О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 885
София, 30.09.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание двадесет и четвърти септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3045/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Р. Х., чрез процесуалния му представител адв. Д. О., срещу въззивно решение № 58/06.03.2015 г. по в.гр. д. № 50/2015 г. на Окъжен съд – С., В ЧАСТТА, с която е отменено решение от 29.12.2014 г. по гр.д. № 4007/2014 г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Х. О., като майка и законна представителка на малолетното дете Я. Б. Р., иск за изменяне на определената със със съдебно решение № 827/18.10.2011 г. по гр.д. № 4663/2011 г. по описа на Сливенски районен съд издръжка от 90,00лв. за сумата над 150, 00 лв. до 200, 00 лв., изменена е определената със съдебно решение № 827/18.10.2011 г. по гр.д. № 4663/2011 г. по описа на Сливенски районен съд издръжка, която Б. Р. Х. следва да заплаща на А. Х. О. като майка и като законен представител на малолетното дете Я. Б. Р., като е увеличена на 200,00 лв. месечно, считано от подаване на исковата молба 15.10.2014г. до навършване на пълнолетието или настъпване на други законни причини за изменяване или прекратяването й, ведно със законната лихва за забава върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане, като е осъден Б. Р. Х. да заплати на А. Х. О., като майка и законна представителка на малолетното дете Я. Б. Р. и сумата от 136,36 лв. разноски пред първа инстанция и сумата от 230,00лв. деловодни разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.
В. решение в останалата част, с която първоинстанционното решение е потвърдено, е извън предмета на касационното производство.
В касационната жалба са релевирани оплаквания за недопустимост и за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. К. излага съображения, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба и въззивна жалба, доколкото те са подадени от А. Х. О., която не е страна по делото.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, във връзка със следните формулирани въпроси: 1. „По какви критерии се определят нуждите на търсещия издръжка и може ли без да се мотивира решаващият съд да я увеличи над сто процента?”; 2. „Допустимо ли е присъденият размер на издръжката да надвишава възможностите на дължащия издръжка?”; 3. „Плащането на държавна такса за семестър за висше образование, на квартира, където работи, на кредит от банка, на разходи за образование, представляват ли обстоятелства, които съдът следва да съобрази при иск за увеличаване на издръжка?”; 4. „Допустимо ли е българският съд да не изследва изобщо нуждите на имащия право на издръжка и нуждите на даващия издръжка?”; 5. „В контекста на чл. 142 СК, съгласно която норма минималната издръжка на едно дете е равна на ? от размера на минималната работна заплата /340 лв. или 85 лв./, допустимо ли е съдът да присъди/потвърди издръжка в размер на 200лв. – около 3 пъти над минималния размер, и то при доказана невъзможност на родителя да заплаща подобна издръжка? Следва ли размерът на издръжката да е в съответствие с общия дух на справедливостта и морала и ако да – съобразен ли е този принцип в обжалваното решение?”; 6. „Относно материалноправната и процесуалноправната легитимация на лица пред съда и задължението на същия да следи служебно за нея във всяко положение на делото”; 7. „За приложението на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ГПК относно коя е страната по граждански дела за издръжка и кои лица са лицата, от чието име и срещу които се води делото и кой може да предявява от свое име чужди права пред съд?; 8. „Съгласно нормата на чл. 28, ал. 4 СК малолетните деца се представляват от законните си представители – родителите си. Може ли родителите самостоятелно да водят дело за издръжка, както и страна по въззивна жалба да е процесуалният представител и родителят?” Във връзка с поставените въпроси касаторът не е обосновал тезата си защо счита, че последните противоречат на правните разрешения, дадени със задължителната съдебна практика, не се е позовал на конкретни актове от обхвата на задължителната практика, не е конкретизирал кои въпроси се разрешават противоречиво от съдилищата и не е представил и актове от обхвата на казуалната практика. Не са изложени и съображения от касатора, защо според него произнасянето на ВКС е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Изразил е единствено становището си, че решението е недопустимо поради липса на процесуална легитимация на А. Х. О. да предяви иска в лично качество и поради нередовност на исковата молба.
Ответната страна по касационната жалба А. Х. О. като майка и законен представител на Я. Б. Р., е подала писмен отговор, чрез адв. Т. Ч., в който излага съображения, че подадената жалба не следва да бъде допускана до касационно обжалване.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд на първо място се е произнесъл по наведеното оплакване от Б. Р. Х. (въззиваема страна във второинстанционното произовдство) по отношение на нередовността на исковата молба и въззивната жалба, тъй като книжата са заведени от А. Х. О.. Съдът е констатирал, че в исковата молба, при изписване на петитума на направеното от ищеца искане е посочено, че се иска да бъде постановено решение в полза на А. Х. О. като майка и законен представител на Я. Б. Р. и е направил извод, че страната правилно е заявила своята искова претенция не в лично качество, а в качеството си на майка и законен представител на малолетното дете и съдът законосъобразно се е произнесъл по нея. Обосновал е извод, че исковата молба не е нередовна и че страната ищец е надлежно процесуално легитимирана. В обжалваното решение въззивният съд препращайки към мотивите на първоинстанционното решение е приел за установено от фактическа страна, че с решение № 827/18.10.2011 г., постановено по гр.д. № 4663/2011 г. по описа на РС- Сливен, Б. Р. Х. е осъден да заплаща месечна издръжка на малолетната си дъщеря Я. в размер на 90,00лв., а упражняването на родителските права е предоставено на майката А. Х. Х., понастоящем О.. Посочил е, че средното месечно нетно трудово възнаграждение на майката е 480,03 лв., а на бащата 994, 41 лв. Майката и детето живеят в отдадено под наем жилище срещу наемна цена в размер на 130,00лв., а бащата също живее в жилище под наем, за което плаща 130 лв. Съдът е установил, че Б. Р. Х. е записан през 2014/2015г. в първи семестър на първи курс – задочно обучение за висше образование на образователна квалификационна степен „Магистър” по специалност „Психология” във В. университет „Св. Св. К. и М.” – Философски факултет и таксата му за семестъра е 325,00лв. Посочил е, че и двете страни нямат задължение за издръжка на други ненавършили пълнолетие деца, както и че плащат вноски по кредити за текущо потребление. При преценка на събраните доказателства първоинстанционният съд е приел, че детето Я. страда от заболяване, за което се налага закупуването на лекарства и разходи за транспорт и прегледи за проследяване на състоянието му. При преценка за основателността на претенцията, въззивният съд е направил заключение, че са без значение за възможността на бащата да дава издръжка наведените от него аргументи, че плаща наем за жилище, както и такса за обучение, както и, че за него не би представлявало затруднение да изплаща издръжка в размер на 200,00лв. Съдът е приел за доказано, че детето Я. страда от „алергичен ринит”, за лечението на който е предписано дългосрочно приемане, а стойността на закупените медикаменти е над 230,00лв. Съдът е направил извод, че е изминал значителен период от момента на първоначалното определяне на издръжката на детето Я., през който детето е пораснало, увеличили са се неговите нужди, свързани с възрастта, вече посещава учебно заведение и страда от хронично заболяване, което трябва да бъде лекувано. При тези изводи, съдът е постановил крайното си разрешение, че необходимите средства за издръжка на детето са в размер на 300лв., като 200 лв. от тях следва да бъдат поети от бащата, тъй като майката осъществява ежедневните грижи за детето и получава трудово възнаграждение наполовина по-ниско от това на бащата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол. В настоящия случай обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо, а твърденията на касатора – необосновани. Жалбоподателят твърди, че съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск, тъй като исковата молба и въззивната жалба срещу първоинстанционното решение са подадени от името на майката, а не чрез майката в качеството й на законен представител на малолетно дете на страните. В тази връзка е поддържал и твърдение за нередовност на исковата молба и на въззивната жалба. Формулираните в т.6, т. 7 и т. 8 от изложението въпроси изцяло кореспондрират с оплакванията на касатора относно твърдяната недопустимост на съдебното решение. Изложените оплаквания от касатора биха били основателни, в случай, че майката претендираше изменение на присъдената на детето издръжка, която да се изплаща в нейна полза. Както правилно е посочил и въззивният съд, в петитума на исковата молба, а и във формулираното искане във въззивната жалба, А. Х. О. ясно и безпротиворечиво е посочила, че искането е предявено в качеството й на майка, съответно на законен представител на малолетното дете Я. Б. Р.. Въззивният съд е извършил преценка относно исканията на страната ищец, съобразно заявеното в подадените книжа, и е приел, че претенцията е заявена от майката на детето, която е действала като негов законен представител в съответствие с нормата на чл.28 ал.4 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Поставеният в т. 1 въпрос, но само в частта относно критериите, според които се определят нуждите на търсещия издръжка, отговаря на изискванията за общо основание за допускане до касационно обжалване. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В случая не се установява наличие на някое от допълнителните основания за допускане до касационно обжалване. При липса на обосновка от страна на касатора относно поддържаните основания настоящата инстанция е в невъзможност да извърши преценка и да се произнесе. Въпреки това следва да се посочи, че въззивният съд е произнесъл решението си съгласно константна практика /ППВС № 5/16.11.1970 г./, като е съобразил нуждите на детето и възможностите на родителите, както и трайното съществено изменение на нуждите на издържания. След като по поставения въпрос решението е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика, не са приложими основанията по чл. 280, ал. 1, т.2 и т. 3 ГПК
Останалата част на въпроса, поставен в т. 1, както и въпросите, поставени в т. 1-5, засягат отделни конкретни питания, свързани с критериите, при които се определя размера на дължимата издръжка, както и евентуалното й изменение. Преценката на съдилищата за това дали да бъде увеличен размерът на вече присъдена издръжка дължима се от родител на дете, е конкретна във всеки отделен случай и е свързана с формиране вътрешното убеждение на съдиите, решаващи спора по същество. В случая въззивният съд е приел, че с оглед събраните по делото доказателства е установено, че нуждите на малолетното дете са нараснали, т.е. налице е изменение на обстоятелствата по см. на чл. 150 СК. Направените доводи от касатора обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 58/06.03.2015 г., постановено от Окръжен съд – Сливен по възз.гр. д. № 50/2015г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: