О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 276
гр. София, 18.03.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 5862/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 248 от 30.05.2014 г. по гр. дело № 263/2014 г. на Пазарджишки окръжен съд, гражданска колегия, ІІІ въззивен състав.
Ответникът по касация – М. М. У. поддържа становище за недопускане касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на Пазарджишки окръжен съд е потвърдил решение № 435 от 19.12.2013 г. по гр. дело № 491/2013 г. на Велинградски районен съд, с което първоинстанционният съд е отхвърлил иск по чл. 59 ЗЗД, предявен от касатора против ответника по касация за заплащане на обезщетение в размер на сумата 21850.89 лв. и е присъдил разноски в полза на ответника в размер на сумата 1700 лв. С въззивното решение съдът е присъдил разноски в полза на въззиваемия в размер на сумата 1100 лв. За да постанови този резултат окръжният съд е приел, че на 23.04.2008 г. между ищеца и [фирма] е бил сключен договор за мобилни услуги, съгласно условията на който ищецът в качеството си на корпоративен клиент е приел да ползва услугите на мобилния оператор за срок от две години с предоставени му 210 броя сим карти, като въз основа на „безвъзмездно съглашение” между ищеца и ответника, последният е поел задължението да предостави на жители на [населено място] сим карти и телефони, получени по посочения договор за мобилни услуги. Прието е освен това, че за определен период от време – около година след сключването на договора с мобилния оператор ответникът по иска е събирал от лицата, на които предал сим картите и телефоните такси и суми, покриващи стойността на проведените от тях разговори и ги внасял, предавал на ищеца. Въззивният съд е направил извод за недоказаност на твърденията на ищеца, че дължимите суми по фактури с номера [ЕГН], [ЕГН], [ЕГН], [ЕГН], [ЕГН] и [ЕГН] се отнасят до стойността на проведените разговори, такси за апарати и други услуги от сим картите и апаратите, раздадени от ответника по иска на посочените лица, както и е приел за недоказано твърдението на ищеца, че ответникът е събрал суми по посочените фактури от същите лица и не му ги е предал.
В приложението към касационната жалба е поставен въпрос, формулиран, както следва: „Въззивният съд /Окръжен съд Пазарджик/ се е произнесъл по съществен материално правен въпрос, а именно – „неоформянето на писмен документ между страните означава ли, че клаузите по същия договор не могат да се установяват с разпит на свидетели, когато това е единствения начин за доказване на договореностите между страните”. Касаторът твърди, че този въпрос е решен от окръжния съд в противоречие с практиката на ВКС и с практиката на съдилищата в страната и се позовава на решение по гр. дело № 2639/2000 г. на V г.о. на ВКС, на решение по гр. дело № 43/2002 г. на ІV г.о. на ВКС и на решение по гр. дело № 137/2000 г. на Бургаски апелативен съд. Останалата част от приложението съдържа оплаквания за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК.
Поставеният въпрос е относим към факти, подкрепящи възражението на ответника по иска, за уговорка с ищеца да му помага безвъзмездно, като предостави на жители на [населено място] сим карти и телефони, получени от ищеца по посочения договор за мобилни услуги и да събира такси, които да предава на ищеца. С оглед предявения иск по чл. 59 ЗЗД и твърденията в обстоятелствената част на исковата молба, че ответникът е предоставил поверените му сим карти и телефони на жители на [населено място], без да поиска съгласието на ищеца, като лицата получили същите сим карти и телефони плащали на ответника, който не погасявал задълженията към мобилния оператор, а присвои парите лично за себе си, а също така и предвид липсата на твърдения в исковата молба за наличието на конкретен договор между страните, цитираният въпрос е ирелевантен по отношение на претенцията. Въпросът така както е формулиран в приложението няма значение и за оборване възражението на ответника по иска, тъй като не е обоснован с конкретни доводи, аргументиращи отклонение на въззивния съд от разрешения в задължителната или казуална съдебна практика по приложението на чл. 59 и чл. 55 ЗЗД. Цитираният въпрос би имал правно значение, ако искът произтича от договорно отношение и ищецът е насочил процесуалната си дейност към установяване на конкретен договор и изпълнението на задълженията по него. Разглежданият случай не е такъв. Липсата на правен въпрос, притежаващ характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК има за последица недопускане на касационното обжалване на въззивното решение, без да се разглеждат допълнителните основания по т. 1 – 3 на нормата /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1/. За пълнота на мотивите на настоящия съдебен акт е необходимо да се посочи, че приложените решения на ВКС, отразяват практика, която не е задължителна, но и която не може да обоснове противоречиво разрешаване на правни въпроси, тъй като отразява тълкуване на закона по въпроси, които са възникнали в хипотези, които не са идентични с разглеждания правен спор, поради което и въпросите, разгледани от въззивния съд са други. Така решаващите изводи на ВКС в решение по гр. дело № 2639/2000 г. на V г.о. се отнасят до тълкуване на арбитражна клауза във връзка с възможността за осъществяване на процесуално право на иск и определяне на органа, пред който да се предяви претенцията. Правните разрешения на състав на ВКС в решение по гр. дело № 43/2002 г. на ІV г.о. се отнасят до разкриване на симулация по договор за продажба на недвижим имот, прикриващ съглашение за обезпечаване дълг на продавача. Хипотезите по тези спорове са различни от настоящия спор и пораждат въпроси, които не са идентични с въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд. В решението по гр. дело № 137/2000 г. на Бургаски апелативен съд освен различните въпроси, които третира спрямо настоящето дело, няма данни за влизането му в сила, поради което съгласно разясненията в посоченото тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС то не формира съдебна практика. Останалата част от приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които се разглеждат по съществото на касационната жалба, когато бъде допуснато касационно обжалване на въззивно решение. В настоящето производство, което е по чл. 288 ГПК е недопустимо разглеждането на твърдения за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация разноските, направени за касационното производство, които видно от представеното пълномощно, съдържащо и договор за правна защита са в размер на сумата 900 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 248 от 30.05.2014 г. по гр. дело № 263/2014 г. на Пазарджишки окръжен съд, гражданска колегия, ІІІ въззивен състав.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на М. М. У. разноски за касационното производство в размер на сумата 900 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: