О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 31
гр. София, 29.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и осми ноември двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 6009/2013 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ТД [фирма], [населено място] против решение № 231 от 30.01.2013 г. по гр. дело № 2828/2012 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 4 състав.
Ответницитие – Министерство на правосъдието, Ж. Г. Р., С. К. С. и В. Д. А. са изложили становища за липсата на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба с № 5480 от 16.05.2013 г. с приложение към нея е процесуално недопустима, като подадена след срока по чл.283 ГПК. Касаторът е получил препис от въззивното решение с указания за обжалване на 23.02.2013 г., като срокът за обжалване е изтекъл на 25.03.2013 г., до когато страната е могла да подаде жалба, а същата е подала жалба на 16.05.2013 г., съдържаща нови основания по чл. 280, ал.1 ГПК. Поради това тази жалба следва да се остави без разглеждане.
Касационната жалба с № 3107/20.03.2013 г. е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предмет на жалбата е цитираното по – горе въззивно решение, с което състав на Софийски апелативен съд е потвърдил решение № 2455 от 09.04.2012 г. по гр. дело № 13864/2010 г. на Софийски градски съд, гражданска колегия, І – 12 състав, осъдил е настоящия жалбоподател да заплати на С. С. 1000 лв. разноски и е оставил без уважение частната жалба на касатора срещу определение от 17.05.2012 г. по гр. дело № 13864/2010 г. на същия състав на Софийски градски съд. Въззивният съд е разгледал предявени от дружеството – касатор против Министерство на правосъдието обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, които е приел за неоснователни и предвид изхода на делото по тях не е разгледал предявените в съотношение на евентуалност от Министерство на правосъдието против Р., С. и А. обратни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД. За да постанови този резултат решаващият състав е приел за установени следните обстоятелства: ищецът по първоначалните претенции е предприел действия по закупуване на недвижим имот в близост до ККПП Л. от [фирма] – в ликвидация – сключил предварителен договор на 25.03.2005 г., а впоследствие и окончателен договор, заплатил цената на имота, но на 13.05.2009 г. узнал, че имотът бил възложен в изпълнително производство на друго лице – [фирма], което на 30.06.2010 г. било въведено, като собственик; в резултат на действия и бездействия на длъжностни лица /съдебни изпълнители/, подробно описани в мотивите на въззивното решение – стр. 4 – 6 претърпял имуществени вреди, които обаче не се намират в пряка причинна връзка с противоправното им поведение; по претенцията за пропусната полза от неустойката, която би получил по предварителния договор не са ангажирани доказателства, че дружеството не е разполагало с имущество към момента, към който ищецът е узнал за спорния характер на имота, а освен това и липсата на имущество няма причинна връзка с поведението на длъжностните лица; не е налице основание за ангажиране отговорността на Министерството на правосъдието, тъй като Агенцията по вписванията отговаря за вредите, произтичащи от допуснатите неточности в издадените на 24.03.2005 г. и след това удостоверения и преписи относно закупения процесен имот; невписването на протокола за определяне на [фирма] за купувач на имота и по партидата на [фирма] не може да се квалифицира, като противоправно поведение, тъй като протоколът няма вещно правно действие и не е от категорията на подлежащите на вписване актове относно недвижими имоти, посочени в чл. 4 от Правилника за вписванията; Министерството на правосъдието не е материалноправно пасивно легитимирано да отговаря по исковете.
В приложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК е формулиран следният въпрос: „Следва ли въззивният съд да прави правни изводи, относно наличието или липсата на причинно – следствена връзка, между извършените деликти и настъпилата вреда, след като съдът неправилно е формулирал вредата за дружеството, настъпила след извършените деликти ?”. Правният въпрос, като общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК трябва да бъде поставен от касатора с оглед правните разрешения, приети от въззивния съд, а в случая въвеждането му се основава на субективното виждане на страната за неправилно определяне на вредата от апелативния съд, т.е. на твърдение за нарушение по чл.281, т.3 ГПК, чието разглеждане в настоящето производство по чл.288 ГПК е недопустимо. Неправилно е и поддържаното от касатора, че „според САС вредата е че не сме могли да търсим правата си от продавача на имота”, тъй като в решението си апелативния съд разглежда процесуалния способ за защита на правата в процесната хипотеза, а не формулирането на вредата по начин, различен от заявения от ищеца. Касаторът не е въвел и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото за обосноваването му не е достатъчно твърдението, че „по такъв казус няма съдебна практика”, а е необходимо да се посочат разпоредбите, които според страната са непълни, неясни или противоречиви, респективно неправилната или неактулна практика и насоката според жалбоподателя, в която следва да бъде развита /арг. т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. Ето защо следва да се приеме, че с въпроса, посочен по- горе не е обосновано приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Следващият въпрос е: „Следва ли да се извеждат правни изводи за наличието на причинно следствена връзка между деликт и вреда, ако като главен аргумент за неуважаване на иска, се изтъква, че не са приведени доказателства за липсата на имущество у дружество, което е с прекратена търговска дейност и в ликвидация от 10 години – факти, които са били налични към момента на извършването на всички деликти? Страничен факт ли е ликвидацията на дадено дружество, ако деликтите са извършени, по време когато е била обявена ликвидацията му, след като ликвидацията е законово уредена възможност за развитие на търговските дружества? Страничен факт ли е, че дружеството – продавач е било създадено със срок до 2000 г., ликвидацията му е започнала на 17.01.2000 г., след като срочността също е законово уредена възможност, при създаването на търговски дружества, деликтите са извършени през периода 2002 – 2007 г., а увреденото дружество е узнало, че е закупило имот от несобственик, през 2009 г.?”. Цитираните въпроси отново са обвързани със становищата на страната в процеса по съществото на спора и несъгласието й с изводите на съда по елементите от фактическия състав на чл.49 ЗЗД. Освен това, какви правни изводи трябва да направи въззивния съд по конкретните обстоятелства и дали фактите, сочени от ищеца имат правно значение, като елементи от състава на чл.49 ЗЗД са фактически въпроси, ирелевантни за основанието по чл.280, ал.1 ГПК. Характеристиката на правните въпроси, като общи основания по чл.280, ал.1 ГПК е разяснена в т.1 на цитираното тълкувателно решение №1/2009 г. на ОСГКТК, но цитираните по- горе въпроси не притежават такава и поради това не релевират общи основания за допускане на касационен контрол. Не са обосновани и допълнителни основания по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, които трябва да бъдат въведени кумулативно с общото основание, за да се налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, поради което и по тези въпроси липсват основания за допускане на касационен контрол.
В приложението е зададен въпроса: „След като САС е счел, че единствената вреда за ищеца е че не сме могли да искаме обезвреда на вредите от продавача, трябвало ли е САС да укаже на ищеца, да представи доказателства за имущественото състояние на дружеството – продавач, въпреки известните обстоятелства и наличната публична информация за него?” Този въпрос не е свързан с разрешенията, приети от съда, по които единствено касаторът е задължен да релевира общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, а с процесуални действия, които според страната въззивната инстанция е следвало да извърши. Неправилно е интерпретирано произнасянето на апелативния съд, който е приел недоказаност на елементите от фактическия състав на чл.49 ЗЗД, по – конкретно, че не са ангажирани доказателства, че дружеството не е разполагало с имущество към момента, към който ищецът е узнал за спорния характер на имота, а не липсата на възможност за търсене на обезвреда от продавача. Отново, както и в предходните въпроси посоченият въпрос се свързва с твърдения за процесуални нарушения, съставляващи нарушения по чл.281, т.3 ГПК, които се установяват само при допускане на касационно обжалване. Не са обосновани и допълнителни основания, тъй като позоваването на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е недопустимо паралелно с позоваването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предвид самостоятелните хипотези, които са очертани със всяка от разпоредбите. Освен това няма идентичност на въпросите, по които се е произнесъл ВКС в решението по гр. дело № 1509/2009 г. и по които се е произнесъл въззивния съд. Липсва обосновка на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което касаторът е задължен да изложи в приложението. Поради това и по този въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК.
В приложението са поставени и следните въпроси: „Отговорно ли е Министерството на правосъдието, като работодател на Съдиите по вписванията, за вреди настъпили преди издаването от последните на неправилни удостоверения за тежести, след приемането на ЗКИР, ако кадастралните карти на дадения регион, не са били одобрени? След приемането на ЗКИР, за времето до одобрението на кадастралните карти за региона, коя е институцията, която отговаря за вреди от действия и бездействия на С.., тъй като сме описали и други действия, довели до вредата – вписване на обстоятелства само по партидата на едната страна по делото, вписване на неподлежащи на вписване обстоятелства, издаване на неверни удостоверения за липса на тежести?”. Зададените въпроси не релевират основания за допускане на касационно обжалване, тъй като не са развити в нито една от хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, а твърдението, че анализът на въпроса ще доведе „до развитие на правото” не е достатъчно за обосноваване на допълнителните основания по цитираната норма /арг. т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/. Другият въпрос – „Правилно ли е Решението, след като то не е съобразено с нормата на чл.269 ГПК, че въззивният съд е ограничен от посоченото във жалбата?” не релевира основание по чл. 280, ал.1 ГПК, защото съдържа оплакване за нарушение по чл. 281, т.3 ГПК, т.е. засяга друг вид касационно основание, разглеждано единствено при допуснат касационен контрол в производство по чл.290 ГПК. Следователно, като оплакване по съществото на касационната жалба въпросът не съдържа основание по чл.280, ал.1 ГПК, обстоятелство самостоятелно водещо до недопускане на касационно обжалване /арг. т.1 от ТР № 1/2009 Г. на ОСГКТК на ВКС/.
Следващите въпроси в приложението са формулирани под номер 6, както следва: „Има ли пряка причинна връзка, между издаденото неправилно удостоверение за тежести и увреждането на дружеството касатор, след като то, мотивирано от това неправилно удостоверение за тежести, е закупило имот от несобственик?
Трябва ли да се търси отговорност за вреди от ДСИ за издаването на неправилно удостоверение за тежести, след като неговите неправилни и незаконосъобразни действия и бездействия – описани в обжалваното Решение на САС на стр.3, точка 3, са довели до възможността да се издаде това неправилно удостоверение за липса на тежести, тъй като ДСИ неправилно е отменил възбраните върху имота?”. Първият от поставените въпроси не релевира основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обвързан с решаващите мотиви на въззивния съд, съдържащи правните разрешения по случая. Исковете са отхвърлени поради липсата на пасивна материалноправна легитимация на ответника – Министерство на правосъдието. Общото основание по чл.280, ал.1 ГПК обективира въпросите разрешаването, на които е обусловило изхода на делото /съгласно разясненията в т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/. Поради това и с позоваването на решение на ВКС по гр. дело № 3376/2008 г. на ІV г.о. не се обосновава допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – въпросите по него не са идентични с въпросите, с разрешаването на които въззивния съд е постановил обжалвания резултат. Освен това липсва идентичност на въпросите и поради произнасянето на ВКС за различни по основание вреди, произтичащи от действия на длъжностни лица от нотариалната служба. Другият въпрос не е съобразен с въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд, респективно с предмета на спора, претенциите по който са насочени срещу Министерството на правосъдието, а не срещу съдебните изпълнители. Не е развито и допълнително основание. Към повторно подадената недопустима касационна жалба № 5480 от 16.05.2013 г., след подаване на редовната и допустима касационна жалба, предмет на настоящето разглеждане касаторът е приложил задължителна практика на ВКС – решение № 90 от 08.05.2013 г. по гр. дело № 644/2012 г. на състав на ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, която практика следва да бъде разгледана от настоящия състав на ВКС с оглед преценката за разрешаване на някои от поставените от касатора в приложението към касационната жалба № 3107 от 20.03.2013 г. въпроси. В случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол поради това, че в сравняваните съдебни актове – обжалваното въззивно решение № 231 от 30.01.2013 г. по гр. дело № 2828/2012 г. на Софийски апелативен съд и решение № 90 от 08.05.2013 г. по гр. дело № 644/2012 г. на състав на ІV г.о. на ВКС не се разрешават едни и същи правни въпроси, а и касаторът не поставя в приложението към жалбата от 20.03.2013 г., с която е редовно сезиран ВКС въпроси, разрешени с цитираното касационно решение. Освен това съдебните актове – обжалваното въззивно решение и посоченото касационно решение са постановени при различна фактическа обстановка. Решение № 90 от 08.05.2013 г. по гр. дело № 644/2012 г. на състав на ІV г.о. на ВКС третира хипотеза, в която ищците са били купувачи от публична продан на недвижим имот, участвали в изпълнителното производство по отношение, на които постановлението за възлагане е било отменено, а изпълнителното дело по искане на длъжниците е било прекратено поради перемпция. Този случай се различава от настоящия, в който ищецът не е участвал в изпълнителното производство, не е придобил имота, като купувач от публична продан по отношение, на който извършеното възлагане да е било отменено, а е придобил имота в резултат на правна сделка с длъжника по изпълнителното производство. Различните осъществени факти в друго производство предпоставят поставянето на правни въпроси, различни от тези, по които се е произнесъл въззивния съд с обжалваното пред настоящата инстанция решение, поради което и изложените правни разрешения в единия и другия правен спор са различни. Ето защо следва да се приеме, че с позоваването на цитираното по – горе касационно решение жалбоподателят не е обосновал основания по чл.280, ал.1 ГПК, което има за последица недопускане на касационно обжалване.
Поставен са и следните два въпроса – „Правилно ли е решението, след като то явно противоречи на закона по отношение на разноските – с Решението на САС, са присъдени разноски на трети лица помагачи, въпреки че на основание чл. 78, ал.10 такива не се присъждат? Правилно ли е да се присъждат разноски на трето лице помагач, след като не е разгледан евентуалният обратен иск против него и за чия сметка трябва да са тези разноски – за сметка на ищеца по главния иск или ищеца по обратния иск ?”. От цитираните въпроси първият по реда на изложението има относимост към произнасянето на въззивния съд, но само в частта на въззивното решение, с която е оставена без уважение подадената от касатора частна жалба срещу постановеното на 17.05.2012 г. определение по гр. дело № 13864/2010 г. на Софийски градски съд. Въпросът се поставя във връзка с решение № 507/2011 от 12.01.2011 г по гр. дело № 1140/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., в което са изложени съображения за това, че в полза на лицата, участвали по делото в качеството на заинтересовани лица, разноски не се присъждат. Тези съображения не са изложени във връзка с въпроса по чл. 280, ал.1 ГПК, а са развити с оглед изхода на делото, т.е. не формират задължителна съдебна практика. Освен това мотивите в касационното решение не са по въпрос, идентичен с формулирания от касатора, както и по предмета на произнасяне на въззивния съд, тъй като в решението на същия съд се третира въпроса за присъждане на разноски на ответници по обратен иск, предявен в съотношение на евентуалност с първоначалните искове, т.е. хипотеза различна от обсъжданата в решението на ВКС. По втория въпрос не са изложени правни разрешения на въззивния съд, поради което не е обосновано основание по чл. 280, ал.1 ГПК. Този въпрос е по съществото на спора. Поради това следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението и в тази част. В частта, с която въззивният съд се е произнесъл относно присъждането на разноски за въззивното производство е подадена молба по чл. 248 ГПК, по която е постановено определение № 1391 от 16.04.2013 г. по гр. дело № 2828/2012 г. на Софийски апелативен съд, което подлежи на обжалване в тази част по реда на чл.274, ал.2 ГПК, т.е. разглеждането по реда на чл.288 ГПК е недопустимо.
Непосочването и необосноваването на основания по чл. 280, ал.1 има за последица недопускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба № 5480 от 16.05.2013 г. на ТД [фирма], [населено място] против решение № 231 от 30.01.2013 г. по гр. дело № 2828/2012 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 4 състав.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 231 от 30.01.2013 г. по гр. дело № 2828/2012 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 4 състав по касационна жалба № 3107 от 20.03.2013 г. на ТД [фирма], [населено място].
Определението, с което касационна жалба № 5480 от 16.05.2013 г. на ТД [фирма], [населено място] е оставена без разглеждане може да се обжалва пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от уведомяването на страните, че е постановено.
Определението в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: