О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
София, 23.03.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 310/2015год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П. чрез прокурор от Апелативна прокуратура – [населено място], против решение № 676/14.11.2014г., постановено от Апелативен съд [населено място] по в.гр.д. № 1110/2014г., В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 1381 от 11.07.2014г., постановено по гр.дело № 682/2013г. по описа на Пловдивски окръжен съд В ЧАСТТА, с която предявеният от С. И. И. против П. иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е уважен до размер на сумата 15000лв., представляваща обезщетение на неимуществени вреди, причинени на ищеца в резултат на неоснователно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 2 и 3, т. 2, във вр. с ал. 2, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 2, ал. 1 от НК и по чл. 354а, ал. 2, предл. 2, т. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 2 от НК, за което е бил оправдан с присъда, постановена по НОХД № 2471/2010 год. на ПОС, влязла в сила на 08.06.2012 год., изразяващи се в страх от възможно осъждане, потиснатост, тревога, злепоставяне пред близки и приятели, ограничаване на правото на свободно придвижване и лични контакти при изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража”, ведно с обезщетение за забава от 08.06.2012 год. до окончателното изплащане, като са му присъдени и 310лв. деловодни разноски. Въззивното решение в останалата част е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства, не е преценил всеобхватно и прецизно всички обективни обстоятелства, следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи относно справедливия размер на обезщетение за репариране на настъпилите вреди. Поддържа се и оплакване, че съдът неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД. Искането е за отмяна на решението и намаляване на размера на обезщетението до сумата 5000лв.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящия изхода на спора материалноправен въпрос „ за приложението на чл.52 ЗЗД” в противоречие със задължителната практика на ВКС. Според касатора въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.ІІ на ППВС №4/1968г. Обосновава наличието на твърдяното противоречие с оплакване за неправилност и необоснованост на решаващите изводи на съда. Твърди също, че в противоречие със задължителната за съдилищата практика / чл.280 т.1 ГПК/ съдът е разрешил и въпроса за „размера на обезщетението”. Позовава се на две решения на ВКС, ІІІ ГО, постановени по гр.д.№70/2013г. и №1304/2013г., без обосновка в какво се състои твърдяното противоречие.
Ответната страна С. И. И. не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че постановената оправдателна присъда по повдигнатото обвинение дава основание да се приеме, че обвинението е било незаконно и ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца; че вредите се изразяват в неприятни душевни преживявания, неудобства от семеен, социален и битов характер. Приел е също, че при определяне на дължимото обезщетение, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, следва да се вземат предвид, от една страна характера и вида на засегнатото субективно право, интензивността на настъпилите неблагоприятни изживявания на ищеца, както и продължителността им, а от друга – обстоятелствата, свързани с характера на осъществените срещу ищеца действия. Приемайки за установено, че ищецът е преживял неприятни изживявания и страдания, изразяващи се в страх от възможно осъждане, потиснатост, тревога, злепоставяне пред близки и приятели, ограничаване на правото на свободно придвижване и лични контакти при изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража”, злепоставен е бил пред близки, колеги и познати; че определената мярка „задържане под стража” е изтърпявал в продължение на година и четири месеца, през който период е бил лишен от контакти с близките си хора и от възможността да присъства на абитуриентския бал на дъщеря си; че наказателното производство е продължило общо четири години, а за престъпленията, в извършването на което е бил обвинен, се предвижда наказание лишаване от свобода съответно от три до десет и от пет до петнадесет години, е обосновал извод, че сумата 15000лв. е от естество да репарира установените неимуществени вреди. Счел е възражението на ответника за приложение на разпоредбата на чл. 5 от ЗОДОВ за неоснователно. За да обоснове този си извод е приел, че ищецът с поведението си не е допринесъл за образуване на досъдебното производство и такива данни в кориците на делото не се съдържат.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Поставеният в изложението въпрос “за приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди ”, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената в изложението т.ІІ на ППВС № 4/68 г.
Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. ІІ, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка- видно от мотивите на акта, съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи тези неимуществени вреди. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.ІІ на ППВС № 4/68 г.
Поставеният в изложението въпрос „ за размера на обезщетението” е фактически въпрос, а не правен по смисъла на чл.280 ГПК. Тъй като е свързан с фактите, подлежащи на установяване в процеса, а не с правните разрешения на съда, с този въпрос не се обосновава наличие на общо основание за достъп до касация. Същевременно несъгласието на касатора с определения от съда размер на обезщетението, както и доводите му в тази насока за необоснованост и неправилност на решението са касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК, които са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК. Изложоеното е достатъчно да обоснове извод, че не е налице основание за допускане касационно обжалване на решението и във връзка с този въпрос. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че не е налице и поддържаното допълнително основание. Действително с приложените решения съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 3 ЗОДОВ, но при обстоятелства, специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Предвид това не може да се обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 676/14.11.2014г., постановено от Апелативен съд [населено място] по в.гр.д. № 1110/2014г., В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е потвърдено решение № 1381 от 11.07.2014г., постановено по гр.дело № 682/2013г. по описа на Пловдивски окръжен съд, В ЧАСТТА, с която предявеният от С. И. И. против П. иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е уважен до размер на сумата 15000лв., представляваща обезщетение на неимуществени вреди, причинени на ищеца в резултат на неоснователно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 2 и 3, т. 2, във вр. с ал. 2, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 2, ал. 1 от НК и по чл. 354а, ал. 2, предл. 2, т. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 2 от НК, за което е бил оправдан с присъда, постановена по НОХД № 2471/2010 год. на ПОС, влязла в сила на 08.06.2012 год., изразяващи се в страх от възможно осъждане, потиснатост, тревога, злепоставяне пред близки и приятели, ограничаване на правото на свободно придвижване и лични контакти при изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража”, ведно с обезщетение за забава от 08.06.2012 год. до окончателното изплащане, като са му присъдени и 310лв. деловодни разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: