О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 687
София, 16.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 7098/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. Г. и В. И. Г. от [населено място], подадена чрез адв. Б.Ю., срещу въззивно решение №1655 от 31.07.2014г. на Софийски апелативен съд /САС/, постановено по в.гр.д.№ 988/2014год. В ЧАСТТА, с която след отмяна на решение № 327 от 24.01.2014 г., постановено по гр.д.№ 303/2012г., на Окръжен съд – Благоевград В ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете на [фирма] срещу С. И. Г. и В. И. Г. за заплащане на суми до размер от по 15 052,07 лева, както И В ЧАСТТА, с която [фирма] е осъдено да заплати на С. И. Г. и В. И. Г. разноски по делото в размер на 750 лева, С. И. Г. и В. И. Г. са осъдени да заплатят на [фирма], на основание чл.231, ал.2 ЗЗД всеки от тях по 15 052,07 (петнадесет хиляди петдесет и два лева и 07 стотинки) лева – стойност на извършени ремонти по договор за наем от 30.12.2001 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 21.05.2012 г. до окончателното изплащане, както и сумата 574,76 (петстотин седемдесет и четири лева и 76 стотинки) лева – разноски за двете инстанции след компенсация. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение на Окръжен съд – Благоевград № 327 от 24.01.2014г., постановено по гр.д.№ 303/2012 г., , в останалата му обжалвана част, с която исковете са отхвърлени над уважените размери от по 15052,07лв. до предявените размери от по 45 550лв., не е предмет на касационно обжалване.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния и на процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Към жалбата е изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор чрез адв. С. взема становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.Претендира присъждането на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе съдът съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че е сезиран с два субективно съединени иска с правно основание чл.231, ал.2 ЗЗД за заплащане на суми от по 45 550 лева. В тази връзка е посочил, че дейността по квалифициране на спорното право е функция на съда, при упражняването на която отправна точка са заявените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения от ищеца и формулираното в петитума искане, а не посочената от него като приложима правна норма. Последното няма обвързваща сила за съда и доколкото в случая ищецът извежда претенциите си от съществуването на договор за наем, който обвързва страните, основанието на претенциите е по чл.231, ал.2 ЗЗД, а не чл.59 ЗЗД. Приел е също, че в нарушение на чл.133 ГПК първоинстанционният съд е приел, че предметът на спора е разширен със заявеното в отговора, подаден на 02.01.2013 г., възражение за прихващане с вземане на ответниците срещу ищеца за заплащане на обезщетение за ползване на имота след прекратяването на договора за наем за периода от 01.04.2011 г. до 01.01.2013 г., възлизащо общо на 20 000 лв. За да обоснове извода си е посочил, че обстоятелствата, на които се основава така заявеното възражение, нямат никаква връзка с обстоятелствата, във връзка с които са дадени указания по реда на чл.129, ал.2 ГПК – да посочи кога са извършени отделните СМР, къде са осъществени и на какво основание е претендирал солидарна отговорност за ответниците. Предвид това и съобразно т.4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, въззивният състав е приел, че с изтичането на срока за отговор при първоначалното връчване на препис от исковата молба, се е преклудирала възможността ответниците да противопоставят възражения, основани на съществуващи и известни им към този момент факти, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. С оглед естеството и обхвата на констатираната в о.с.з. на 19.11.2012 г. нередовност на исковата молба, с последвалото връчване на ответниците на преписа от молбата-уточнение от 23.11.2012 г., за тях не е възникнала нова възможност да упражнят правата, визирани в чл.133 ГПК, поради което е процесуално недопустимо да се обсъжда по същество заявеното с подадения на 02.01.2013 г. отговор възражение за прихващане с вземане на ответниците на стойност 20 000 лв. Това възражение е било допустимо да се заяви до 13.09.2012 г., и тъй като ответниците нито са твърдяли, нито се установява пропускът им да го сторят да се дължи на „особени непредвидени обстоятелства” по смисъла на чл.133 ГПК, възражението за прихващане не подлежи на разглеждане от въззивния съд, независимо от изхода на спора по предявените претенции.
По същество на спора, след анализ на доказателствата, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с договор за дарение, оформен с нот.акт № 161 от 14.11.1997г., д.№ 1348/1997г., вписан в службата по вписванията при РС – Сандански, В. П. Г. дарила на децата си С. И. Г. и В. И. Г. недвижим имот – дворно място с 2-етажна жилищна сграда на 81 кв.м. и пристройка (кафе-аперитив) до северната фасада на къщата, находящ се в [населено място], [улица], като си запазила вещното право на ползване върху имота до края на живота си; че считано от 02.05.1996 г. между ищеца и В. Г. са установени отношения по договор за наем по повод дарения имот, като с анекс от 01.06.1999 г. е променен срока на договора; че с дата 30.12.2001 г. е оформен договор за наем на недвижимия имот, представляващ ресторант „Т.”, находящ се в [населено място], [улица], с наемодател В. П. Г., и наемател – ищцовото дружество; че в договора е уговорено, че наетата вещ ще се ползва за извършване на търговска дейност – ресторантьорство (чл.1, ал.2), а срокът на договора е десет години, считано от датата на подписването му (чл.4, ал.1); че съгласно чл.5 наемодателят е длъжен да предостави вещта, предмет на договора, във вид и състояние, които отговарят на ползването, за което е наета, а съгласно чл.7 наемодателят е длъжен да поддържа вещта в състояние, което отговаря на предназначението й, поемайки разноските за всички повреди, които не са причинени от наемателя и са извън кръга на повредите и похабяването на вещта, свързани с обикновеното й употребление; че съгласно чл.10, ал.2 наемателят е длъжен да заплаща всички разходи, които са свързани с обикновеното ползване на вещта (ел.енергия, вода, смет и др.), както и разходите за обикновени текущи ремонти и поправки на повреди, които са следствие на обикновеното употребление на вещта; с чл.11, ал.2 страните са се съгласили, че наемателят има право да прихваща срещу наемната цена разходите, които е направил за поправки на вещта извън тези по чл.10, ал.2 и които наемодателят не е отстранил своевременно, а с чл.11, ал.З от Договора наемодателят е дал съгласието си наемателят да извърши реконструкции, преустройства и подобрения на наетата вещ; че договорът е с достоверна дата от 15.07.2003г., когато е извършена нотариална заверка на негов препис, снет от оригинала, което съставлява „друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа” по смисъла на чл.181 ГПК, както и че договорът не е вписан в имотния регистър; че В. П. Г. е починала на 01.08.2007 г. и е оставила за свои наследници по закон своите деца – ответниците по делото. Съдът е счел за неоснователно възражението на ответниците, че клаузата на чл.4, ал.1 от Договора за наем от 30.12.2001г. е нищожна като противоречаща на чл.229, ал.2 ЗЗД. В тази връзка е посочил, че вещното право на ползване, запазено в полза на В. П. Г. пожизнено, й е позволявало да придобива както естествените, така и гражданските плодове на вещта, както и да я отдава под наем за срок над 3 години, включително за срок от 10 години. Приел е и това, че и след прекратяването на вещното право на ползване договорът за наем, сключен от ползвателя-наследодател на лицата, притежаващи голата собственост, запазва своето действие, но по отношение срока на договора приложение следва да намерят правилата, установени с чл.237 ЗЗД. за да обоснове извода си е посочил, че договорът за наем не съставлява сделка, сключена с оглед личността на наемодателя, поради което смъртта на наемодателя не съставлява основание за прекратяването му, както и, че разрешаването на колизията между правата на собствениците, в чийто патримониум след смъртта на наследодателката им се е включило и правото на ползване върху вещта – от една страна, а от друга страна – правата на наемателя, произтичащи от сключения с ползвателя договор за наем, следва да се осъществи съобразно чл.237 ЗЗД. В разглеждания случай договорът за наем не е бил вписан в имотния регистър, поради което и не е бил годен да обвърже страните по делото до изтичане на срока му на 30.12.2011 г. Същият обаче се ползва с достоверна дата, считано от 15.07.2003 г., поради което и на основание чл.237, ал.2, изр.1 ЗЗД е бил задължителен за страните по делото, т.е и за ответниците, до 01.08.2008 г. Съдът е констатирал, че на 01.01.2008г. ответниците като наемодатели са сключили договор за наем за същия обект, с „И. С. Л. в качеството му на собственик и представляващ [фирма], регистриран с решение № 617 от 15.06.1990 г., по ф.д.№ 517 по описа на ОС – Благоевград”. По повод констатацията, че при подписа на наемателя по този договор е положен и печат за КФ „С.-У.”, съдът е посочил, че служебно извършената справка в търговския регистър е показала, че И. С. Л. действително е регистриран като едноличен търговец, макар и с фирмено наименование [фирма], както и, че липсват данни ищцовото дружество [фирма] да е регистрирано като търговец с цитираното в договора решение № 617 от 15.06.1990 г. по ф.д.№ 517 по описа на ОС – Благоевград. С оглед горното и при зачитане на принципното правило, че страни по договорите са лицата, от чието име се сключват съответните сделки, съдът приел, че ищцовото дружество, макар да се представлява от физическото лице И. С. Л., не е страна по договора за наем от 01.01.2008 г., поради липсата на такова указание в титулната част на материализиращия го документ. В тази връзка е посочил също, че обстоятелството, че при подписа за „наемател” е положен и печат за КФ „С.-У.” не е достатъчно да обоснове извод, че [фирма] е страна по договора от 01.01.2008 г. С оглед на това е обобщил, че сключването на този договор не преурежда правата, произтичащи за ищеца от договора от 30.12.2001г.
В обобщение въззивният съд е приел, че договорът за наем от 30.12.2001 г. е произвел действие по отношение на ответниците, считано от 01.08.2007г., като ги е обвързал с клаузите си за времето до 01.08.2008 г.; че от доказателствата по делото не се установява ответниците да са се противопоставили на продължилото от ищеца ползване на имота и след 01.08.2008г., поради което и на основание чл.236, ал.1 ЗЗД договорът е запазил действието си между страните по делото като такъв за неопределен срок; че по тази причина и на основание чл.238, изр.1 ЗЗД всяка от страните по делото е могла да се откаже от договора, като предизвести другата един месец по-рано, както и, че изявление в този смисъл ответниците са отправили до ищеца едва с писмо, за което ищецът признава, че му е връчено на 05.12.2011г.; че с оглед на това приема, че процесният договор за наем е обвързвал страните по делото включително до изтичане на първоначално записания в документа срок – 30.12.2011 г.; че видно от протокол за въвод във владение на недвижим имот, съставен на 01.02.2013 г. от помощник на ЧСИ А. Ц., ищецът е отстранен от имота на 01.02.2013г., т.е. упражнявал е фактическа власт върху него до този момент.
За установяване извършването на описаните в исковата молба СМР, времето на осъществяването им и тяхната стойност по делото са събрани писмени и гласни доказателства, както и са изслушани заключения на съдебно технически експертизи – основно и допълнително на ВЛ инж.Х. Г. и заключение на ВЛ инж.А. Т.. След анализ на тези доказателства съдът е обосновал извод, че предявените претенции са основателни и доказани по размер общо за сумата 30 104,13 лв. или по 15 052,07 лв. всеки един от тях. Съдът е приел също, че представените от ответниците преписи от годишните отчети на ищцовото дружество за 2007 г. и за 2008 г. не обосновава извод за недължимост на тези суми. На първо място е посочил в тази връзка, че не разполага със специални знания от областта на счетоводството и не е в състояние да формира каквито и да е изводи относно релевантните за спора факти само въз основа на тези документи. На второ място е посочил, че дори ищецът да не е осчетоводил направените във връзка с ремонтите разходи, то това означава само, че не е водил редовно счетоводството си , а в случая извършването на ремонтите и тяхната стойност се установява от показанията на кредитираните свидетели и заключенията на СТЕ, които са допустими доказателствени средства във връзка с релевантните за изхода на спора обстоятелства.
Приел е и това, че оглед разпоредбата на чл.151 ЗУТ, не е пречка за уважаването на исковете и обстоятелството, че ремонтите са извършени без строителни книжа. Всички извършени от ищеца СМР попадат в хипотезите на цитираната разпоредба, поради което ищецът не е бил длъжен да се снабдява с разрешение за строеж.
Счел е също, че от стойността на подлежащите на присъждане суми не следва да се приспадат амортизации, защото ликвидацията на отношенията между страните се осъществява по правилото на чл.231, ал.2 ЗЗД, а не съобразно чл.59 ЗЗД. При това положение релевантна е стойността на разходите, така както са направени от наемателя, а не по-ниската сума между стойността на вложените средства и реализираното обогатяване на собственика на вещта. Основал е извода си на постановките на ТР № 85 от 02.12.1968 г. по гр.д.№ 149/68 г., ВСРБ, ОСГК, съгласно които, при наличието на договор между държателя на недвижим имот и собственика на вещта, отношенията между двамата относно подобренията се уреждат в съответствие с договора между тях. Само при липса на договор са приложими правилата за водене на чужда работа без пълномощие или тези на неоснователното обогатяване.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства или с нарушение на процесуалните правила досежно разпределението на доказателствената тежест в процеса, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая формулираните в изложението въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, включени в предмета на спора и обусловили правната воля на съда, обективирана в решението.
На първо място в изложението си касаторите са посочили, че „съдът е приел, че направеното възражение от ответниците /касатори в това производство/ за прихващане е вземането им срещу ищеца за заплащане на обезщетение за ползването на имота за периода от 01.04.2011 год. до 01.01.2013 год., възлизащо общо на 20 000 лева, е процесуално недопустимо, тъй като то е заявено с подадения отговор на 02.01.2013 год. по подадената поправена искова молба, позовавйки се на т. 4 на ТР № 1/09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ВКС .” Според тях „този въпрос е съществен за изхода на спора по делото, с който е сезиран съда и има отношение към точното прилагане на закона и развитието на правото. Практика на ВКС няма постановена.” Твърдят, че възприетото становище от въззивната инстанция е в нарушение на процесуалните правила и ограничава правото на защита на ответника в случай, че исковата молба е оставена нередовна. В тази част на изложението няма формулиран от касатора правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Наведено е единствено оплакване за допуснато от съда процесуално нарушение, което е касационно основание по смисъла на чл.281 ГПК и подлежи на преценка във втората фаза на касационното производство в случай, че обжалването бъде допуснато. На следващо място не е обосновано и наличието на поддържаното допълнително основание – това по чл.280 т.3 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че твърдението на касатора за липса на практика на ВКС по въпроса кога се преклудира правото да се направи възражение за прихващане е необосновано. Съгласно т. 4 на ТР № 1/09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ВКС възраженията за прихващане се преклудират с изтичане на срока за отговор и не могат да се релевират по-късно, както пред първата, така и пред въззивната инстанция. По изключение, когато вземането на ответника е ликвидно, т. е. установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, както и в случай, че ответникът е предявил насрещен иск за вземането си, при което възражението за задържане се явява аксесорно право към исковата претенция за вземането, същото може да се предяви за първи път пред въззивния съд, тъй като с него не се променя спорният предмет и не е необходимо събиране на нарочни доказателства.По въпроса има постановени и решения на ВКС по реда на чл.290 ГПК – пр. решение по гр.д.1538/2009г. на ІІІ ГО. Въззивното решение не се отклонява от тази задължителна за съдилищата практика. Предвид изложеното с тази част на изложението не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване.
Като втора точка в изложението касаторите са посочили, че „решението съдържа произнасяне по съществен процесуален въпрос, свързан с правната квалификация на предявения иск, който въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с постоянната практика на ВКС.” Излага подробни съображения в подкрепа на становището си, че съдът неправилно е определил правната квалификация на предявените искове и неправилно е обосновал извод за основателност на претенциите.
С посочената от касатора формулировка не се обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Оплакването за неправилност на решението поради дадена от съда неправилна правна квалификация е ирелевантно за производството по чл.288 ГПК. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не поддържаното допълнително основание.
Като т.3 в изложението касаторите са посочили, че „друг основен въпрос, който има значение за изхода на делото е – възражението за нищожност на клаузите на договор с дата 30.12.2001 год. – чл. 4 и чл.11, ал.З от същия и последиците от нижощността относно действието или прекратяването на договора за наем и прилагат ли се правилата на чл. 237 от ЗЗД, при прекратено наемно правоотношение.” Считат, че по този въпрос е налице противоречива практика на ВКС – основание за допускане на касация по чл. 280, т.2 от ГПК. За да обосноват наличието на поддържаното основание касаторите посочват, че въззивната инстанция „незаконосъобразно е приложила разпоредбата на чл. 237 от ЗЗД” , неправилно е приела за неоснователно възражението на ответниците, че клаузата на чл. 4, ал.1 от Договора за наем от 30.01.2001 год. е нищожна, като противоречаща на чл. 229, ал.2 от ЗЗД следствие на което и „неправилно е приела, че договора за наем от 30.12.2001 год. е произвел действие по отношение на ответниците, считано от 01.08.2007 год. / смъртта на майката на ответниците, като ги е обвързал с клаузите си за времето до 01.08.2008 год., тъй като няма отказ от договора от нито една от страните. Необосновано и незаконосъобразно е счел, че процесният договор за наем / с дата 30.12.2001 год./ е обвързал страните по делото, включително и до изтичането на първоначално записания срок – 30.12.2011 год. В договора няма уговорка за продължаване на срока на договора. Този извод е направен от съда , като не е приел възражението за нищожност на клаузи от договора с дата 30.12.2001 год.” Позовават се на решение № 75/24.07.2012 год. на ВКС, ТК, по т. дело № 194/2011 год., в което е прието, че след като клауза от договора за наем противоречи на императивната норма, в случая на чл. 229, ал.2 от ЗЗД, то срокът на договора се редуцира за срок от три години, съгласно чл. 229, ал.З от ЗЗД и в този случай действието на договора е прекратено с изтичане на тригодишния срок, т.е на 30.12.2004 год.”
С така поставения въпрос също не се обосновава извод за наличие на основание по смисъла на чл.280 ГПК за допускане на касационното обжалване. Първата част от въпроса „възражението за нищожност на клаузите на договор с дата 30.12.2001 год. – чл. 4 и чл.11, ал.З от същия и последиците от нищожността относно действието или прекратяването на договора за наем”, доколкото изобщо съдържа характеристиките на въпрос, не е поставен в контекста на решаващите изводи на съда, а е привързан към становището на касатора, че цитираните договорни клаузи са нищожни. Така поставен въпросът е фактически и е свързан с оценка на доказателствата. Въпроси , които са свързани с фактите по спора, макар и релевантни, са фактически и с поставянето им не се обосновава наличие на общо основание по смисъла на закона. Относима към решаващите изводи на съда е само втората част от въпроса – приложима ли е нормата на чл.237 ЗЗД. Следва да се посочи обаче, че касаторите не са установили наличието на поддържаното допълнително основание. На първо място актът, на който се позовават е от обхвата на задължителната за съдилищата практика и като такъв е относим към основанието по чл.280 т.1 ГПК, а не поддържаното от касаторите – чл.280 т.2 ГПК. На следващо място за да е налице противоречие по смисъла на чл.280 ГПК, е необходимо правното разрешение по конкретен правен въпрос, дадено от въззивния съд, да е в противоречие с правното разрешение по същия правен въпрос, дадено от съдебния състав с акта, посочен от касатора. В конкретния случай касаторите са се позовали на акт, с който е по реда на чл.290 ГПК е дадено правно разрешение на въпрос, какъвто не е разрешаван от въззивния съд – „разполага ли председателят на кооперация с правомощие да сключи договор за наем на недвижим имот, собственост на кооперация, за срок над три години без решение на общото събрание на кооперацията и ако бъде сключен такъв договор, приложими ли са спрямо него правилата на чл.229, ал.2 и ал.3 ЗЗД”. Предвид липсата на идентичност на разрешените въпроси във въззивното решение и приложеното към изложението такова не може да се обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касаторите смисъл.
В т.4 от изложението касаторите посочват, че „друг съществен въпрос имащ значение за изхода на делото е приетото от съда , че след прекратяването на вещното право на ползване, договорът за наем, сключен от ползвателя – наследодател на лицата притежаващи голата собственост запазва ли своето действие и налице ли е правоприемство”. Според тях „този въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, от една страна и от друга, същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в Решение на ВКС № 75/24.07.2012 год., ТК, II отд., по гр. дело № 194/2011 год. Изразяват становище, че съдът е следвало да обоснове извод за нищожност на двете договорни клаузи, както и да приеме, че договорът от 30.12.2001 год. не поражда права и задължение за страните. Този въпрос, макар е некоректно формулиран, е обуславящ решаващите изводи на съда. Във връзка с него обаче касаторите не са обосновали наличието на поддържаните допълнителни основания – във връзка с основанието по чл.280 т.3 ГПК не са изложили никакви съображения защо считат, че произнасянето на ВКС е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а по отношение на основанието по чл.280 т.1 ГПК не са изложили в какво се състои твърдяното противоречие. Следва да се посочи, че по отношение на бланкетно въведеното твърдение за противоречие на въззивното решение с решението на търговска колегия на ВКС е относимо казаното в предния абзац на настоящото определение.
На следващо – пето, място в изложението, касаторите поставят „въпрос за допустимостта на решението, и по конкретно за активната процесуална легитимация на ищеца.” В тази връзка посочват, че САС въпреки, че не е открил регистрацията на СД – ищец, приема, че съществува такъв търговец, т.е че е налице активната легитимация за предявяването на иска. Твърдението на касаторите за недопустимост на решението е необосновано. В тази част изложението представлява некоректна интерпретация на мотивите на съда. Съдът не е формирал извод за липса на доказателства за надлежна регистрация на ищцовото дружество. Тълкувайки единствено договора от 01.01.2008г. е обосновал извод, че ищцовото дружество не е страна по този договор, както и, че упоменатото в самия договор решение № 617 от 15.06.1990 г. по ф.д.№ 517 по описа на ОС – Благоевград не установява регистрацията на дружеството – ищец, а на друг търговец. С оглед на това и с тази част от изложението не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване.
В точки шест и седем от изложението касаторите поставят фактически въпроси, с които не се обосновава наличието на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Тези въпроси – съответно :” за възможността за демонтиране на движими вещи поставени в обект, който се държи от търговско дружество, и ако е допустимо и възможно трябва ли да се присъждат разходите по монтажа и закупуването и представляват ли те подобрения” и „от стойността на подлежащите на присъждане суми следва ли да се приспадат амортизации” не са правни въпроси, а са свързани с фактите, подлежащи на установяване в процеса. Предвид това с поставянето им не се релевира общо основание. Липсва и обосновка за поддържаното допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК като твърдението за липса на съдебна практика не е достатъчно да обоснове извод, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Не е правен въпрос, а е оплакване за допуснати процесуални нарушения от съда и посоченото от касаторите в т.8 от изложението. Като касационно основание по смисъла на чл.281 ГПК въпросът „с какви доказателства следва да се установяват направените разходи, при положение че се касае до търговец по смисъла на ТЗ, който е задължен да заприходява разходи по ремонт, извършване на СМР” е ирелевантен за производството по чл.288 ГПК.
На последно място в изложението касаторите са посочили, че : „Съдът в противоречие с т.1 на ТР № 1/2013 год. се е произнесъл по незаявени обстоятелства, т.е извън предмета на спора. Твърдения за необходими разходи в исковата молба не се съдържат, както и че се касае до повреди, които ищецът е отстранил в търговския обект, както и че извършените СМР са направени за да се пригоди обекта за ползването му по предназначение.” Считат, че „съдът се е произнесъл по ненаведени обстоятелства, т.е произнесъл се е извън предмета на спора, което е нарушение на процесуалните правила и по този начин е нарушен принципа на равнопоставеност на страните в гражданския процес и организирането на адекватна защита”. Д. за произнасяне „плюс петитум” е относим към допустимостта на съдебното решение. При извършената служебна проверка от настоящата инстанция не се констатира такъв порок. Що се отнася до въпроса дали при постанвяване на решението са допуснати процесуални нарушения от съда, то този въпрос е ирелевантен за настоящата фаза на производството.Оплакванията досежно правилността на обжалвания акт подлежат на преценка във втората фаза на производството ако касационното обжалване бъде допуснато.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част.
Предвид изхода на делото разноски за касаторите не се следват. Ответникът по касационната жалба е претендирал своевременно присъждането на разноски и с оглед изхода на делото такива му се следват. Към отговора на касационната жалба е приложен договор за правна помощ, видно от който договореното и реално изплатено възнаграждение „за изготвяне на отговор на касационната жалба и за процесуално представителство” е в размер 1440,20лв. В договора не е упоменато каква част от възнаграждението е за изготвяне на отговор и каква част за процесуално представителство, поради което съдът приема, че договореното възнаграждение е в размер 720,10лв. за изготвянето на отговора и 720,10лв. за процесуално представителство, в случай, че се допусне касационното обжалване и делото се внесе в открито съдебно заседание. Предвид изложеното и с оглед изхода по делото съдът приема, че реално сторените разноски за настоящото производство са в размер 720,10лв. Тази сума следва да бъде присъдена на ответната страна.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1655 от 31.07.2014г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 988/2014год., В ЧАСТТА, с която след частична отмяна на решение № 327 от 24.01.2014 г., постановено по гр.д.№ 303/2012г., на Окръжен съд – Благоевград, С. И. Г. и В. И. Г. са осъдени да заплатят на [фирма], на основание чл.231, ал.2 ЗЗД всеки от тях по 15 052,07 (петнадесет хиляди петдесет и два лева и 07 стотинки) лева – стойност на извършени ремонти по договор за наем от 30.12.2001 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 21.05.2012 г. до окончателното изплащане, както и по 574,76 (петстотин седемдесет и четири лева и 76 стотинки) лева – разноски за двете инстанции.
ОСЪЖДА С. И. Г. и В. И. Г. да заплатят на [фирма] деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 720,10лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: