О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 907
София, 19.07.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1882/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Ц. Ц., подадена чрез адв. А. М., срещу въззивно решение от 15.11.2012г. на СГС, постановено по в.гр.д.№ 3729/2012год. С това решение е потвърдено решение от 09.01.2012г., постановено по гр.д. № 28719 по описа за 2010г. на РС – [населено място], с което съдът е отхвърлил предявените искове от И. Ц. Ц. срещу П. „Д.-Родина” за сумата 13 065,23 лева, част от платената на основание договор от 06.12.2007 г. вноска в общ размер от 50 000 лева, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда – 22.06.2010 г. до окончателното изплащане на сумата. С решението е отхвърлен и евентуалният иск да се унищожи договора от 06.12.2007г., поради умишлено въвеждане в заблуждение, и са присъдени разноски по делото в тежест на ищеца.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на исковете.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практиката на съдилищата по няколко въпроса, които имат отношение към правилността и обосноваността на решението и надлежното им разрешаване би се отразило върху изхода на спора, както и , че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, тъй като по тях ВКС не се е произнасял. Счита, че такива са въпросите : за действителността на пенсионно осигурителните договори, сключени в нарушение на както на уредения за тях специален режим както по отношение на субектите,които могат да сключат такъв договор, така и по отношение на специалната процедура – регистрационен режим на лицата, имащи право да сключат такива договори-осигурителните посредници;за разпределението на доказателствената тежест в процеса; по отношение на какво настъпва преклузията на чл.146 ал.3 ГПК;следва ли съдът да се произнесе по всички факти и доказателства за тях, които са от значение за изхода на спора; за какво се отнася създадената невярна представа при измамата – до съдържанието на договора или до правните му последици. Обосновава твърдяното противоречие на въззивното решение с приложените към изложението съдебни актове с оплакването, че в процесния случай въззивният съд не е обсъдил всички фактически твърдения на страните и доказателствата за тях, не е съобразил, че като е нарушен специалният режим за сключване на пенсионно осигурителни договори и не е отчел липсата на форма и липсата на съгласие на ответника за сключване на договора, е формирал неправилния извод , че договорът е действителен и е породил правните си последици за страните; ответникът не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че при сключване на договора е бил надлежно представляван от законен представител или осигурителен посредник; че съдът неправилно е приложил нормата на чл.146 ГПК ; че вследствие непълен анализ на доказателствата и без да обсъди всички направени в процеса доводи и възражения съдът е формирал крайните си изводи .
Ответната страна П. „Д.-Родина” взема становище, че не са налице предпоставките на чл.280 ГПК, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд с оглед цената на иска към момента на завеждане на исковата молба, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявени са иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД и при условията на евентуалност – иск по чл.29 от Закона за задълженията и договорите. Въззивният съд е приел, че по силата на сключения договор № 0134722/06.12.2007г. за индивидуално допълнително пенсионно осигуряване, И. Ц. Ц. е направил еднократна вноска в размер на 50 000 лева, която сума е заведена по индивидуалната партида, открита на негово име в ДПФ „Д.-Родина” още с първата направена осигурителна вноска по договор от 02.11.2007г. Средствата по неговата партида са управлявани до прекратяването на договора с молба – декларация от 08.12.2008 г. за изплащане на средства от осигуреното лице, когато И. Ц. е поискал да изтегли цялата натрупана сума. Ответната старана е изплатила на ищеца сумата от 36 934,77 лева, което се признава в обстоятелствената част на исковата молба. Прието за безспорно, че В. Д. е подписала договора от 06.12.2007г., както и, че същата е сторила това в качеството си на осигурителен посредник, с договор от 20.03.2001г., приложен по делото, и съгласно чл.123г, ал.2 КСО може да представлява дружеството. В тази връзка е посочил, че твърденията на ищеца за липса на валидно направено съгласие в договора от 06.12.2007 г. от страна на ответника, тъй като е подписан от лице без представителна власт, се опровергават от доказателствата по делото. По изложените фактически твърдения за недействителност на договора поради липса на форма и поради нарушаване на закона, релевирани от ищеца след настъпилата преклузия с последиците по чл.133 ГПК, съдът е посочил, че не дължи произнасяне. Независимо от изложеното, е изложил съображения, че подписаният договор съдържа всички съществени елементи и обвързва двете страни, тъй като макар и формално да е подписан от служител на Пенсионно-осигурителна компания „Д.-Родина”, чийто правомощия са оспорени, страните са изпълнявали надлежно задълженията си по него през целия период до прекратяването му. Посочил е и това, че е недопустимо ищецът да се позовава на порок във волята на насрещната страна, с което да се освободи от задълженията си по договора, независимо, че е изпълняван надлежно от нея. Обратното ще има за последица нарушаване на забраната да се упражняват чужди права пред съд, освен в изрично предвидените случаи. И доводите на процесуалния представител на ищеца по евентуалния иск също е приел за неоснователни. Посочил е, че в конкретния случай, страните са подписали договор, в който са посочени правата и задълженията на ищеца и ответника. В изпълнение на този договор, ищецът е предоставил сумата 50 000 лева, срещу която е очаквал насрещно изпълнение с положителен финансов резултат, но резултатът е различен, поради което се твърди умишлено въвеждане в заблуждение. Тези твърдения са недоказани. По делото не се представят доказателства свързани с основния правнорелевантен факт, който обуславя умишлено въвеждане в заблуждение, а именно, че договорът, въз основа на който е платена сумата от ищеца, е сключен при условия, които не са му били известни. Напротив, от обясненията в обстоятелствената част на исковата молба и приложените доказателства е приел за установено, че сделката е сключена при ясни условия и въз основа на одобрени от двете страни права и задължения. Евентуалното неизпълнение на същия е основание за ангажиране на договорната отговорност на страната, но не е основание да се унищожи договора, поради измама, по смисъла на чл.29, ал.1 от ЗЗД.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства или с нарушение на процесуалните правила досежно необходимостта да се обсъдят всички доводи и съображения на страните, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Той не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. С оглед посочената дефинитивност не могат да се третират като релевантни поставените от касатора въпроси за разпределението на доказателствената тежест в процеса; по отношение на какво настъпва преклузията на чл.146 ал.3 ГПК и следва ли съдът да се произнесе по всички факти и доказателства за тях, които са от значение за изхода на спора, тъй като те нямат правен характер по смисъла на ТРОСГТК № 1/2009г., а са формулирани от касатора в контекста на становището му, изведено от доводи за неправилност и необоснованост на решението поради неправилен анализ на доказателствата и неспазване правилата на логиката, имащ за последица неправилни и необосновани изводи на решаващия съд. Тези доводи са ирелевантни към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281 ГПК. Следва да се има предвид, че въззивният съд не е давал отговор на въпроса за действителността на договора при липса на форма или в случай, че при сключването му са нарушени текстове от КСО. Единственото надлежно поддържано от ищеца основание за нищожност на договора, по което се е произнесъл и въззивният съд, е липсата на съгласие като порок на волята на ответното дружество. След като въззивният съд не е дал правно разрешение на поставения от касатора въпрос, не се обосновава наличието на обща предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Идентичен отговор следва да се даде и във връзка с поставения от касатора въпрос “за какво се отнася създадената невярна представа при измамата – до съдържанието на договора или до правните му последици”. При липсата на общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване ВКС не дължи произнасяне по наличието или не на специфичната такава, поддържана от касатора. За пълнота на изложението обаче следва да се посочи, че позоваването на приложените към изложението актове е неуместно, тъй като последните касаят различна фактическа обстановка, третират въпроси, които не са разглеждани от въззивния съд с решението, предмет на настоящото дело, и не могат да обосноват извод за наличие на противоречие в твърдения от касатора смисъл.
В обобщение следва да се посочи и това, че въпросите на касатора се свеждат до неаргументирано оспорване на правните изводи на съда и в изложението не се съдържа обосновка, свързана с правоприлагането, в изискуемия съгласно ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС смисъл. Касаторът привързва въпросите си към свои фактически изводи, които съдът не е приел да следват от обстоятелствата по делото. Така поставени те не могат да обусловят наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съставляват оплакване за неправилност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281 ГПК. Преценката на последните е въпрос, по който в настоящето производство по проверка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК касационната инстанция не дължи произнасяне.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Съдът не присъжда разноски и в полза на ответника по касационната жалба, тъй като не са ангажирани доказателства за реално сторени такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 15.11.2012г. на СГС, постановено по в.гр.д.№ 3729/2012год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: