О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1021
София, 04.11.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4140/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Б. Г., подадена чрез адв. Ч. от В., срещу въззивно решение №88 от 11.05.2015г. на ОС [населено място], постановено по в.гр.д.№ 119/2015год. С това решение е потвърдено решение №23 от 27.02.2015г., постановено по гр.д. № 358 по описа за 2014г. на РС – [населено място], с което са отхвърлени предявените от Д. Б. Г. против [фирма] искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ за отмяна на Заповед №1421/10.10.2014год., с която е прекратено трудовото правоотношение на основание на основание чл. 71, ал.1 от КТ; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „специалист продажби и обслужване” в клон Г., представителство Д.; за осъждане на ответника да заплати на ищцата 6247,20лв. обезщетение за периода от 15.10.2014г. до 15.04.2015г., и Д. Б. Г. е осъдена да заплати на ответника деловодни разноски в размер 615лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на исковете изцяло.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната за съдилищата практика /чл.280 т.1 ГПК/ по въпроса: “Необходимо ли е пълно припокриване между трудовите функции на старата и новата длъжност, за да се приеме, че не е налице назначаване на нова длъжност? Може ли да се приеме, че не е налице назначаване на нова длъжност, ако са въведени нови функции и са отпаднали някои стари, но основните характеризиращи длъжността функции се запазват?” Позовава се на Решение №231/12.06.2013г., постановено по гр.д. № 1353/2013г., IV г.о. на ВКС.
Основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК се поддържат от касатора и във връзка с въпроса: ” Действителна ли е клауза за изпитване, включена в допълнително споразумение или договор със служителка, работила преди това на длъжност със сходни основни функции, по безсрочен трудов договор?” Касаторът счита, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както и поради това, че същият се разрешава противоречиво от съдилищата. Позовава се съответно на Решение № 234 от 23.04.2001 г. на ВКС, III г.о., което не прилага към изложението си, и на решение № 178 от 18.02.2000г. по гр.д.№1132/99г.,ІІІ г.о.,ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./ За да обоснове наличието на противоречие изразява несъгласието си с извода на съда, че клаузата, с която е предвиден срок за изпитване, е действителна.
На следващо място в изложението си касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280 т.1 ГПК и във връзка с въпроса: ” Законосъобразно ли е и поражда ли действие връчването на заповед за уволнение, когато същата не е връчена на работника на работното място, а по факса, в ден в който той не се е явил на работа поради здравословни проблеми, за което му е издаден болничен лист? Ползва ли се в този случай лицето с т.н. предварителна закрила?” Позовава се на Решение №63 от 31.03.2011г. по гр.д. №1728/2009г., IV г.о. на ВКС, като поддържа, че „неправилното изследване на фактите е довело и до произнасяне в разрез със сочената в решението практика на ВКС”.
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор чрез адв.Н. от Г., взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на деловодните разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да отхвърли исковете въззивният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение, като ищцата е заемала длъжността „Старши банков служител, обслужване на клиенти”; че с последното допълнително споразумение от 28.03.2014г. ищцата е преназначена на длъжност „Специалист продажба и обслужване” и между страните е уговорен срок за изпитване – уговорен в полза на работодателя, с продължителност 6 месеца от 14.04.2014г. до 13.10.2014г. Приел е, че за да възникне валиден договор с клауза „срок за изпитване“, е необходимо работникът да е назначен за първи път на работа при работодателя, или при съществуващо вече между страните правоотношение, същото да бъде изменено по реда на чл. 119 от КТ, като следва да е променена, съществено трудовата функция на работника; че в процесния случай с оглед представените по делото писмени доказателства с допълнителното споразумение ищцата е преназначена на нова, различна в сравнение с тази длъжност, заемана до подписване на допълнителното споразумение от 28.03.2014г.; че това е така, защото част от трудовите функции на ищцата на новата длъжност, „Специалист продажба и обслужване” се припокриват с тези, на заеманата преди длъжност – „Старши банков служител, обслужване на клиенти” като в т.1 от новата заповед е записано, че служителят изпълнява на новата длъжност всички функции, свързани с изпълнението на предишната длъжност, но с тази т.1 не се изчерпват всички задължения на ищцата – останалите й задължения са формулирани в още 12 пункта, като в раздел – „основна функция на длъжността” са налице съществени различия. Съобразно изложеното е обосновал извод, че допълнителното споразумение от 28.03.2014г към основния трудов договор,е сключено за нова длъжност, при което уговорката за срок на изпитване се явява действителна. Приел е също, че заповедта за прекратяване на трудовия договор е връчена на ищцата на 14.10.2014г. в 16,22 ч, при отказа на служителя да я получи, който отказ бил удостоверен с подписите на свидетелите К. и С.; че от показанията на св. К. се установявало, че заповедта е връчена на ищцата на 14.10.2014г., когато тя е била на работното си място в представителството в [населено място]; че действително от същия този ден на ищцата било разрешено ползването на отпуск по болест, но тъй като същата е била на работното си място, то същата не е започнала използването му. В тази връзка е посочил, че е неоснователен и доводът на ищцата във връзка със закрилата на чл.333,ал.1,т.4 КТ. Тази закрила има обективен характер и важи винаги, когато работникът е започнал ползването на разрешения му отпуск. Тя се прилага само когато работникът или служителят е започнал ползването на разрешения му отпуск /без значение точно какъв – платен годишен, неплатен, учебен, отпуск за временна неработоспособност и др./. Щом работникът или служителят е бил на работа и на работното му място е връчена заповедта за уволнение,/какъвто е настоящият случай/, той не се ползва от предварителна закрила, макар и за същия ден да има болничен лист за временна неработоспособност. Обосновал е и извод, че работодателят, в чиято полза е уговорен срока за изпитване, е прекратил трудовия договор в срока за изпитване, съобразявайки нормата на чл. 70, ал. 4 от КТ, съгласно която в срока за изпитването не се включва времето, през което служителят е бил в законоустановен отпуск. Посочил е, че доказателствата сочат, че ищцата е използвала по време на срока за изпитване 17 работни дни платен годишен отпуск, с което изпитателният срок по договора е продължил до 05.11.2014година. Като е прекратил договора на 14.10.2014г., работодателят го е прекратил в срока на изпитването. Шестмесечният срок не е бил изтекъл към датата на връчване на процесната заповед и договорът не е бил трансформиран в безсрочен.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора.
В случая първата част от първия въпрос на касатора –„Необходимо ли е пълно припокриване между трудовите функции на старата и новата длъжност, за да се приеме, че не е налице назначаване на нова длъжност?” е включена в предмета на спора и е обуславяща правните изводи на съда по конкретното дело, но не е налице специфичната предпоставка за достъп до касация. Това е така защото, за да обоснове наличието на това основание касаторът се е позовал на Решение №231/12.06.2013г., постановено по гр.д. № 1353/2013г., IV г.о. на ВКС. Това решение дава правно разрешение по съвсем различен правен въпрос – за разграничението между основанията чл.325 ал.1 т.12 КТ и чл.328 ал.1 т.2 КТ, ако някои от трудовите функции на длъжността, заемана по трудов договор, не са преминали към длъжността, предвидена за заемане по служебно правоотношение. Такъв правен въпрос не е разрешаван във въззивното решение, поради което и не е от естество да обоснове извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че в това решение, при отговора на въпроса относно това кога е налице съкращаване на щата е прието, че за да се реши дали има съкращаване на щата следва да се съпоставят същностните характеристики на длъжностите по новия и по стария щат. Във всички случаи, когато липсва пълно съвпадение, е налице съкращаване в щата. С оглед на това като е съпоставил съществените характеристики на длъжностите и е констатирал липсата на пълно съвпадение, следствие на което е обосновал извод, че се касае за нова длъжност, съдът не се е отклонил от правното разрешение, дадено с цитираното решение на ВКС.
По отношение на втората част на първия въпрос следва да се посочи, че същата не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Този въпрос не е поставен в контекста на приетите от съда за установени факти, а е привързан към собственото становище на касатора за това, че с последното споразумение е преназначена на същата длъжност, но с ново наименование. Въпросът така поставен е и фактически, а не правен, което е и достатъчно да обоснове извод, че във връзка с него не е налице основание за допускане на касационното обжалване.
Останалите два повдигнати от касатора въпроса също не обуславят решението, нещо повече не са правно разрешавани от въззивния съд. Следва да се посочи, че те са привързани към собственото разбиране на касатора досежно установените в процеса факти, които обаче не са приети за установени от страна на съда. Въззивният съд не е давал отговор на въпроса за действителността на клаузата, предвиждаща срок на изпитване в хипотеза на две длъжности със сходни основни функции, а напротив обосновал е извод, че втората длъжност е нова, тъй като основните й функции съществено се различават от основните функции на предходната длъжност. Същевременно съдът не е приел за установено заповедта да е връчена по факса на ищцата и по време, когато е била в отпуск по болест, а напротив- счел е за установено по несъмнен начин, че заповедта е връчена на работното място и че към този момент ищцата не е започнала използването на отпуска по болест. По тези съображения с така формулираните въпроси не се обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация, което е и достатъчно обжалването да не бъде допуснато като за съда липсва задължение за произнасяне по въпроса налице ли са или не поддържаните допълнителни основания.
Следва да се съобрази и това, че в процесния случай касаторът поставя въпросите си в контекста на поддържаното от него оплакване за неправилност и необоснованост на решението поради превратно тълкуване на доказателствата. Тези оплаквания не подлежат на преценка в стадия на селектиране на касационните жалби, а само в случай, че решението бъде допуснато до касационен контрол.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по касационната жалба сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени такива в размер 500лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №88 от 11.05.2015г. на ОС [населено място], постановено по в.гр.д.№ 119/2015год.
ОСЪЖДА Д. Б. Г. да заплати на [фирма] деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 500лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: