О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
гр. София, 12.03.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 414/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. Г. В. и П. Г. И. срещу решение № 2256 от 07.11.2013 г. по гр. дело № 2021/2013 г. на Варненски окръжен съд.
Ответницата по касация – Е. Г. И. поддържа становище за липсата на основания по чл. 280, ал.1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Варненски окръжен съд е потвърдил решение № 2170 от 07.05.2013 г. по гр. дело № 1020/2012 г. на Варненски районен съд, тридесет и първи състав, с което първостепенния съд е отхвърлил искове, предявени от Г. И. В., починал в хода на процеса и конституиран, като негов наследник П. Г. И. и Д. Г. В. срещу Е. Г. И. за прогласяване на упълномощителни сделки /пълномощни № 6447/28.07.2006 г. и № 883/28.07.2006 г./ за нищожни, а в условията на евентуалност за унищожаеми поради измама, за прогласяване нищожност на разпоредителна сделка, обективирана в нотариален акт № 126, т. LX, нот. дело № 14305/2006 г. на нотариус с район на действие ВРС от 01.08.2006 г. поради това, че била сключена от лице без представителна власт, а в условията на евентуалност, като сключена от пълномощник, действал във вреда на упълномощителите си, както и за прогласяване за унищожаеми изявленията на ищците, обективирани в разписка от 01.08.2006 г. за предадена им сума в размер на 16 582.20 лв. от ответницата поради въвеждане в заблуждение. За да постанови този резултат въззивният съд е приел по иска с правно основание чл. 29, ал. 1 вр. чл. 44 ЗЗД, че подписите върху разписката за получена сума, представляваща продажна цена на процесния имот са положени от ищците Д. В. и Г. В., както и че липсват доказателства, че подписването на документа е извършено при съществуваща невярна представа относно характера на изявлението или неговите последици. По исковете с правно основание чл. 576 вр. чл. 589, ал. 2 ГПК въззивният съд е приел, че не е доказана липсата на форма за извършване на упълномощаванията, както и е обосновал извод за липсата на доказателства във връзка с твърденията на ищците за нарушаване на чл. 578, ал. 4 ГПК /относно личното явяване на участващите лица – упълномощителите, праводатели по договора за покупко- продажба/ при нотариалното удостоверяване на пълномощните, декларирането по ДОПК. Изложени са мотиви за недоказване на исковете по чл. 29 ЗЗД и по – конкретно на твърденията на ищците, съответно за Д. В., че ответницата е въвела в заблуждение майка си с обяснението, че пълномощното е необходимо за документи във връзка с получаване на рента от земеделски земи, а за Г. В. поради подписване на пълномощното със съзнанието, че подписва документи, необходими за извършване на операцията му. С оглед на приетите мотиви по посочените искове въззивният съд е обосновал и съображения за неоснователност на исковете по чл. 26, ал. 2, предложение второ ЗЗД и по чл. 40 ЗЗД. В мотивите е констатирано, че при наличие на представителна власт и упражняването й в предоставения обем договорът за покупко – продажба е валиден, а по претенцията по чл. 40 ЗЗД е изложено, че не са доказани твърденията на ищците за липса на уговорена продажна цена и е прието, че уговорената цена е заплатена на продавачите.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:
„1/. Следва ли въззивния съд да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвокупност всички допустими и относими доказателства, възражения и лични доводи на страните съгласно чл. 235 от ГПК ?
2/. Следва ли въззивния съд да допусне и събере нови доказателства, поискани с въззивната жалба, в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК ?
3/. Длъжен ли е съда, да обсъди дадените от ищците писмени обяснения по делото във връзка с предмета на спора, след като не е разпоредил личното им явяване в съдебно заседание по реда на чл. 176 от ГПК и с това допуснал ли е нарушение на вмененото му от закона задължение да събира служебно доказателства – чл. 176 ГПК, чл. 200, ал. 3 ГПК; чл. 195; чл. 204 ГПК; чл. 267 ГПК ?
4/. Следва ли въззивния съд да допусне събиране на доказателства, чрез назначаване на повторна съдебно – почеркова експертиза, след като изслушаната еднолична такава е била оспорена от ищците и при неясно заключение и наличие на съмнения относно неговата правилност, служебно да възложи допълнителна задача или да допусне повторна такава, в хипотезата на чл. 200, ал. 3 от ГПК ?
5/. Налице ли е валидно нотариално удостоверяване на подписите на ищцата Д. В. положени под декларации по ДОПК и ЗННД и върху пълномощно, послужили за извършване на разпоредителна сделка с недвижим имот, респ. валидно учредяване на представителна власт с цитираното пълномощно, след като в регистъра на извършените нотариални заверки на [община], срещу посочените регистрационни номера стоят имената на други лица, различни от ищцата Д. В. ?”.
С първия въпрос страната не релевира общо основание за допускане на касационен контрол, тъй като не конкретизира включително в т.нар. „Обосновка на въпрос № 1” доказателствата, доводите и възраженията, които въззивният съд не е обсъдил и съответно не посочва по какъв начин съдът се е отклонил от разрешенията в приложената практика. Липсата на правен въпрос, относим към конкретно процедиране на съда или към конкретни мотиви на въззивното решение е самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване /арг. т. 1 от ТР № 1 /2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. В случая липсва обосновка на общо основание и допълнително основание по чл. 280, ал.1 ГПК, чрез посочване на отклоненията на въззивния съд от разрешенията във всяко едно от приложените решения на ВКС. По втория въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касаторите са го формулирали по същия начин, както и предходния, без да се съпоставят правните разрешения във въззивното решение и касационното решение по въпроса. Следва да се отбележи и погрешното виждане на касаторите при обосновката на въпроса, че правомощията на въззивната инстанция били при пълен въззив, предвид уредбата на тези правомощия по ГПК, определящи въззива, като ограничен. Поради това представянето на нови доказателства пред въззивната инстанция е ограничено от регламентираните в чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК предпоставки. Касаторите се позовават на чл. 266, ал. 3 ГПК, без да обосноват твърдението си за противоречие между приетите разрешения във въззивното решение и приложената практика. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос, тъй като същият въпрос не е развит в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторите са изложили общи доводи по втори, трети и четвърти въпроси, без да разграничат съображенията, с които обосновават всеки един от тези въпроси. В случая не е обосновано допълнително основание за допускане на касационно обжалване, тъй като решението, на което се позовават жалбоподателите / решение по т. дело № 36/2010 г. на ВКС/ няма относимост към цитирания въпрос. С това решение на ВКС не се дава отговор на цитирания въпрос, а се третира друг въпрос – за основателността на искането за повторно допускане на графологическа експертиза, когато същата е неясна. Ето защо следва да се приеме, че не е налице допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Четвъртият въпрос е относим към съдопроизводствените действия на въззивния съд, но с него не е релевирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като визира хипотеза, различна от случая, разрешен от ВКС, ІІ т.о. по т. дело № 36/2010 г., съответно въпрос, различен от разгледания от касационния съд. Последният е приел, че въззивният съд не е обвързан от преклузията по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, когато пропускът за установяване на действителните отношения се дължи на допуснато от съда процесуално нарушение – позоваване на заключение на вещото лице, което не е в достатъчна степен ясно. В настоящия случай не е налице неясна експертиза. Оспорването на графологическата експертиза от страната само по себе си не може да определи същата, като неясна. Хипотезата във връзка, с която е бил поставен въпроса, по който се е произнесъл ВКС е различна от случая по настоящия спор. По т. дело № 36/2010 г. на ВКС не е било изяснено, дали изследването на подписа върху записа на заповед е направено от вещото лице въз основа на оригинала на документа или въз основа на ксерокопие от него, докато по настоящето дело изследването на подписите на ищците е направено от експерта при използване на оригинални документи, като сравнителен материал, т.е. по настоящето дело оспорването на експертизата не е обусловено от неяснота относно използвания сравнителен материал, която да се е отразила на обосноваността на заключението на вещото лице. Поради това няма идентитет между въпросите, по които е приел своите разрешения въззивния съд и въпроса, по който се е произнесъл ВКС. Ето защо и по този поставен от касаторите въпрос не е налице основание за допускане на касационен контрол. С петият въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като този въпрос е фактически. Поставянето му засяга преценка на доказателствата по делото по конкретни обстоятелства, а не отговорите на правни въпроси. Характеристиката на правния въпрос, като общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК е разяснена в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК и страната не е съобразила тези разяснения. Освен това липсва обосноваване на основание по чл. 280, ал.1 т. 3 ГПК. чрез посочването на неправилна или неактуална съдебна практика, респективно насоките, в които следва същата да бъде развита или отразяване на разпоредбите, които страната счита за непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им /арг. т. 4 от цитираното тълкувателно решение на ВКС/. Възпроизвеждането на нормативния текст не е обосноваване на основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторите не са обосновали приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускането на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото жалбоподателите следва да заплатят на ответницата по касация направените разноски, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 1000 лв.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2256 от 07.11.2013 г. по гр. дело № 2021/2013 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. Г. В. и П. Г. И. да заплатят на Е. Г. И. разноски за касационното производство в размер на сумата 1000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: