6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 705
гр. София, 08.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и девети септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело № 2463 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба вх. № 1807/15.03.2016 г. по регистъра на Апелативен съд В., подадена от К. Д. Л. и М. Ж. И. – Л. чрез адвокат М. К. Д. против решение № 17 от 11.02.2016 г. по гр. дело № 615/2015 г. на Апелативен съд, [населено място].
От ответниците – З. К. М. и Ж. А. Д. не е подаден отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение в обжалваната пред настоящата инстанция част, състав на Апелативен съд, [населено място] е отменил решение № 252 от 15.07.2015 г. по гр. дело № 500/2014 г. на Добрички окръжен съд в осъдителната част по иска с правно основание чл. 92 ЗЗД в размер на сумата 24645 лв., както и частично в отхвърлителната част по иска, квалифициран от първоинстанционния съд по чл. 210, ал. 2 вр. чл. 223 ЗЗД за разликата между 6220 лв. и 10000 лв. и е постановил друго, с което е отхвърлил иска по чл. 92 ЗЗД, предявен от настоящите касатори против ответниците З. К. М. и Ж. А. Д., а е уважил искът им, който е квалифицирал по чл. 190, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 79 ЗЗД до размер на сумата 6220 лв., като е приел претенцията в останалата част за неоснователна. Постановеният правен резултат е обоснован със следните мотиви. Прието е, че между страните е бил сключен валиден предварителен договор за замяна, обявен за окончателен с първоинстанционното съдебно решение, влязло в сила в тази си част, по силата на който ищецът К. Д. Л. поел задължението да прехвърли притежаваната от него в режим на съпружеска имуществена общност с ищцата М. Ж. И. – Л. ? идеална част от поземлен имот, а ответниците З. К. М. и Ж. А. Д. се задължили да прехвърлят описаното в договора жилище, находящо се в новострояща се сграда, съответните идеални части от общите части на сградата, както и идеални части от дворното място, за които е определено ползването на едно паркомясто със съответната квадратура, съгласно площообразуването на обекта. Въззивният съд е констатирал, че след сключването на предварителния договор ответниците по исковете продали на трето лице – О. П. О. правото на строеж за изграждане на търговски обект – магазин в партерния и подземния етаж на имота заедно с 26 % идеални части от правото на собственост върху прилежащия терен. Изложени са и други факти, приети от състава на въззивната инстанция за доказани по делото, а именно, че след упражняването на правото на строеж не е останало място за изграждане на предвидените съгласно инвестиционния проект паркоместа. Горното обосновало извода на въззивния съд, че ищците макар придобили идеалните части от дворното място, са в невъзможност да упражняват в пълен обем собственическите си права върху тях, съгласно предвиденото в договора предназначение. Тази хипотеза е определена от второинстанционния съд, като неизпълнение на задълженията от ответниците по предварителния договор, причинило вреда на ищците, равняваща се на сумата, с която се е намалила стойността на имота поради липсата на паркомясто, която вреда подлежи на обезщетяване. Изложените обстоятелства въззивният съд е квалифицирал като фактически състав по чл. 190, ал. 2, вр. чл. 79 ЗЗД и е уважил претенцията по заключението на съдебно – техническата експертиза, установяващо обезценяване на имота, предмет на процесната замяна със сумата 6220 лв. По отношение на предявения иск по чл. 92 ЗЗД апелативният съд е мотивирал изводи за недължимост на претендираната от ищците неустойка. Обосновани са съображения за това, че в процесния предварителен договор ищците са кредитори по престация, която няма за предмет парично вземане, а е с предмет прехвърляне на собственост върху жилище. В тази връзка е направен и следващия извод, че неустойка при положение, че е уговорена би трябвало да се определи върху неизпълнената престация на ответниците по исковете, а не върху имота на ищците – ? идеална част от процесния поземлен имот. Развито е съображението, че клаузата на чл. 9. 4 от договора предвижда неустойка при забава в плащането на цената в размер на законната лихва върху неизплатената част, а в отношенията между страните не се съдържат уговорки за определяне паричната равностойност на насрещните престации. Тези съображения са мотивирали решаващия извод на въззивния съд за липсата на уговорена неустойка в тежест на ответниците спрямо ищците.
Касаторите твърдят, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочено, че „въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос, свързан с приложението на чл. 20 ЗЗД и критериите, въз основа на които съдът изяснява точния смисъл на договорни клаузи, така, че спорът относно точния смисъл на договорни клаузи се разреши при тълкуване действителната обща воля на страните, а отделните уговорки в договора се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, по спорният въпрос дали клаузата на чл. 9.4 от предварителния договор от 04.05.2012 г. съдържа уговорка за неустойка в отношенията между страните…“. В така формулирания текст жалбоподателите са изложили, като правен въпрос нормативното съдържание на чл. 20 ЗЗД и фактическия въпрос дали в клаузата на чл. 9 (4) от предварителния договор от 04.05.2012 г. се съдържа уговорка за неустойка. Общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е решаващ правен извод на въззивния съд по предмета на спора. Съдържанието на конкретна правна норма и спорът за наличието или липсата на текст за неустойка не е общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсва и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Приложението в частта относно посоченото допълнително основание обективира доводи по чл. 281, т. 3 ГПК и собственото становище на касаторите за клаузата на чл. 9 (4) от предварителния договор от 04.05.2012 г. Доводите по чл. 281, т. 3 ГПК и субективните становища на страните по тълкуване на закона не съставляват мотивирано изложение на предпоставки за допускане на касационен контрол, тъй като имат приложение в друго производство по чл. 290 ГПК, а разглеждането им в настоящето производство по чл. 288 ГПК е недопустимо. По съдебната практика, формирана от решения на състави на ВКС по чл. 290 ГПК, подробно изброени в приложението касаторите не са мотивирали предпоставки за допускане на касационен контрол чрез съпоставка на правни разрешения във въззивното решение и в касационните решения.
Относно твърдението за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също така не са мотивирани допълнителни основания чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика чрез обосноваване непълнота, неяснота или противоречие на конкретна правна уредба /в този смисъл са разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, които не са съобразени при изготвяне на приложението/. Трябва да се има предвид, че възпроизвеждането на нормативния текст на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както са процедирали жалбоподателите не съставлява мотивиране на основание за допускане на касационен контрол.
В следващата част от приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следния въпрос с твърдения за наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: „Дали извода на съда, че искът предявен от касаторите на осн. чл. 190, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 79 от ЗЗД за вредите от неизпълнено задължение по предварителен договор, сключен на 04.05.2012 год., е основателен само за сумата 6220 лв. и неоснователен над размера от 6220 лв. до 10000 лв., е формиран при комплексна преценка на всички събрани по делото доказателства“. Въпросът е по съществото на спора и се отнася до доказаността на претенцията, квалифицирана от въззивния съд по чл. 190, ал. 2 ЗЗД. Въпроси по доказаността на иска не релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като разрешаването им е обусловено от спорни въпроси за допуснати нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо, предвид относимостта им към производството по чл. 290 ГПК. В случая въпросът за основателността на иска до размер на сумата 6220 лв., съответно за неоснователността му за разликата между 6220 лв. и 10000 лв. не произтича от правни разрешения на въззивния съд по тълкуване разпоредбата на чл. 190, ал. 2 ЗЗД или от правни разрешения по провеждането на конкретни процесуални действия, а от становище на страната за необоснованост на изводите на съда, направени въз основа на съдебно – техническата експертиза относно обезценяване на процесния имот – апартамент в [населено място], подробно описан в цитирания по – горе предварителен договор. Въпроси, поставени с оглед становище на страната не релевират общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като общото основание произтича от правните разрешения, приети от въззивния съд. Необосноваването на общо основание по посочената разпоредба има за правна последица недопускането на касационен контрол, без да се разглеждат поддържаните допълнителни основания. В тази връзка следва да се посочи, че приложението не съдържа мотивирани допълнителни основания по разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Решението по гр. дело № 4744/2008 г. на състав на ВКС, І г.о., на което се позовават касаторите е постановено по въпрос, който не е идентичен с въпроса, въведен с приложението. Касационният съд се е произнесъл по въпроса за основаване решението на избрани от съда доказателства, без да е мотивирано отхвърлянето на останалите доказателства. Касаторите по настоящата жалба не поставят идентичен въпрос, както и не обосновават доводи за доказателства, които апелативния съд не е обсъдил. Същите излагат доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, които нямат приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК. Жалбоподателите не обосновават предпоставки за допускане на касационен контрол и във връзка с позоваването на определение по гр. дело № 4744/2008 г. на състав на ВКС, І г.о. Това определение е постановено в производство по чл. 288 ГПК и съгласно разясненията в цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 2, както и съгласно разрешенията в ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т. дело № 2/2010 г. на ОСГКТК на ВКС не формира съдебна практика. Поради това не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. По цитирания в приложението въпрос не са мотивирани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като жалбоподателите са посочили разпоредбата, без да отразят съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална с оглед промяната на законодателството или обществените условия /в този смисъл са разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, които не са съобразени при изготвяне на приложението/.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 17 от 11.02.2016 г. по гр. дело № 615/2015 г. на Апелативен съд, [населено място] в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: