О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 683
София, 16.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 7230/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], представлявано от Х. С. К., подадена чрез адв.К., срещу въззивно решение №247 от 09.10.2014г. на Сливенски ОС, постановено по в.гр.д.№ 455/2014год., с което е потвърдено решение №472 от 04.06.2014г. по гр.д.№758/2014г. на Сливенски районен съд и [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на Д. И. М. деловодни разноски за въззивното производство в размер 200лв. С потвърденото първоинстанционно решение са отменени като неправилни и незаконосъобразни, както следва: Заповед №1-S от 13.01.2014г. на управителя Х. С. К. на [фирма], [населено място], с която на Д. И. М. е наложено дисциплинарно наказание „Забележка“ и Заповед №20 от 21.01.2014г. на управителя Х. С. К. на [фирма], [населено място], с която на Д. И. М. е наложено дисциплинарно наказание „Предупреждение за уволнение“; осъдено е [фирма], [населено място] да заплати на Д. И. М. разноски по делото в размер на 150лв. и по сметка на съда държавна такса в размер на 160лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа , че „са налице основанията, посочени в чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – в обжалвания съдебен акт въззивната инстанция се е произнесла по съществен процесуален – правен въпрос – относно, състава за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 375 ал. 1 вр. с чл. 187 и чл. 188 т.1 и т. 2 от КТ, за налагане на дисциплинарно наказание „Забележка“ и „Предупреждение за уволнение”, поради неявяване на работника на работа при условията на установено сумирано изчисляване на работното време/СИРВ/”.Във връзка с така формулирания въпрос касаторът не се е позовал на конкретни съдебни актове от обхвата на задължителната за съдилищата практика и не е обосновал в какво се състои твърдяното противоречие. Изложил единствено, че като последица от неправилен анализ на доказателствата съдът е формирал неправилния и необоснован извод, че работникът, не е уведомен, че следва да се яви на работа на 23.11.2013г., тъй като не е бил запознат с установения график за установените работни дни в дружеството, както и, че работодателят е уведомен за наличието на основателна причина за отсъствието му на 07.12.2013г. Касаторът е поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и във връзка с въпросите : 1/” При издаване на заповед за СИРВ, с което работещите са запознати срещу подпис, следва ли работниците да се запознават срещу подпис и с утвърдените графици, или е достатъчно, че същите са разположени на видни, общодостъпни места в дружеството, като с оглед разпоредбата на чл. 125 във вр. с чл. 126 от КТ, работникът следва да се запознае с графика?”; 2/При ангажиране на гласни показания в процеса – разпит на свидетели, преки ръководители на работника, пряко възприели фактите и обстоятелствата, които излагат в разпита си, следвали да се ценят от съда в съвкупност с другите доказателства по делото, или следва да не се кредитират от съда с оглед евентуалната им заинтересованост, като имат еднакви интереси с работодателя?”; 3/ ” при оспорване истинността на частен документ относно дата и съдържанието, може ли достоверността на датата и съдържанието да се доказва с установяване на факт, доказващ съставянето на документа?” и 4/” В противоречие на практиката на ВКС и неправилно е прието от С., че Заповед № 1-8 от 13.01.2014г., е немотивирана.” Във връзка с първия въпрос касаторът не се позовава на конкретни съдебни актове и не обосновава в какво се състои твърдяното противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК. Изразява единствено собственото си становище, че не е налице правна норма, която да задължава работодателя да уведомява срещу подпис работниците си за изготвените от него графици, както и, че самият факт, че същите са изготвени и утвърдени и са разположени на видно място в производственото хале на дружеството, както и че работниците са уведомявани и устно за работните съботи, е достатъчно активно процесуално поведение за уведомяване на работещите. Във връзка с втория въпрос се позовава на Решение № 48 от 14.05.2012г., по гр. д.№ 447/2011г., г.к. IV г.о. на ВКС, в което е прието по реда на чл.290 ГПК, че „решаващият съд следва да обсъди показанията и на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти, от значение за спора, че съдът определя силата, с която страна по делото е доказала фактическите си твърдения, на които основава иска си или защитата срещу него, като тези показания се преценяват с оглед всички други данни поделото.”; на решение № 193 от 07.03.2006г. III ГО на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./, което е извън обхвата на задължителната практика – същото е относимо към основанието по чл.280 т.2 ГПК, каквото не се поддържа от касатора в изложението; на решение № 131 от 12.04.2013г. по гр. д. № 1/2013г. IV Г.О. на ВКС в което е прието, че съгласно чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Обосновава наличето на противоречие с оплакването, че „неправилно съдът не е кредитирал свидетелските показания на водените от дружеството-работодател свидетели и не ги е съпоставил с другите доказателства по делото.” За да обоснове поддържаното основание във връзка с третия въпрос касаторът поддържа, че „е налице безспорно доказан друг факт, а именно посещение на работните съботи от всички работници, от смяната на ищеца, в установените работни дни по график. От това обстоятелство по несъмнен начин се установява, че работните графици са съществували преди настъпването на процесните работни съботи и същите са сведени до знанието на всички работещи”. Във връзка с последния въпрос касаторът се позовава на решение № 747 от 18.02.2011 г. по гр. д. № 735/2009 г., г. к., IV г. о. на ВКС, Решение № 8 от 01.04.2011г. по гр.д№ 1035/ 2009г. IV г.о на ВКС, както и Решение 722 от 03.01.2011г. по гр. д. № 1035/2009г. Г.К. IV г.о на ВКС, според които „ нито в искането на обяснения, нито в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание работодателят е длъжен да посочи всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, нито да посочи кои факти е приел за установени. Както в искането на обяснения, така и в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника начин.” Счита за неправилен извода на въззивния съд, че заповед №1-8/13.01.2014г. е немотивирана, тъй като „същата е мотивирана, посочен е нарушителят, описан е по разбираем за работника начин, че същият не се е явил на работа на 23.11.2013г. и не е представил извиняващ отсъствието му документ.” По горните съображения счита, че са налице основанията по чл.280 т.1 и т.3 ГПК.
Ответната страна Д. И. М. в представен писмен отговор чрез адв.С. взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.Претендира присъждането на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение след анализ на доказателствата въззивният съд е приел, че Заповед №1-S от 13.01.2014г. на управителя на [фирма], [населено място], с което е наложено на Д.М. дисциплинарно наказание „Забележка“, за това, че „отсъства от работа, а за 23.11.2013г. не е представил документ, извиняващ отсъствието му“, незаконосъобразна. За да обоснове извода си е посочил, че съгласно чл.195, ал.1 от КТ заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание, следва да е мотивирана и да съдържа посочване на нарушителя, нарушението, кога е извършено, наказанието и законния текст, въз основа на който се налага. В случая, по начина, по който е описано нарушението в процесната заповед „отсъства от работа, а за 23.11.2013г. не е представил документ…“ не е ясна точната датата, респ. дати, на които работникът е отсъствал от работа. Посочената дата 23.11.2013г. в контекста на изречението е посочена само като една от тези дати, като за нея работникът не е представил документ, извиняващ отсъствието му. От това следва, че нарушението, за което М. е наказан с атакуваното наказание и датата, на която е извършено, не са посочени по ясен и несъмнен начин, каквото е императивното изискване на разпоредбата на чл.195, ал.1 от КТ. Посочил е също, че в случая, заповедта, с която е наложено дисциплинарно наказание на ищеца е немотивирана, тъй като не съдържа изложение на съображенията, поради които работодателят е решил да накаже съответния работник, няма никакъв посочен мотив за вземане на решението. Това нарушава правото на защита на работника и прави невъзможна проверката на законосъобразността на заповедта за наказание. В допълнение е посочил и това, че работодателят не е установил с пълно и пряко доказване извършеното от работника нарушение на трудовата дисциплина, за което му е наложил дисциплинарното наказание „забележка“. По делото не е установен по безспорен начин факта на уведомяване на М. за задължението му да се яви на работа на 23.11.2013г. – съботен ден, който не е по принцип работен ден. В тази връзка е приел, че в хода на първоинстанционното производство представените от ответното дружество графици за м.11.2013г. – предварителен, междинен и окончателен, са оспорени по реда на чл.193 от ГПК от ищеца, както относно съдържанието, така и относно достоверността на датите на изготвянето им, посочени в тях; че е открито производство по оспорването им; че тъй като се касае за частни документи, неносещи подписа на оспорващия ищец, то съгласно разпоредбата на чл.193, ал.3, изр. второ от ГПК, тежестта за доказване истинността пада върху представилата документите страна – ответното дружество – работодател; че анализът на събраните доказателства обосновава извод, че работодателят не се е справил с тази доказателствена задача, тъй като единствените ангажирани доказателства относно тези графици са свидетелските показания, но с тях не се установява по несъмнен начин истинността на съдържанието на оспорените документи, нито достоверността на датите на съставянето им. По отношение на Заповед №20 от 21.01.2014г. на управителя на [фирма], [населено място], с която на М. е наложено дисциплинарно наказание „Предупреждение за уволнение“ съдът е приел, че тази заповед отговаря на изискванията на чл.195, ал.1 от КТ, като в нея са посочени нарушителят, нарушението, дата на извършването му, наказанието и законния текст, въз основа на който същото е наложено, като в заповедта са изложени и мотиви защо работодателят приема, че е налице нарушение на трудовата дисциплина и защо следва да наложи наказание на лицето.След анализ на доказателствата е приел е за установено, че за задължението за явяване на работа 07.12.2013г. М. е нарочно уведомен на 05.12.2013г. срещу поставяне на подпис в съответен списък; че от свидетелските показания на се установява несъмнено, че още в момента, в който е уведомен за задължението да се яви на работа на 07.12.2013г., М. е уведомил прекия си ръководител – началник смяна , относно наличието на обективни причини за отсъствието му в събота /ще води дъщеря си на преглед в [населено място]/ и от него е получил изрично разрешение да не се яви на работа, а да заведе дъщеря си на лекар; че в дружеството е била установена такава практика : първо се получавало устно разрешение за отсъствие и след това се оформяли и съответните документи по установения в дружеството ред. При така приетото за установено е обосновал извод, че неоформянето на съответните писмени документи се дължи не на виновно поведение на ищеца – работник, а на прекия му ръководител, който не е изпълнил вмененото му от ръководството задължение да оформи и даде на работника съответния формуляр; че с оглед на това не е налице виновно нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищеца, тъй като полученото изрично устно разрешение от прекия ръководител, с оглед установената в дружеството практика е било достатъчно основание същият да приеме, че е освободен от задължението да се яви на работа в съботния ден; че вината е съществен елемент на нарушението на трудовата дисциплина, а без вина при неизпълнението на трудовите задължения няма нарушение на трудовата дисциплина и основание за налагане на дисциплинарна отговорност; че с оглед установените факти, извън горния извод, дори и да се приеме, че е налице формално нарушение на трудовата дисциплина /което не е така, защото законът изисква виновно поведение на работника, което в случая не е налице/, то работодателят не е извършил правилна преценка на обстоятелствата, при които е извършено нарушението, не е съобразил тежестта му и е наложил несъобразено с тези обстоятелства наказание. Съобразно изложеното е обосновал извод за основателност на исковете.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Той не е формулирал изрично материалноправни и процесуалноправни въпроси, включени в предмета на спора и които да са обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело. Първият в изложението въпрос относно „състава за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 375 ал. 1 вр. с чл. 187 и чл. 188 т.1 и т. 2 от КТ, за налагане на дисциплинарно наказание „Забележка” и „Предупреждение за уволнение”, поради неявяване на работника на работа при условията на установено сумирано изчисляване на работното време /СИРВ/” е формулиран общотематично, а не в контекста на решаващите изводи на съда, поради което и не съставлява общо основание за достъп до касация. Във връзка с него касаторът не е посочил и обосновал наличие на допълнително основание по смисъла на т.1, т.2 или т.3 на чл.280 ГПК. Не съставляват общо основание и следващите два въпроса. Първият от тях е фактически въпрос, а въпроси, свързани с фактите, макар и релевантни за спорното право, не са общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Вторият въпрос, касаещ анализа на гласните доказателства, е по съществото си оплакване за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, както и за необоснованост на изводите на съда. Тези оплаквания касаторът привързва към свои фактически констатации, които съдът не е приел да следват от данните по делото. Доводите за необоснованост и неправилност на решението са касационни оплаквания и по тях съдът не дължи произнасяне в стадия на селектиране на жалбата. Последните не могат да обосноват извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по въпроса за наличието на специфичната такава, поддържана от касатора. Не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК и въпросът ” при оспорване истинността на частен документ относно дата и съдържанието, може ли достоверността на датата и съдържанието да се доказва с установяване на факт, доказващ съставянето на документа?” Видно от мотивите на съда, изложени по-горе в настоящото определение, въззивното решение не съдържа правно разрешение на такъв въпрос. Въпросът не е свързан с решаващите изводи на съда, а е привързан към становището на касатора, че след като е установено съставянето на графиците / оспорените частни документи/, то е установена и достоверността на датата и съдържанието на тези документи. Оплакване за неправилност на решението е и последният въпрос на касатора, доколкото изобщо съдържа характеристиките на въпрос – ” В противоречие на практиката на ВКС и неправилно е прието от С., че Заповед № 1-8 от 13.01.2014г., е немотивирана.” Както вече бе посочено касационните основания по чл.281 ГПК са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК.
В обобщение не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът не е обосновал наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване. При отсъствие на последното, не се дължи произнасяне по наличието или не на допълнителното такова, поддържано от касатора.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Ответникът по касационната жалба е претендирал присъждането на разноски за настоящото производство и с оглед резултата на делото претенцията му е основателна. В процеса същият надлежно е установил , че размерът на сторените такива е 500лв. за адвокатско възнаграждение. Касаторът от своя страна своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, като е заявил искане същият да бъде намален към минимума, съобразно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случай на недопускане на касационно обжалване на решението. Така направеното възражение е неоснователно. Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда възможност, по искане на насрещната страна, да бъде присъден по-нисък размер на адвокатско възнаграждение. Минималният размер, до който съдът може да намали разноските се определя в съответствие с § 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. Страните обаче разполагат със свободата да договарят с пълномощника си адвокатски хонорар в различни от предвидените размери. Преценката за прекомерност се прави във всеки конкретен случай, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. В настоящия случай обемът на осъществената от пълномощника на ответника защита е изготвяне на отговор по касационната жалба без процесуално представителство в открито съдебно заседание. Определеното и заплатено от него адвокатско възнаграждение от 500 лв. не е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК и молбата за намаляването му е неоснователна. Това възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на производството и не е договорено в нарушение на чл. 9 от Наредба № 1, издадена въз основа на законова делегация по чл. 121, ал. 1 във връзка с чл. 36 и чл. 38 от Закона за адвокатурата.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №247 от 09.10.2014г. на Сливенски ОС, постановено по в.гр.д.№ 455/2014год.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], да заплати на Д. И. М. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 500лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: