О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 709
София, 19.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 7273/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Ц. Д., Б. А. А. и Д. Н. Д., подадена чрез адв.Б.Г. срещу решение №170 от 27.03.2014г. на Плевенски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1154/2013г., с което е отменено решение № 1204 от 9.07.2013г по [населено място] № 900/2012г на Плевенски районен съд и е отхвърлен като неоснователен предявеният на основание чл. 124 ал. 5 от ГПК иск от С. Н. Н., З. И. Н., В. Г. П., Д. Н. Ч., П. Ч. Г., С. Ц. Д., Г. Д. Т., А. Г. Б., С. С. М., Б. А. А., К. М. Н., П. А. Д., Б. Т. Н., М. И. П., Т. Г. Г., Д. Н. Д., Т. М. Б. – Т., М. Д. С., Н. Н. Д., Л. М. Б. и Л. И. М. срещу Л. Н. К., Д. Л. К. и М. Л. К. – В. ЗА УСТАНОВЯНЕ на престъпно обстоятелство от значение за отмяна на влязло в сила решение, което обстоятелство се изразява в умишлено заявяване на неопределена дата в периода 12.03.1992г – 20.10.1994г от Н. К. пред длъжностно лице инж. И. С. на невярно местоположение на наследствен земеделски имот на наследници на Е. К..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Към жалбата е приложено изложение на основания за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна Д. Л. К. в писмен отговор, подаден чрез адв. Г., взема становище, че не са налице предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира присъждането на разноски.
Ответната страна Л. Н. К. в писмен отговор, подаден чрез адв. М., взема становище, че жалбата е недопустима.
Останалите ответници по жалбата не вземат становище.
Третите лица помагачи в процеса А. В. Г., Р. Н. Х., К. А. К.,Д. В. Б., Р. И. Д., Д. П. К., М. П. Б., Т. М. Н., М. Ц. Д. и А. Н. Е., не вземат становище по жалбата.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
С решението си въззивният съд е приел, че искът е допустим, тъй като е налице за ищците правен интерес от воденето на настоящия процес с оглед факта, че теоретично установяването на престъпно действие би могло да бъде основание за отмяна на влезли в сила решения съобразно чл. 303 ал.1 т.2 от ГПК. Приел е също, че в производството по предявения иск по чл.124 ал.5 ГПК не се цели установяването на действителното местоположение на възстановения в съществуващи реални граници имот, поради което не следва да се обсъждат никакви възражения или доказателства във връзка с това къде в действителност се е намирал имотът на Е. К., както и дали имотът е възстановен и ситуиран правилно или не като имот 10 327 по кадастралния план на П.. Посочил е, че предмет на спора е дали е налице престъпно обстоятелство, изразяващо се в умишлено заявяване на неопределена дата в периода 12.03.1992г – 20.10.1994г от Н. К. пред длъжностно лице инж. И. С. на неверно местоположение на наследствен земеделски имот на наследници на Е. К.. В тази връзка е приел за ирелевантни всички събрани писмени, гласни доказателства и заключения на вещи лица, относими към местоположението на имота на К.. Анализирал е показанията на свидетеля С., кредитирал ги е като обективни и безпристрастни, основани на преки впечатления, и е обосновал извод, че не е установено по несъмнен начин извършването на престъпно обстоятелство, изразяващо се в умишлено заявяване на неопределена дата в периода 12.03.1992г – 20.10.1994г от Н. К. пред длъжностно лице инж. И. С. на невярно местоположение на наследствен земеделски имот на наследници на Е. К..
При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Поради това при отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по наличието или не на поддържаното допълнително основание. Що се отнася до доводите за необоснованост и неправилност на въззивното решение, следва да се има предвид, че същите са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
В процесния случай в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като искането на касаторите за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните оплаквания за неправилност и необоснованост на решението. Поддържа, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждането на доводите им, както и всички правнорелевантни факти, установени по делото, и доказателства, относно фактическия състав на престъплението, вследствие на което не е определил правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, направил е опорочени фактически констатации и е стигнал до неправилни правни изводи. Тези доводи с оглед посоченото в предния абзац от настоящото определение са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК.
В т.1 от своето изложение касаторите не са формулирали конкретен материалноправен или процесуален въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а са изложили единствено оплакване, че съдът в решението си неправилно е определил предмета на делото и е обосновал грешния извод, че извън фактическия състав на заявената претенция е установяването на точното местоположение на имота на К.. Поддържали са наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК като са се позовали на противоречие на въззивното решение с т. 4 от ТР № 6/10.05.2006г. по т.гр.д. № 6/2005г., ОСГК на ВКС, съгласно която „Косвеният съдебен контрол върху заповеди и съдебни решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 от Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС се осъществява в исковото производство по спорове за собственост не само по възражение за нищожност, но и по възражение за материална незаконосъобразност на акта за реституция на имота.” В тази част от изложението липсва посочване на общо основание за достъп до касация, но не е налице и поддържаното допълнително основание. Позоваването на т.4 от цитираното тълкувателно решение е неуместно, тъй като разрешените с него правни въпроси са извън предмета на конкретния правен спор и по такива въпроси съдът не е давал правни разрешения. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че установителният иск по чл. 124, ал. 5 ГПК е особен установителен иск. Той се предявява тогава, когато в случаите, посочени в чл. 24 НПК, не може да бъде установено престъплението по редовния наказателнопроцесуален път и постановена съответна присъда, която по силата на чл. 300 ГПК би имала задължителна сила за гражданскоправните последици от престъпното деяние за гражданския съд, разглеждащ споровете във връзка с казаните последици. С решението по такъв иск се установява престъплението, извършено от дадено лице, както би се установило с присъдата, ако не бяха изключващите наказателното преследване причини. С това се изчерпва фактическият състав на претенцията. Такива са и постановките на ТР№ 20 от 1.III.1968 г. по гр. д. № 8/68 г., ОСГК, което не е загубило сила. Въззивният съд не се е отклонил от тази задължителна за съдилищата практика.
В т.2 и т.3 от изложението си касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – т. 3, т. 7 и т. 8 от ППВС № 1/13.07.1953г. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, и с Р№ 384 /11.04.1955г. по гр.д. № 1679/1955г., II г.о. на ВС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по въпросите :”Има ли задължение съдът да обсъди всички обстоятелства по делото и да посочи, кои правно релевантни факти счита за установени; както и длъжен ли е да изложи точни, ясни и убедителни мотиви и да отговори ясно и определено на всички правнорелевантни въпроси?” и „може ли съдът да откаже събирането и допускането на искани и допустими доказателства, и да приеме, че искът не е доказан?” Липсва обосновка в какво конкретно се състои твърдяното противоречие. Следва да се има предвид, че така формулирани въпросите не са правни по смисъла на закона. По същество това са касационни основания по чл.281 ГПК – оплакване за допуснати от съда процесуални нарушения и необоснованост на акта. Същите подлежат на преценка във втората фаза на производството в случай, че бъде допуснато касационното обжалване, но сами по себе си не обосновават наличие на общо основание по смисъла на закона. Въпреки това следва да се посочи, че в процесния случай въззивният съд не се е отклонил от задължителната за съдилищата практика, според която съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои доказателства са годни и относими и кои не, съответно кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Доколко изводите му са правилни и обосновани – такава преценка не се дължи от касационната инстанция към настоящия момент.
В т.4 от изложението си касаторите са посочили, че в обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос: „Когато се претендира установяването на престъпно обстоятелство по реда на ГПК, съдът трябва ли да се произнесе по наличието или отсъствието на всички елементи на фактическия състав на престъплението ?” в противоречие с практиката на ВКС –Решение № 265/10.09.2012г. по гр.д. № 703/2011г., на ВКС, IV г.о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не са изложили съображения в какво се състои твърдяното противоречие. Това е единственият правен въпрос, посочен в изложението, който е разрешен от въззивния съд и обуславя решаващите му изводи. Във връзка с него обаче касаторите не са установили наличието на поддържаното допълнително основание – това по чл.280 т.1 ГПК. На първо място без да конкретизират в какво според тях се състои твърдяното противоречие настоящият състав с оглед диспозитивното начало в гражданския процес е лишен от възможността да извърши конкретна преценка за наличието или не на визираното противоречие. Въпреки това следва да се посочи, че в решението , на което се позовават касаторите, по въпроса „за правното значение на обективните и субективни елементи на фактическия състав на престъплението, когато се претендира установяването на престъпно обстоятелство по реда на ГПК” е прието, „че когато се претендира установяването на престъпно обстоятелство по реда на ГПК, съдът трябва да се произнесе по наличието или отсъствието на всички елементи на фактическия състав на престъплението както обективните, така и субективните – знанието на определени факти от претендирания деец. Констатациите на съда по съответните факти не е необходимо да бъдат посочени и в диспозитива на решението, достатъчно е тези констатации да са извършени в мотивите, а в диспозитива да бъде посочено само извършено ли е от дееца претендираното престъпление.” Въззивният съд не се е отклонил от това правно разрешение. Макар и твърде лаконично съдът е посочил, че единственото доказателство, относимо към предмета на спора са показанията на свидетеля С., от които не се установява нито правнорелевантия факт „заявяване на неопределена дата в периода 12.03.1992г – 20.10.1994г от Н. К. пред длъжностно лице инж. И. С. на невярно местоположение на наследствен земеделски имот на наследници на Е. К.” нито правнорелевантия факт „умишлено заявяване на неверни обстоятелства”.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват. От ответниците по касационната жалба разноски е претендирал единствено Д. Л. К., но не е ангажирал доказателства за реално сторени такива. По тези съображения съдът не присъжда разноски в полза на тази страна.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №170 от 27.03.2014г. на Плевенски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1154/2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: