О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
София, 12.01.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5237/2015год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. К. Д. и Е. В. Д., подадена чрез адв.Д. от АК [населено място], против въззивно решение № 186 от 28.05.2015г. на Пернишки окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 206/2015г. С въззивното решение ПОС след отмяна на решение № 748 от 13.10.2014г., постановено по гр. д. № 8385/2013 г. по описа на Пернишки районен съд, в частта му, с която са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените на основание чл.135 ЗЗД искове от Й. В. С. срещу Е. В. Д., Г. И. А. и Н. П. А. и Д. К. Б., както и в частта за разноските, е уважил същите както следва: по иска на Й. В. С. срещу Е. В. Д., Г. И. А. и Н. П. А. е прогласил за относително недействителна спрямо ищцата сключената между ответниците Е. В. Д., като продавач и купувачите Г. И. А. и Н. П. А., сделка за покупко -продажба, сключена с нотариален акт № 109, том I, дело № 96/2009 г. на нотариус Н. З., вписан в Служба по вписванията – [населено място], под акт № 147 том IV дело №718/2009 г., вх.рег.№ 1189 от 30.04.2009 г., но индивидуализиран, съгласно влезлия в сила кадастрален план на [населено място]; по иска на Й. В. С. срещу Г. И. А., Н. П. А. и Д. К. Б. е прогласил за относително недействителна спрямо ищцата сключената между ответниците Г. И. А. и Н. П. А. като продавачи и Д. К. Б. като купувач, сделка за покупко – продажба, сключена с нотариален акт № 4, том III, per. №448,1 дело № 366/2009 г. на нотариус Н. З., вписан в служба по вписванията при ПРС под акт № 2 том 13 дело №2465109, вх.рег.№3570 от 04.12.2009 г. Със същото решение ПОС е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от ищцата при условията на евентуалност срещу същите ответници искове по чл.135 ЗЗД за прогласяване на процесните две сделки за относително недействителни спрямо нея за 3/4 идеални части от продадения апартамент.
В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Излагат се подробни доводи, че изводите на съда са неправилни и необосновани. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1, т.1 ГПК във връзка с твърдението, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по нередовна искова молба- без да констатира наличието на противоречие между обстоятелствена част и петитум, както и наличието на взаимоизключващи се обосновки на интереса от предявяването на исковете. Счита, че като не е констатирал посочените пороци на исковата молба съдът е постановил порочен съдебен акт. Позовава се на ТР№1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на решение №1224 от 25.10.1999г. по гр.д.№550/1999г. / последното относимо към основание по чл.280 т.2 ГПК/. Касаторите считат също, че е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК и поради това, че решението противоречи на задължителната практика по въпроса за приложението на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, тъй като не са обсъдени от съда всички доказателства и доводи на страните и липсват пълни, точни и убедителни мотиви относно всички елементи от фактическия състав на иска по отношение и на двете сделки. Позовават се на решение №186 от 2.07.2015г. по гр.д.№4465/2014г. на ВКС, ІV ГО. Сочи се в изложението и това, че в нарушение на материалния закон съдът е обявил за относително недействителна спрямо ищцата и сделка, в която не е участвал длъжникът по смисъла на чл.135 ЗЗД. В тази връзка касаторите поддържат наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК и се позовават на решения на ВКС, постановени по гр.д. №1379/10г.- ІІІ ГО, по гр.д.№ 672/10г.- ІІІ ГО, и по т.д.№966/09г. – ІІ ТО. Алтернативно в тази връзка сочат и основанието по чл.280 т.3 ГПК.
Ответната страна Й. В. С. в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК чрез адв. В. взема становище, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществена от адвоката правна помощ при условията на чл.38 ал.1 т.2 ЗА в съответствие с наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ответните по жалбата страни Г. И. А. и Н. П. А. не вземат становище по касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното :
Пред първоинстанционния съд са предявени от Й. В. С. искове с правно основание чл.135 от ЗЗД с искане да бъдат обявени за недействителни спрямо ищеца действията, с които длъжникът Е. В. Д. го уврежда, изразяващи се в сключването на сделка за покупко-продажба с продавач – Е. В. Д. и купувачите Г. И. А. и Н. П. А. и сделка за покупко-продажба с продавачи Г. И. А. и Н. П. А. и Д. К. Б.. Като евентуални са предявени и искове по чл.135 ЗЗД срещу същите ответници за прогласяване на процесните две сделки за относително недействителни по отношение на ищцата, но за ? ид.части всяка сделка.
За да постанови този резултат, описан по-горе в определението, въззивният съд е приел, че квалификацията на предявените искове е по чл.135 ЗЗД; че доколкото в обстоятелствената част на исковата молба са наведени доводи за симулативност на сделките, то последните са с цел да се обоснове твърдението за наличието на предпоставките по чл.135 З. и по-конкретно знание и намерение за увреждане, но не са заявени претенции за прогласяване нищожност на сделките като симулативни; че при проверка правилността на решението е обвързан от оплакванията в жалбата, поради което и се произнася единствено по релевираните такива в последната. В тази връзка след анализ на съдебно-оценителната експертиза е обосновал извод, че длъжникът е знаел за увреждането на ищцата, защото е могъл да получи значително по-висока цена от продажбата; че продажба на цена пет пъти по-ниска от пазарната води до извод, че продавачът и купувачът по първата сделка са имали намерение да увредят ищцата; че купувачът – ответникът Г. И. А. е знаел за увреждането и от спогодбата / по силата на която процесният имот е бил възложен на Е. В. Д., като същата се е задължила да заплати на Й. В. С. –ищцата, 19 050.00 лева за уравнение на дяловете/, тъй като с тази спогодба именно се е легитимирала Е. В. Д. като продавач на апартамента пред него като купувач, както и обстоятелството, че продажбата на апартамента е извършена преди изтичането на деветмесечния срок за изпълнението на задължението за изплащане на сумата 19 050 лв. в полза на С.. Приел е също, че в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че в същата насока е и обстоятелството, че Г. И. А. – лично за себе си и като пълномощник на своята съпруга, девет месеца по–късно е продал апартамента именно на дъщерята на Е. Д. за сумата 100 000 лв, а не на трето лице, като „след загуба от 80 000 лв.”, апартаментът е преминал от патримониума на майката, която е имала задължение за заплащане на сумата от 19 050 лв. към ищцата, в патримониума на нейната дъщеря, която няма такова задължение. Счел е за основателен доводът в жалбата за наличието на знание за увреждане, у третата ответница Н. П. А. , тъй като същата е съпруга на Г. А., не е участвала като купувач по сделката, извършена на 30.04.2009 г., но е станала съсобственик на процесния апартамент по силата на съпружеската имуществена общност, поради което пък е участвала като продавач /чрез своя пълномощник съпруг/ при втората сделка. В тази връзка е обобщил, че е налице хипотезата на чл. 135, ал.1 от ГПК, поради което исковите претенции за прогласяване относителната недействителност на двете сделки, се явяват основателни. Посочил е и това, че след като главните искове са основателни, то съдът не следва да се произнася по евентуалните искове, с които се претендира относителна недействителност на двете сделки за ? идеални части от същия апартамент. Тъй като Пернишкият окръжен съд се е произнесъл и по тези евентуални искове, то решението в тази му част следва да бъде обезсилено.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В настоящия случай касаторът не формулира конкретен правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК. Изложеното е достатъчно, за да обоснове извод за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Въпреки това и предвид задължението на съда служебно да следи за валидността и допустимостта на решението, следва да се посочи следното : твърдението на касаторите за произнасяне от двете съдебни инстанции по нередовна искова молба е необосновано. Твърдяното от касаторите противоречие между обстоятелствена част и петитум, както и наличието на взаимоизключващи се обосновки на интереса от предявяването на исковете не се констатира от настоящата инстанция в рамките на служебно извършената проверка за валидност на сезирането. Ищцата е поддържала, че е кредитор с неудовлетворено вземане, че длъжник е ответницата Д., че извършените разпоредителни сделки с процесния имот я увреждат, че у съконтрахентите по сделките е било налице знание и намерение за увреждането й. За да обоснове наличието на знание и намерение за увреждане е посочила, че преминаването на имота от патримониума на Д. в патримониума на семейство А. и обратно в патримониума на дъщерята на Д. при това на цена значително под действителната пазарна цена и при очевидна икономическа неизгодност за нейния длъжник говори за симулативност на сделките и намерение за увреждането й. Съобразно тези си твърдения е заявила искане сделките да се прогласят за относително недействителни спрямо нея. В обстоятелствената част не са изложени доводи и съображения, относими към фактическия състав на иск за прогласяване на сделките за нищожни поради симулация. Не е и заявяван петитум за такъв иск. Поради изложеното не се установява наличието на основание по чл.280 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване във връзка с тази част от изложението. На следващо място в останалата част от изложението са релевирани единствено оплаквания на касаторите за необоснованост на решението поради постановяването му при непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според тях факти и обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, както и за неправилно приложение на материалния закон, които са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно без формулиран правен въпрос съдът не може да се произнесе по наведените твърдения за наличие на противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в приложените към изложението съдебни актове, респективно да прецени налице ли са поддържаните допълнителни основания по смисъла на чл.280 ГПК.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касаторите не се следват. Ответниците Г. И. А. и Н. П. А. не са претендирали такива. На основание чл.78, ал.3 ГПК и по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в полза на адв. В. следва да бъде присъдена сумата 500лв. адвокатски хонорар за осъществената защита в настоящото производство като процесуален представител на Й. В. С. – от представения по делото договор за правна помощ се установява, че в следствие на затрудненото материално състояние на Й. В. С. представителството пред настоящата инстанция е осъществявано безплатно.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение № 186 от 28.05.2015г. на Пернишки окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 206/2015г.
ОСЪЖДА Д. К. Д. и Е. В. Д. да заплатят на адвокат И. В., адвокат от Пернишка адвокатска колегия, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата – сумата 500 лв. /петстотин лева/ адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: