О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1000
София, 01.10.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 3291 /2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 288 вр.чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Р. Ц. С.,чрез пълномощника му адв.Т. Р. и по касационна жалба от Прокуратура на Р България , представлявана от А. В., прокурор в Апелативна прокуратура-София, срещу решение № 179/03.02.2014 г. по гр.д.№ 3131/ 2013 г. на Софийския апелативен съд.
Касаторът Р. Ц. С. в писмен отговор ,подаден чрез пълномощника му адв.Т. Р. оспорва касационната жалба от Прокуратурата на РБ срещу осъдителната част на въззивното решение.Прокуратурата на Р България не изразява становище по касационната жалба от ищеца срещу отхвърлителната част на решението. Касаторът Р. Ц. С. претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о. намира, че касационните жалби са процесуално допустими, като подадени в предвидения от закона срок, от надлежни страни, с интерес от предприетото процесуално действие .
С обжалваното решение е потвърдено решение № 3770/23.05.2013 г. по гр.д.№ 14 808/2010 г. на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-18 състав. С него Прокуратурата на Р България е осъдена да заплати на ищеца Р. Ц. С. на основание чл.2 ал.1 т.2 пр.1 ЗОДОВ сумата 8 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 11.02.2009 г. до окончателното плащане, като искът до пълния размер от 50 000 лв. е отхвърлен. За да постанови своя съдебен акт, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът е бил привлечен като обвиняем в наказателно производство с постановление от 18.11.2004 г. по сл.д.№114/2004 г. на ССлС за престъпление по чл.282 ал.2 пр.1 вр. ал.1 НК и му е взета мярка за неотклонение „подписка”.Бил е оправдан от първоинстанционния съд, чиято присъда след протестиране от прокуратурата е била потвърдена от въззивния съд, а така също и от ВКС.Не е прието възражението за съпричиняване,поради неизпълнение на служебните задължения от ищеца.Направен е извод, че той е преживял душевни болки и страдания в резултат на водения в продължение на 4 години , 2 месеца и 22 дни процес, уронения престиж пред близките и обществото, проявило се отчуждение, трудности при назначаване на работа, прекратени семейни отношения, психологически и неврологични травми имащи отражения и до сега.Въз основа на назначените съдебно-медицински експертизи е прието,че емоционалният стрес има само вторично значение при астматичен пристъп, какъвто е получил; преживените дистрес и вестибуларен синдром са отшумели.С оглед социално-икономическите условия в страната въззивният съд е приел,че присъденото обезщетение е в справедлив размер.Спорен момент по делото е бил установяването на твърдението на ищеца за причинени значителни вреди във връзка с придобиването на голяма публичност на процеса , като воден срещу висш държавен служител и включен в доклада на В. до Европейския съюз .В тази връзка са правени многобройни доказателствени искания- на основание чл.190 ГПК е претендирано да бъде задължена прокуратурата да представи документ наречен „Отговори на въпроси, зададени от Европейската комисия в областта на съдебната система, отнасящи се до глава 24 „Сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи” изпратени от В. на Министерство на правосъдието . Отчет на прокуратурата в борбата с корупцията и организираната престъпност за 2005 г.”,който е бил публикуван , а впоследствие свален от интернет страницата й . Същото искане е направено и спрямо Министерство на правосъдието. Тъй като задължените ведомства по различни причини не са го представили , е поискано назначаване на съдебно-компютърна експертиза,която да направи справка дали може да бъде открит в интернет електронен документ с горното заглавие. Назначената експертиза е сдала отрицателен отговор на поставения въпрос. Направено е искане и за допускане до разпит на двама свидетели, от които е разпитан само един.С въззивната жалба са извършени нови искания: за нови 2 свидетели, както и по чл. 190 ГПК, които не са уважени. Прието е ,че допуснатият от първоинстанционния съд свидетел е дал показания относно обстоятелствата, чието установяване се иска, а вторият свидетел е бил един от пълномощниците на ищеца в процеса и е налице процесуална пречка да бъде разпитан. Отново е направено искане за назначаване на компютърна експертиза, което не е уважено като преклудирано с оглед разпоредбата на чл. 266 ал.1 ГПК и тъй като експертиза с исканата задача е била изслушана в първоинстанционното производство.Пред въззивния съд ищецът е представил електронен документ на хартиен носител- въпросният доклад, който междувременно отново е бил публикуван на интернет страницата на прокуратурата,но не е поискал приемането му като доказателство по делото на основание чл. 184 ал.1 ГПК,въпреки констатацията на съда,че не е използвал тази законова възможност до момента.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК инкорпорирано в касационната жалба на ищеца се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.Същият счита,че въззивният съд се е произнесъл по следните съществени въпроси:
-кога е налице хипотезата на чл.260 т.6 ГПК;
-как следва да се обсъжда поведението на ответника,който отказва да представи доказателство, изходящо от него и намиращо се в него, респ.как се събират данни за наличието или липсата на такова доказателство;
-какви са критериите за понятието справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2 ЗОДОВ;
-следва ли въззивният съд да обсъди всички изложени от страните доводи и да изложи собствени мотиви относно основателността на иска.
Счита,че поставените въпроси са решени в противоречие с решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№32/2012,ІV г.о., гр.д.№593/2010г.,ІV г.о., гр.д.№637/2011 г., ІІІ г.о.,гр.д.№465/2011 г., ІV г.о. и в които предмет на обсъждане са въпросите за критериите за справедливост при определяне размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.Приложените решения по гр.д.№1565/2010 г., ІІІ г.о. и по гр.д.№1091/2009 г.,ІІІ г.о., са неотносими към поставените въпроси, в тях се разглеждат различни проблеми.
Първият въпрос касае задължителните реквизити на въззивната жалба и конкретно новите доказателства ,които се иска да се съберат и причините, които са попречили да бъдат посочени или представени, т.е. адресат на този законов текст е жалбоподателят,като неин подател.По така формулирания въпрос въобще не са излагани мотиви,нито са извършвани процесуални действия,доколкото пред въззивния съд не стоят задачи във връзка с изготвянето на въззивната жалба. Осъществени са такива в изпълнение на функциите му по чл. 266 ал.3 ГПК, по допускане на доказателства, които при твърдяно нарушение на процесуалните правила не са събрани в първоинстанционното производство и които са от съществено значение за изхода на делото, но такъв въпрос не е поставен. Вторият въпрос е поставен общотематично, той е свързан със становището на касатора за допуснати процесуални нарушения във въззивното производство. Обуславяща за процесуалните действия на съда във връзка със събирането на нови доказателства от въззивната инстанция е констатацията за липса на доказателствено искане по чл. 184 ал1 ГПК,представляващо пропуск на ищеца към този момент и което е довело до отхвърлянето на останалите такива. Третият въпрос е релевантен, тъй като е от значение за изхода на делото и правните изводи на въззивния съд. Не е обосновано обаче наличието на допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Касаторът само е изброил посочените по-горе решения на ВКС, но не е изложил подробна аргументация какви разрешения са дадени по поставения въпрос в тях и в какво се изразява отклонението на въззивния съд. Освен това, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, отклонението на направените с въззивното решение изводи трябва да е при пълен фактически идентитет на разглежданите спорове, което не е налице. Последният въпрос също е свързан със становището на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд и не може да бъде предмет на обсъждане в настоящото производство. В изложението на касатора основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК трябва ясно и категорично да бъдат отграничени от основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК, тъй като само първите могат да бъдат разглеждани в производството по чл.288 ГПК .Основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК само е цитирано, без да е изложен какъвто и да било аргумент за наличието му. За да бъде селектирана касационната жалба ,освен общо основание за допускане на касационно обжалване, чрез извеждането на обуславящ изхода на делото правен въпрос, касаторът следва да обоснове наличието и на допълнително основание- развитието на този въпрос в някоя от хипотезите по чл. 280 ал.1 ГПК,което не е сторено.
В изложението към касационната жалба на ответника се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Поставя се процесуалноправният въпрос за определяне на неимуществените вреди от съда след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства.Касаторът счита, че решението на въззивния съд противоречи на ППВС № 4/23.12.1968 г.-т.ІІ, ТР № №3/22.04.2005 г. по тълк.д.№3/2004 г. ОСГК-т.3 и т.11 и ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК-т.19.Извежда се и материално правният въпрос за определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Касаторът твърди,че въпросът намира противоречиви разрешения в практиката на съдилищата ,което е довело до различно разрешаване на сходни случаи.Прилага решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№170/2011 г.,ІІІ г.о. и по гр.д.№645/2010 г.,ІІІ г.о.
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по касационната жалба на ответника. Поставените от него въпроси са правно релевантни, но поддържаните допълнителни основания по чл.280 ал.1т.1 и т.2 ГПК не са доказани. Въззивният съд е съобразил цитираните тълкувателни актове , приложил е точно закона и задължителната практика и е присъдил обезщетение в съответствие с общите критерии за справедливост и конкретните обстоятелства по делото, отчитайки правнорелевантните факти , свързани с особеностите на конкретния случай .Оплакването за противоречие с т. 19 от ТР № 1 /04.01. 2001 г. ОСГК, тъй като няма изложени мотиви за причинно-следствената връзка между обвинението и настъпилите вреди е изложено като основание за допускане на касационно обжалване, но следва да бъде квалифицирано като основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК, тъй като се твърди допуснато процесуално нарушение.Същото ,както беше казано по-горе, не може да бъде обсъждано в настоящото производство , а в следващата фаза, ако касационната жалба бъде селектирана. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви в това отношение не е основание за допускане на касационното обжалване.Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК.Не може да се приеме,че е налице въпрос решаван противоречиво от съдилищата. Касаторът не сочи различно разрешаване във връзка с размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по идентични случаи . Съдебната практика по въпроса е уеднаквена с ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/2005 г. ОСГК и редица решения постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, в които се приема, че определянето на справедливо по размер обезщетение за причинени неимуществени вреди е обусловено от конкретните обстоятелства по спора, като съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице болки и страдания. Обжалваното решение не се отклонява от това разрешение. Въззивният съд е присъдил обезщетение в съответствие със задължителната практика на ВКС относно критериите за справедливост, установени с ППВС № 4/1968 г. т.11 и ТР № 3/2005 г. ОСГК, т.11. Размерът на обезщетението по приложените съдебни решения е обусловен освен от общите критерии за справедливост и от конкретните обстоятелства по делата,които са различни. В заключение следва да се приеме,че необосноваването на приложното поле на чл. 280 ал.1 ГПК ще има за резултат недопускане на касационно обжалване .
С оглед изхода на делото не може да се уважи искането на ищеца за присъждане на разноски за тази инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 179/03.02.2014 г. по гр.д.№ 3131/ 2013 г. на Софийския апелативен съд по касационните жалби на Р. Ц. С. и Прокуратура на Р България.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: