О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 814
София, 14.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2483/2015год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. Т., подадена чрез адв.Й., против въззивно решение на Пловдивски окръжен съд №367, постановено на 14.02.2014г. по в.гр.д.№ 3047/2013г., с което е потвърдено Решение № 2697/24.06.13г.на ПРС по гр.д.№ 18552/12г. и С. И. Т. е осъден да заплати на Н. Г. К. сумата от 300 лв.съдебни разноски за адвокатско възнаграждение. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от С. И. Т. иск за признаване за установено в отношенията между страните,че Н. Г. К. дължи на С. И. Т. присъдените по ч.гр.д.№ 13173/12г.на ПРС, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 8182/24.08.12г. суми от 1500 щатски долара и 5966лв., дължими по декларация – разписка от 01.02.12г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 23.08.12г., до окончателното им изплащане и разноските в заповедното производство за държавна такса от 166,50лв. и адв.възнаграждение от 500лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, приложено към касационната жалба, искането на касатора за допускане на касационното обжалване е заявено на основание чл.280 т.1 и т.3 ГПК. Мотивирано е с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства поотделно и в съвкупност и следствие на това е обосновал неправилния извод, че процесната декларация – разписка не установява наличието на договор за заем. Посочено е също, че с оглед на изложеното въззивното решение противоречи на Решение №20 от 02.02.2011г. по гр.д. №620/2010. на ВКС, на определение №475 от 11.04.2013г. по гр.д.№2202/2013г. на ВКС, постановено по реда на чл.288 ГПК, на решение № 97/22.03.2011г. по гр.д.№417/2010г. на ВКС – ІV ГО , на решение № 274/19.12.2013г. по гр.д.№1285/2012г. на ВКС и на определение №80/23.03.2009г. на ВТОС, постановено по в.ч.гр.д.№149/2009г. – последното не е приложено към изложението. Липсва обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, както и защо според касатора произнасянето на ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В самата касационна жалба касаторът е изложил твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по значими правни въпроси : „може ли да се презумира сключването на договор за заем, без да е установено изрично основанието на задължение за връщане на определена сума факта, че липсва думата „връщане” в собственоръчно написана и подписана разписка” и „ следва ли да се кредитират ангажираните гласни доказателства, подкрепящи изложението в исковата молба, относно съществуването или не на формален договор за заем”. Във връзка с тези въпроси в касационната жалба касаторът не е посочил допълнително основание по смисъла на чл.280 ГПК, нито е аргументирал наличието на такова.
В хода на производството ответната по жалбата страна Н. Г. К. е починала и като ответници по жалбата са конституирани нейните наследници –М. Т. П. – съпруг, и Г. Г. К. – син.
М. Т. П., представляван от назначения му от съда особен представител адв. С., взема становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Г. Г. К. не взема становище по жалбата на касатора.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна с интерес от предприетото процесуално действие и против въззивно решение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
В. съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.422 от ГПК; че предмет на спора е съществуването на вземане, за което се твърди, че произтича от договор за заем; че доколкото договорът за заем е реален и се счита за сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума, то в случая в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно доказване, че той е предал сумата на ответника; че това обстоятелство е останало недоказано, тъй като представената разписка, която не се оспорва, че е подписана от ответницата, не съдържа задължение на последната, произтичащо от договор за заем. Приел е също, че при тълкуване текста на декларацията се обосновава извод, че декларацията съдържа единствено обещание на ответницата посочените суми, предмет на спора, да се изплатят в определен срок; че не става ясно дали същите суми са били предадени или получени от ответницата по силата на заемно правоотношение, нито на какво основание същата дължи изплащането им ; че предвид и липсата в текста на декларацията на израза „връщане” на тези суми, не може да се обоснове еднозначен извод, че задължението произтича от заемно правоотношение. Приел е и това, че основанието, на което се дължат сумите, не се установява и от свидетелските показания поради липсата на преки впечатления на свидетеля П.. Обосновал е извод, че не се установява нито наличието на уговорка между страните, свързана с искане на ответницата за даването й в заем на парични суми от ищеца, нито фактическото предаване на такива суми, за да е налице неизпълнение на задължение, произтичащо от невърнат заем.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
В настоящия случай в представеното към жалбата изложение касаторът Т. обосновава искането си за допускане до касационно обжалване с оплакването си за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, развито в контекста на несъгласието му с анализа на доказателствата и с решаващите изводи на съда. Тези оплаквания са касационни основания по чл.281 ГПК, а не основания по чл.280 ГПК. Същите не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Основанията за достъп до касационно разглеждане на делото не могат да се отъждествяват с основанията за неправилност на въззивното решение и е недопустимо в стадия по селекция на касационните жалби ВКС да се произнася по законосъобразността на фактическите и правни изводи на решаващия съд. В посочения смисъл са и задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии. Касационната инстанция в рамките на мотивирано изложените оплаквания по чл. 281 ГПК проверява валидността, допустимостта на въззивното решение, като и правилността му. Тази проверка обаче се извършва само след предварителна селекция за наличие на основания за допускане на касационното обжалване по обосновка, дадена от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се извърши преценката по чл. 288 ГПК, трябва да са посочени ясно въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд, за да достигне до крайното си заключение, налагащи разглеждане на касационната жалба, както и какво е конкретното им отношение към резултата по спора. К. съд не може сам да ги определя или извлича от съдържанието на жалбата или изложението, а само да ги уточнява или преформулира, каквито указания са дадени изрично в ТР № 1-2009-ОС ГК ТК ВКС. Касаторът, също така следва да се обоснове и за наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК според поддържаното основание, а именно, че разрешението по поставените въпроси в обжалваното решение противоречи на задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд или на друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос, съответно, че разглеждането на повдигнатия правен въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, въпроси, които са правни по смисъла на нормата на чл.280 ГПК, не са формулирани в изложението, а липсва и допълнителна обосновка. Приложени са съдебни решения, за които няма как да бъде преценено с оглед разрешаването на какви правни въпроси са представени, съответно дали се отнасят до аналогични с настоящия случай казуси. Приложеното определение по чл.288 ГПК е извън обхвата на съдебната практика по смисъла на чл. 280 ГПК, определението на ВТОСне е приложено, няма данни по каква проблематика е, нито дали е влязло в сила, а решенията на ВКС съдържат произнасяне по конкретни правни въпроси, формулирани в контекста на правните разрешения по разглежданите казуси, които не са идентични с процесния.
В заключение, касационната жалба на касатора Т. не следва да се допуска до разглеждане с оглед посочените в изложението основания.
Не са налице предпоставки за допускане разглеждането по същество на касационната жалба и с оглед на посочените в самата жалба въпроси. Първият въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда, но във връзка с него касаторът не е обосновал наличието на допълнително основание. Въпреки това при съобразяване на представените към изложението актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, които са от обхвата на задължителната за съдилищата практика, следва да се приеме, че касаторът поддържа основание по чл.280 т.1 ГПК. Същото обаче не е налице. Позоваването на Решение №20 от 02.02.2011г. по гр.д. №620/2010. на ВКС, както и на решение № 97/22.03.2011г. по гр.д.№417/2010г. на ВКС – ІV ГО , не установява наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК, тъй като с последните ВКС е дал правно разрешение на въпроси, различни от поставения от касатора, каквито не са били и предмет на въззивното решение. Не е налице противоречие на въззивното решение и с правното разрешение по поставения въпрос, дадено от съдебните състави на ВКС и обективирано в приложените решение № 274/19.12.2013г. по гр.д.№1285/2012г. на ІV ГО и решение №283 от 03.10.2013г. по гр.д.№2202/2013г. на ВКС, ІV ГО. С последните ВКС е приел, че не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Правните субекти си предават парични суми на различни основания. Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор /например парична вноска по договор за гражданско дружество/ и т.н. При наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самият факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните сключват договор за заем. Аналогично е положението, когато едно лице издава разписка, че дължи определена сума пари. При липса на други данни не може да се презумира от самия факт на признанието на задължението, че то е възникнало от заемен договор. Възможно е това задължение да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от доказателствената тежест да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. В същата насока са и решения на други състави на ВКС, произнесени по реда на чл.290 ГПК, а именно: Решение № 97/22.03.2011 г. по гр.д. № 417/2010 г. ВКС, ІV г.о., Решение № 69/24.06.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г. ВКС, ІІІ г.о., Решение № 52/22.05.2009 г. по т.д. № 695/2008 г. ВКС, І т.о. и др. В. решение не се отклонява от това правно разрешение.
Вторият въпрос, посочен в касационната жалба не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а е оплакване за допуснато процесуално нарушение при анализа на доказателствата и като такова – касационно основание по чл.281 ГПК. Същото е ирелевантно за настоящото производство.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед и на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и в касационната жалба основания от касатора Т..
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №367 на Пловдивски окръжен съд, постановено на 14.02.2014г. по в.гр.д.№ 3047/2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: