О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 687
София, 05.11.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова ч.гр.дело N 4943/2013 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от адв.С. А. В. срещу определение № 1713/30.04.2013 г. по ч.гр.д.№217/2013 г. на Окръжен съд-гр.Б.. С него е потвърдено определение № 9294/26.11.2012 г. по гр.д.№1710/2012 г. на Районен съд-гр.Б., с което е прекратено производството по делото и е върната исковата молба,поради недопустимост на предявения иск.
Касаторът прави оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на определението на въззивния съд.Намира,че има правен интерес от предявения иск, тъй като са нарушени правата му на собственик, с лишаването му от достъп до имота му по съществуващ горски път. Счита, че с отказа на съда да отмени цитираните актове за частна държавна собственост /АЧДС/ №№ 2011 и 2012 от 2008 г. се засяга възможността му за достъп, тъй като с тях се продава и прилежащия четириметров чекалиран път. Намира, че следва да реализира защитата си по исков ред, след като не е успял в административно производство.Иска отмяната на обжалваното определение.
Ответниците по частната касационна жалба Министерство на регионалното развитие и благоустройството и Областния управител на област с административен център –гр.Б. в писмен отговор подаден чрез областния управител М. П. я оспорват.Твърдят ,че не е налице гражданско-правен спор, тъй като законосъобразността на оспорените административни актове може да бъде разглеждана в административно съдебно производство.Не претендират разноски.
По допускането на касационно обжалване настоящият състав на
ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Частната касационна жалба е подадена в предвидения от закона срок и е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна ,срещу определение, преграждащо хода на делото .
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че е предявен иск срещу областния управител и министерството на регионалното развитие и благоустройството, с който се иска установявяне незаконосъобразност на издаването на АЧДС № 2011 и №2012/22.12.2008 г. и на отказ за учредяване право на преминаване по съществуващия горски път до поземлен имот № 000384, притежаван от касатора. Намерил е, че при твърдяните обстоятелства и петитум, не може да се приеме, че е предявен иск по чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.113 ППЗДС, тъй като ищецът не е заявил, че е собственик на имотите, описани в АЧДС, не е искал отписването им от актовите книги като имоти, които не са държавна собственост и не му е отказано издаване на заповед за отписване. Доводите за незконосъобразност на същите, както и на отказа да му бъде учредено право на преминаване до имота му могат да бъдат предмет на административно , но не и на исково производство.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът твърди, че предявеният от него иск по чл. 124 ал.1 ГПК вр.чл.113 и 114 ППЗДС е допустим . Повтаря някои от оплакванията си, съдържащи се в частната касационна жалба: че е налице правен интерес от предявяването му, тъй като с АЧДС се продава и горския път, използван за достъп до имота му; че към момента на придобиването на същия е издадена скица, на която пътят е отразен; че е собственик на имот, до който няма достъп по причина на съставените АЧДС; че се дава възможност на купувачи, които посочва поименно,да придобият земи от Държавния горски фонд, в които са включени сервитути.
Счита, че съдът не е дал отговор на въпроса компетентен ли е областният управител да се произнася по сервитути в горски територии във вреда на трети лица и защо областният управител е издал АЧДС, при данните, че в състава на площта са включени сервитути, сред които и горския път.Същият е свързан със субективното му становище за неправилност на процедурта по съставянето им, но не и с правните разрешения на въззивния съд. Както сам заявява по така формулирания въпрос въззивният съд не се е произнесъл.
По-нататък в изложението е извел и въпроса засегнат ли е правният му интерес и отнетото му право да преминава. Счита, че той е решаван противоречиво от съдилищата.Прилага ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. ОСГК и решение № 504/05.04.2006 г. по гр.д.№105/2005 г., ІV г.о., относно които намира, че правните разрешения дадени в тях подкрепят тезата му,че правото му на преминаване е накърнено. Този въпрос не е разглеждан от въззивния съд.Цитираната съдебна практика няма връзка с оплакванията на касатора.
Прави оплакване , че съдът се е произнесъл и по съществения материалноправен въпрос, че не е легитимиран като трето заинтересовано лице да иска възстановяване на правото му на преминаване, ползвано от 2007 г. и до сега, с което не е съгласен. Същото е по правилността на определението,предмет на частната жалба.
Касаторът счита, че по делото не е направен анализ и съвместна преценка на всички документи във връзка с предмета на делото и търсената защита и за изясняване действителните отношения между страните, в противоречие с ТР №1/17.07.2011 г. по тълк. д. № 1/2001 г. ОСГК и на ППВС № 6/25.11.1968 г. по гр.д.№4/1968 г. Това оплакване също е във връзка с правилността на обжалваното определение.
По въпроса за възстановяване ползването на съществуващ стар чекалиран път, за който има личен интерес счита, че няма конкретна практика и поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал..1 т.3 ГПК.Липсва аргументация за наличието на някоя от хипотезите ,в които то се проявява и тълкуването на коя правна норма се иска.
Настоящият състав на ВКС , ІІІ г.о. намира, че определението на въззивния съд не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на обжалващата страна, задължението да мотивира допускането му. В изложението на касационните основания не е обосновано приложното поле на чл. 280 ал.1 ГПК. Касаторът не е въвел материалноправен или процесуалноправен въпрос, относно приети от съда правни разрешения, засягащи предмета на делото, на които касационният съд да даде отговор.За да бъде доказан правният интерес от касационно обжалване е необходимо да бъде обосновано общо и допълнително основание за допускането му.Правният въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване трябва да бъде формулиран във връзка с решаващите изводи на въззивния съд и да ги е обусловил.Той трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност по чл.281 т.3 ГПК , които могат да бъдат разглеждани след успешното преодоляване на фазата по селектиране на касационната жалба.К. съд не може да формулира въпроса от твърденията и оплакванията на касатора, тъй като ще наруши диспозитивното начало. В този смисъл са разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. ОСГТК.Липсата на общо основание е достатъчно за да не бъде допуснато касационно обжалване. При изведен обуславящ въпрос е необходимо и той да бъде развит в някоя от хипотезите по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК, като допълнителни основания за допускането му.В случая не е аргументирана нито една от тях.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1713/2013 г. по ч.гр.д.№217/2013 г. на Окръжен съд-гр.Б..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: