7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 577
София, 28.06.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1734 /2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Н., подадена, чрез адв. И. М.-А., срещу въззивно решение
№ 135 от 01.02.2016год. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д. № 2592/2015год.
С въззивното решение е потвърдено решение № 2809 от 22.07.2015год. по гр.д.№ 10275/2014год. на Пловдивския районен съд, с което Н. Д. Н. е осъден да заплати на С. Н. Н. сумата от 11 760,66 евро, представляваща половината от заплатените от нея погасителни вноски и такси, дължими на основание Договор за кредит за строителство (довършителни работи) на недвижим имот от 30.01.2006г., сключен между С. Н., като кредитополучател, и [фирма], като кредитор, платени за периода от 02.07.2009г. до 01.05.2010г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба в съда–02.07.2014г. до окончателното й изплащане. Без уважение е оставено направено от Н. Н. възражение за прихващане на сумата по исковата претенция с част от вземането му срещу С. Н. от
34 840лв., съставляващи припадащата му се част от получените от ищцата наемни вноски по договори за наем от 10.03.10г. и от 15.03.10г. до размера на
23 001,85лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението, като постановено при превратно тълкуване на доказателствата по делото и неправилно прилагане на материалния закон. Към жалбата е приложено изложение на основания за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна С. Н. Н. не изразява становище по жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск е уважен, въззивният съд е приел за установено по делото, че страните са бивши съпрузи, чийто граждански брак, сключен на 01.07.1989г., е прекратен на 30.03.2009г. по взаимно съгласие, като в утвърденото от съда споразумение за прекратяването на брака не е уредено процесното имуществено отношение между съпрузите; с договор за кредит за строителство /довършителни работи/ на недвижим имот от 30.01.2006г., сключен между С. Н. и [фирма], на ищцата е предоставен банков кредит в размер на 200 000 евро с цел „завършване на сграда на степен „груб строеж““, предвидена да се построи на основание разрешение за строеж № 364/13.10.2005г. и одобрени архитектурни проекти, като кредитът е следвало да се усвоява на етапи за завършени видове строителни работи и се е обезпечавал с ипотека върху недвижимия имот, съсобствен на страните по делото; че съгласно разрешение за ползване № ДК-07-139 от 10.04.2009г., издадено от РДНСК – П., сградата е изпълнена в съответствие с одобрените архитектурни проекти, издаденото разрешение за строеж и останалите строителни книжа. Прието е също, че съгласно заключението на неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза цялата сума по договора за кредит в размер на 200 000 евро е усвоена на 01.02.2006г.по сметка с титуляр С. Н.; в [фирма] се съдържа контролен лист за проверка за свършената работа и за периода от 02.07.2009г. до 01.05.2010г. по посочената банкова сметка са преведени погасителни вноски и такси по кредита в общ размер на 24 082,04 евро. По отношение на направеното от ответника възражение за прихващане, съдът е приел за установено, че страните от една страна като наемодатели са сключили с [фирма] и [фирма], като „наематели“ , договори за наем, по силата на които са отдали под наем описаните имоти срещу наемни цени съответно от 500лв. и 1420лв месечно; по двата наемни договора от сключването им наемните вноски са получавани от ищцата.
След анализ на доказателствата въззивният съд, споделяйки правните съждения на първоинстанционния, е обосновал извод, че ищцата е изправна страна по договора за кредит и е разходвала получената сума от 200 000 евро за целта на кредита – завършване на сградата. Доколкото не са налице данни за претенции от страна на банката, свързани с целевото разходване на кредитните средства,то е обосновал извод, че не е установено ищцата да е разходвала средствата, получени по договора за кредит, за други цели. Съдът е достигнал до извода, че получената сума по процесния договор за кредит е използвана за завършване на сграда, чието предназначение е да удовлетвори семейни нужди на страните по делото, доколкото ответникът не ангажирал доказателства, които да установят, че сумите не са използвани за удовлетворяване на семейни нужди. Мотивирал е, че за поетото с договора задължение към банката за връщане на дадената в заем сума, съпрузите отговарят солидарно, съгласно чл.25,ал.2 от СК /отм./, а доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. Основателността на заявената претенция е обусловила и разглеждането на направеното от ответника възражение за прихващане. Въззивният съд е приел, че заявеното от ответника в подаваните от него годишни данъчни декларации по чл.50 от ЗДДФЛ има характер на извънсъдебно признание за получаването на претендираните суми по двата договора за наем, описани в годишната му данъчна декларация. Във връзка с позоваването от страна на ответника на нормата на чл.11, ал.3 от ЗДДФЛ е обосновал извод, че същата е неприложима в случая, тъй като липсвало споразумение между ответника и платеца (наемателите), като същевременно С. Н., като наемодател по договорите заедно с ответника, не била трето лице по смисъла на тази разпоредба.
Към касационната жалба касаторът е представил изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване, в което поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1./ „Данъчни декларации по реда на чл. 50 ЗДДФЛ, с деклариран в тях доход от наеми, следва ли да се считат като годно доказателство за предаване на наемните суми от лицето, което действително ги е получавало, на лицето, което ги е декларирало при положение, че по делото няма други преки писмени и гласни доказателства за заплащане на сумата?, 2./ “Изпълнението на данъчно задължение за подаване на годишни декларации с деклариран доход от наем, така както задължава чл.11, ал.3 ЗДДФЛ, следва ли да се счита като доказателство за реалното получаване на тези наемни суми от деклариращия в случай, че по делото няма други писмени и гласни доказателства за заплащането им /банкови извлечения, разписки, свидетелски показания?“, 3./“ Съставлява ли трето лице по смисъла на чл. 11, ал.3 от ЗДДФЛ съсобственик в недвижим имот при положение, че наемните суми по договор за наем за този имот се получават изцяло и единствено от другия съсобственик?, 4./ „ В случай, че безспорно, че само един от съсобствениците в недвижим имот е получавал цялата наемна цена за имота, без противопоставяне от другия, може ли да се приеме, че е налице неформално споразумение между него и другия съсобственик за получаването на наемната цена за имота по този начин – само от него?“, 5./ „ Как се доказва изпълнение на парично задължение от длъжника към кредитора и какви са начините за плащане?, 6./ „ Допустимо ли е да се приеме за платен определен паричен дълг при липса на преки писмени и гласни доказателства за плащане, представени от длъжника, и съставлява ли декларирането начин и доказателство за плащане?, 7. „Има ли погасителен ефект декларирането на парични суми в годишната данъчна декларация от кредитора спрямо длъжника?“, 8./ „Каква е доказателствената сила на годишната данъчна декларация по отношение на получаването на отразените в нея суми от данъчно задълженото лице и следва ли същата да се приеме като безспорно доказателство за получаването на декларираните суми? Позовава се и на основанието по чл.280 т.2 ГПК във връзка с поставеният под № 9 в изложението въпрос :“ Следва ли да се ценят като извънсъдебно признание декларираните данни в годишната данъчна декларация от данъчно задълженото лице?.
Във връзка с основанието по чл.280 т.1 ГПК касаторът се позовава на Решение № 216/06.03.2013г. по т. д. № 882/2011г. на ВКС, Решение № 81/31.05.2010г. по т. д. № 675/2009г. на ВКС, Решение № 261/22.01.2014г. по гр. д. № 2354/2013г. на ВКС, III г.о., Решение № 748/17.02.2011г. по гр. д. № 801/2009г. на ВКС, IV г.о., Решение № 375/28.12.2012г. по гр. д. № 1347/2011г. на ВКС, IV г.о. По отношение поддържаното основание по чл.280 т.2 ГПК навежда твърдение за съществуващо противоречие на въззивното решение с Решение № 66/05.06.2013г. на Бургаския апелативен съд, постановено по т. д. № 125/2013г. Поддържа, че поставените въпроси, свързани с приложението на чл.11 ал.3 ЗДДФЛ и доказателственото значение на годишната данъчна декларация са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В изложението на касатора не са поставени правни въпроси, обосноваващи основание за допускане на касационен контрол. Формулираните първи, втори, четвърти и шести въпрос от изложението не представляват материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а по същество изразяват несъгласието на касатора с анализа на събраните доказателства и с фактическите и правни изводи на съда, както и оплакване за необоснованост на акта и като такива представляват касационни основания, които подлежат на преценка във втората фаза на касационното производство в случай, че бъде допуснато касационното обжалване. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на акта са касационни основания, а не правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК.
Не са общо основание и въпросите трети, пети и седми по изложението. Първият е относим към правилността на акта, доколкото е свързан с анализа на доказателствата и конкретно установените факти. Същевременно решаващият съд изрично е обосновал извод, че разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗДДФЛ не е приложима към конкретния случай. Въпросът относно доказването на изпълнение на парично задължение и начините за плащане, както и въпросът има ли погасителен ефект декларирането на парични суми в годишната данъчна декларация не са правно разрешени от въззивният съд, поради което не е налице общата предпоставка по смисъла на чл. 280,ал.1 ГПК.
Поставените осми и девети въпрос, касаещи правната стойност на обективираното в годишната данъчна декларация волеизявление на данъчно задълженото лице са правно разрешени от въззивния съд и обуславящи изхода на спора. По отношение на тях, обаче, не са налице поддържаните допълнителни основания по чл.280 ГПК. На първо място при извършване на преценка за съответствие между правното разрешение по конкретен въпрос дадено от един, съответно друг съдебен състав, следва да е налице идентичност от фактическа страна – при еднотипни хипотези, правната норма да е приложена различно. В конкретния случай не съществува подобен идентитет между релевантните обстоятелства по разглежданото дело и по тези, чийто съдебни решения са представени, поради което няма основа за сравнение. В представените Решение
№ 216/06.03.2013г. по т. д. № 882/2011г. на ВКС и Решение
№ 81/31.05.2010г. по т. д. № 675/2009г. на ВКС се разрешава спор между субекти, притежаващи качеството търговец, по отношение на правоотношенията между които са приложими специални правни норми, съобразени именно с това качество на страните и завишените изисквания на закона относно документирането при упражняването на търговската дейност. Същевременно тези актове са относими към поставеният под номер пет въпрос, касаещ доказване изпълнение на парично задължение и начини на плащане, който, както бе посочено по-горе в определението, не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като не е правно разрешен от въззивния съд.
Преценката за доказателствената стойност на годишната данъчна декларация, извършена от въззивния съд не е в противоречие с разясненията, дадени в представените съдебни актове – Решение
№ 261/22.01.2014г. по гр. д. № 2354/2013г. на ВКС, III г.о., Решение
№ 748/17.02.2011г. по гр. д. № 801/2009г. на ВКС, IV г.о., Решение
№ 375/28.12.2012г. по гр. д. № 1347/2011г. на ВКС, IV г.о. Въззивният съд, макар и не изрично, е съобразил, че частните свидетелстващи документи се ползват единствено с формална доказателствена сила относно тяхната автентичност, но когато същите обективират признание на неизгоден за носителя им факт имат силата на извънсъдебно признание по отношение на осъществяването му. Не е налице и допълнителното основание по чл.280 т.3 ГПК. На основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под точно прилагане на закона най-общо се разбира еднообразно тълкуване на закона, т. е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователната и противоречива практика на ВКС или пък преодоляване на погрешна постоянна практика на ВКС. За да бъде налице основанието за допускане на касационно обжалване – от значение за развитие на правото пък би следвало въобще да няма практика на ВКС по съществения въпрос. Това би наложило тълкуване на закона, при което ще се стигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правните разпоредби и в крайна сметка доусъвършенстване на правоприлагането. Касаторът не е изложил съображения в тази насока, а такива не са и налице.
Доколкото не са представени доказателства, че Решение
№ 66/05.06.2013г. на Бургаския апелативен съд, постановено по т. д.
№ 125/2013г. е влязло в сила, не може да се направи извод за наличие на специфичната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК във връзка с поставения девети въпрос.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 135 от 01.02.2016год. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д. № 2592/2015год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: