въпрос:
-налице ли е валидно облигационно отношение,възникнало от договор за заем,сключен в нарушение на въведената със закон забрана за извършване по занятие на банкови,застрахователни и други финансови сделки без съответното разрешение, за което по съответния ред е ангажирана наказателната отговорност на заемодателя.
Твърди,че съдът не е обсъдил този въпрос,който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. С така поставения въпрос не може да бъде обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване.Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК-т.1 ,въпросът следва да обуславя правните изводи на съда, правната му воля обективирана в решението, а в случая сама касаторката заявява,че същият не е обсъждан в мотивите на обжалвания съдебен акт.
Следващите въпроси,цитирани дословно са:
-събраните по НПК доказателства задължителни ли са и могат ли да се ползват като годно доказателство от гражданския съд,разглеждащ последици от деянието,без да бъдат събирани доказателства съобразно процесуалния ред,предвиден в ГПК за установяване на спорното право и фактическия състав на иска по гражданското производство;
-при липса на други доказателства за сключен договор за заем, записът на заповед, издаден за обезпечаване на вземането,може ли да послужи като доказателство за предаване на заемната сума на заемателя и удостоверява ли възникването и изискуемостта на вземането,сключването на договора и за предаването в заем на отразената в текста му парична сума;
– при липса на писмен договор за заем, както и при липса на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то действа ли забраната по чл.164 ал.1 т.3 ГПК за забрана за разпит на свидетелски показания, ако се цели установяване на заемно правоотношение,което е над определената от закона стойност;
-следва ли при доказване на елемент от фактическия състав за установяване на вземане по договор за паричен заем по ч.240 ЗЗД, а именно предаване на парична сума, да се презюмира осъществяването и на друг елемент от същественото съдържание на договора, а именно поетото задължение за връщане на сумата, респ.наличие на каузално отношение по договор за заем.
Поставените въпроси не са релевантни, по тях не са формирани мотиви в обжалваното решение,доколкото не са повдигани до постановяването му . Решаващият извод на въззивния съд е за задължителност на споразумението, респ.присъдата ,с която е установено изпълнителното деяние, включващо предоставяне на заеми от ищцата на касаторката в размер на сумата 7000 лв. в началото на 2010 г. Относно наличието на твърдяното допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е изложен нито един аргумент.
По –нататък в изложението ксасаторката прави оплакване за необоснованост на извода на въззивния съд за предоставяне на заем въз основа на споразумението по нохд и подробно обосновава становището си за липса на доказателства в негова подкрепа .Твърди,че е допусната грешка при преценката на събраните гласни и писмени доказателства, в отклонение с приетото по т.д.№374/2012 г., ІІ т.о., т.д.№39/2009 г., І т.о. и гр.д.№2519/2014 г., ІІІ г.о.Тази част от изложението не следва да бъде обсъждана в настоящото производство, тъй като оплакванията по чл.281 т.3 ГПК са извън обхвата му.Те са предмет на следващата фаза, по чл.290 ГПК, ако касационната жалба бъде селектирана.
Основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторката поддържа във връзка с въпрос за приложимостта на чл.164 ал.1 т.3 ГПК при установяване на неформални договори, като договора за заем, над определената в закона стойност. Отново се изтъква липсата на съставен писмен документ и че недопустимо е допуснато от първостепенния съд събиране на гласни доказателства за даден паричен заем в размер над 5000 лв.,въпреки законовата забрана.Твърди,че решението е постановено в нарушение на задължителна съдебна практика по гр.д.№ 167/2011 г.,ІV г.о. и по т.д.№482/2012 г.,І т.о. С този въпрос също не е обосновано общо основание за допустимост на касационно обжалване.Липсват правни изводи на въззивния съд по него, свидетелски показания са допуснати от първостепенния съд по искане на касаторката и с тях е установявано какво е било материалното й състояние към периода на получаване на заема, а искането на ищцата за допускане на свидетел не е уважено.
ВКС на РБ, състав на ІІІ г.о. намира,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.Касационното обжалване е факултативно. Съгласно приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК-т.1, следва да бъде изведен материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващите изводи на съда за постановяване на въззивното решение. Този въпрос не следва да бъде свързан с фактическите изводи и обсъждането на доказателствата по делото,със становището на касатора за неправилност на обжалвания съдебен акт, с вижданията му по какви въпроси е следвало да се произнесе съдът, при положение,че той не е формирал изводи по тях.Въпросът ,като общо основание за допустимост на касационното обжалване следва категорично да се отграничава от оплакванията за допуснати нарушения по чл.281 т.3 ГПК.Относно допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК следва да се съблюдават разрешенията в цитираното ТР-т.2-4.Всичко това не е сторено от касаторката и като резултат касационната не следва да бъде селектирана.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №164/27.01.2015 г. по гр.д.№3398/2014г. на Окръжен съд-Пловдив.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: