О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 216
София, 07.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 6027/2013 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
Образувано е по повод постъпила касационна жалба от С. М. И.,чрез процесуален представител адв.Ц. С. срещу решение № 308/05.07.2013 г. по гр.д.№445/2013 г., Софийски окръжен съд, І въззивен състав, в частите, с които са произнесени исковете по чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ.
Ответникът по касационната жалба „С.”-Е.,чрез процесуалния си представител адв.М. М., в писмен отговор , я оспорва.Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна,която има правен интерес да обжалва решението и е процесуално допустима, тъй като предмет на обжалване е решение по неоценяеми искове, а оценяемият иск по чл.225 ал.1 КТ е обусловен.
С обжалваното решение е потвърдено решение от 29.03.2013 г. по гр.д.№1032/2012 г. на районен съд-гр.Е. П.. С него са отхвърлени предявените от касатора искове по чл. 344 ал.1 т.1 –т.3 КТ: за признаване на уволнението му, извършено със заповед № 12/27.08.2012 г. на работодателя въз основа на чл.328 ал.1 т.4 КТ за незаконно, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „шофьор-снабдител”, за заплащане на обезщетение в размер на сумата 3243,60 лв. за периода 03.09.2012 г.-03.06.2012 г.,през който е останал без работа , ведно със законната лихва от образуване на делото.За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че през месец август 2012 г. ответното дружество не е извършвало обичайната си дейност по транспортиране на храна до детските градини в района на общината. Единствената издадена фактура е за получаване на наемна цена за отдадено под наем помещение. Издадена е заповед за спиране на работата и обявяване на престой от 31.07.2012 г. , а въз основа на нея-заповедта за уволнение на касатора, която му е връчена на 03.09.2012 г. по пощата. Направил е извод, че е налице реално спиране на работата в периода от 01.08.2012 г.-02.09.2012 г. по необходимост, всички работници и служители са били в престой и не са изпълнявали трудовите си задължения.По тази причина е намерил уволнението за законосъобразно. Относно датата, на която е настъпило прекратяването на трудовото правоотношение е приел, че срокът на предизвестието не е спазен, а в заповедта е посочена датата на прекратяване при условията на чл.220 ал.1 КТ- 29.08.2012 г.Поради това е приел за неоснователно възражението,че същото е станало на 03.09.2012 г.,когато е получена заповедта и че към този момент вече не е било налице спиране на работата.
В изложението на касационните основания за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа становище за наличие на такива по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Извежда следните материалноправни въпроси:
-към кой момент се преценява наличието на предпоставки за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.328 ал.1 т.4 КТ; дали спирането на работа трябва да е налице към момента на прекратяване на трудовото правоотношение или към момента на издаване на заповедта; допустимо ли е да се прекрати трудовото правоотношение не докато трае спирането, а след като вече работата е възстановена.Намира, че правните изводи на въззивния съд с противоречие с решение № 2187/18.02.2002 г. по гр.д.№394/2001 г. на ІІІ г.о.,което не е приложено, както и с две определения,постановени по реда на чл.288 ГПК и които не представляват съдебна практика, тъй като с тях не се създава сила на пресъдено нещо. Първият от така поставените въпроси не обуславя решаващата воля на съда. По него въззивният съд е приел, че предпоставките за прекратяване на трудовото правоотношение следва да са налице към момента на прекратяване на трудовото правоотношение и това негово разрешение не се отклонява от приетото в цитираното решение на ВКС, както и от постоянната съдебна практика по този въпрос.Решаващият извод е обусловен, от приетото от съда правно разрешение, че прекратяването на трудовия договор ,когато в закона е предвидено това да става с предизвестие,но работодателят се ползва от правото си да не спазва срока на същото, настъпва не с изтичане на съответната част от този срок, респективно с получаване на предизвестието или заповедта за уволнение на работника, а в по –ранен момент, който е посочен в нея.Така въззивният съд е приел, че трудовият договор може да бъде прекратен за минало време. Въпрос по този обуславящ изхода на делото извод обаче няма , а касационният съд не може да го извлече от твърденията и оплакванията на касатора, защото би нарушил диспозитивното начало.Не е обосновано и наличието на допълнително основание, тъй като за приложените решения на различни по степен съдилища няма данни дали са влезли в сила, поради което също не може да се приеме, че представляват съдебна практика. За останалите съдебни актове , на които се позовава касаторът, беше взето становище по-горе в изложението. Останалите два въпроса не са правно релевантни, по тях няма изложени мотиви от въззивния съд, доколкото той е приел, че спирането на работа е било налице към този момент, в който е счел, че трудовият договор е бил прекратен.
Касаторът поставя и следната група въпроси:
-налице ли е хипотезата на спиране при положение,че още към момента на издаване на заповедта е ясно, че в един следващ момент ,както всяка година ,предстои възобновяване на дейността; длъжен ли е работодателят да изчерпи предвидените в КТ възможности преди уволнението- да даде ползване на платен годишен отпуск или неплатен отпуск.Така формулираните въпроси също не са релевантни, тъй като въззивният съд не е изложил правни изводи по тях.Те са свързани със становището на касатора за неправилност и необоснованост на въззивното решение.
По-нататък в изложението се съдържат оплаквания по правилността на обжалваното решение : че съдът е достигнал до необоснован извод за наличие на реално спиране на работата; че не са доказани предпоставките, при наличието на които и само в краен случай работодателят може да пристъпи към уволнение на това основание; че оплакванията му за неправилност не са разгледани от въззивния съд; че не са изложени мотиви защо е направен извод,че касаторът не е изпълнявал задълженията си именно поради спиране на работата, а не по друга причина; че не е установено от доказателствата по делото спирането на работата, за което трябва да е налице липсата на перспектива за възстановяването й.Тези оплаквания не се разглеждат в производство по чл.288 ГПК.Те могат да бъдат обсъждани в производство по чл.290 ГПК, ако касационната жалба бъде селектирана.
С оглед на изложеното следва да бъде направен извод, че не трябва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Според разрешенията в ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК предпоставка за това е обосноваване на общо и допълнително основание . Общото основание е точно формулиран от касатора въпрос, обусловен от решаващата воля въззивния съд, довел до изхода на конкретното дело. В случая такъв въпрос, който да е включен в предмета на делото , да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, да не е по правилността на въззивното решение,фактическата олбстановка и обсъждане доказателствата по делото, не е формулиран.Липсата на общо основание е достатъчна причина за недопускане на касационно обжалване. Предпоставка за същото е и обосноваване на допълнително основание- развиване на обуславящия въпрос в някоя от хипотезите по чл. 280 ал.1 т.1-3 ГПК. За да е налице основанието по т.1 трябва да бъде доказано отклонение на изводите на въззивния съд с разрешенията , дадени в задължителната съдебна практика, формирана от тълкувателни решения и постановления па пленум на ВС, тълкувателни решения на общото събрание на ГК на ВС, постановени по реда на чл.86 ал.2 ЗСВ /отм./, на общите събрания на ГК, на ТК, на ГК и ТК на ВКС или постановени по реда на чл.290 ГПК. Допълнителното основание по т.2 е предпоставено от разрешаването на изведения правен въпрос в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен или въззивен съд, или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК.Тези предпоставки също не са доказани.
На основание чл.78 ал.3 ГПК следва да бъдат присъдени направените от ответника по касационната жалба разноски в това производство, чието плащане в брой е установено с отбелязване в приложен договор за правна помощ и съдействие . Искането за присъждане на разноски за въззивното производство не може да бъде разглеждано, предвид специалния ред по чл. 248 ГПК и тъй като същото е правено пред въззивния съд и не е уважено, но постановеното определение не е обжалвано.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 308/05.07.2013 г. по гр.д.№445/2013 г., Софийски окръжен съд, І състав.
ОСЪЖДА С. М. И. да заплати на „С.”-Е. сумата 150 /сто и петдесет/ лв. направени разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: