О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 805
София,13.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 2065/2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Г. на МВР,чрез процесуален представител главен юрисконсулт С. Д. срещу решение № 39/16.02.2015 г. по гр.д.№ 297/2014 г. на Апелативен съд-Велико Т..
Ответникът по касационната жалба П. П. Р. в писмен отговор, подаден чрез пълномощника му адв.Р. М., я оспорва.Не претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в предвидения от закона срок , от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
С обжалваното решение е отменено решение № 290/13.06.2014 г. по гр.д.№ 173/2014 г. на Окръжен съд-Плевен в частта, с която искът предявен от ищеца срещу ответника-касатор в настоящото производство, за заплащане на обезщетение по чл.252 ал.1 ЗМВР /отм./е отхвърлен за сумата 11 514,60 лв.,ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното плащане и вместо това е касаторът е осъден да заплати тази сума,,представляваща обезщетение дължимо на основание чл.252 ал.1 ЗМВР от 2006 г./отм./ и чл.106 ал.3 изр.1 ЗДСл в редакцията от 2003 г.,ДВ бр.95, ведно със законната лихва от 20.01.2014 г. до окончателното плащане.Потвърдено е решението в частта, с която искът е отхвърлен до размер на сумата 25 588 лв.Присъдени са разноски.За да постанови този резултат въззивният съд е приел,че ищецът в течение на целия процесен период 01.09.1990 г.-13.12.2010 г. без прекъсване е заемал по трудово, а след това по служебно правоотношение различни длъжности в системата на „Гражданска защита”.Така в периода 01.09.1990 г.-01.05.2001 г. той е заемал по трудово правоотношение длъжностите инспектор в РВУ към МО, инспектор, старши експерт и началник отдел в ДА „Гражданска защита към МС. Впоследствие като държавен служител по служебно правоотношение е заемал длъжностите: в периода 01.05.2001 г.-28.12.2009 г. -началник отдел в отдел ДА „Гражданска защита” към МС, а в периода 28.12.2009 г.-13.12.2010 г. -старши инспектор началник група в ГД „Гражданска защита”.Така той е придобил 9 години, 7 месеца и 12 дни стаж като държавен служител и му се дължи обезщетение в размер на девет брутни заплати обезщетение или сумата 11 514,60 лв. при прекратяване на служебното му правоотношение по чл.106 ал.3 изр., ЗДСл в редакцията от ДВ бр.95/2003 г. и преди редакцията от ДВ бр.100/2011 г.- при възникването на този факт с правно значение.В. съд е приел,че ищецът би получил това обезщетение, ако не бяха настъпилите правоприемства по чл.87-а ЗДСл. За времето прослужено от него по трудово правоотношение съгласно разпоредбата на чл.106 ал.3 изр.1 ЗДСл обезщетение не се дължи,тъй като липсва разпоредба, която да приравнява трудовия стаж с този на длъжност по служебно правоотношение.Приел е,че служебното правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл.245 ал.1 т.1 ЗМВР от 2006г./отм./поради навършване на пределна възраст за служба в МВР, считано от 13.12.2010 г., без да му бъде заплатено дължимото обезщетение.В. съд е посочил,че при проследяване на законодателната уредба на осъществяваната от държавата дейност по гражданска защита на населението тя е преминавала към различни държавни ведомства и органи, като във всички случаи е било налице универсално правоприемство, съответно по чл.87-а ЗДСл и чл.123 КТ, при запазване на служебните и трудовите правоотношения с работниците и служителите.Това преминаване не е ставало по волята на страните по правоотношенията, а по силата на закона.Направил е извод,че волята на законодателя не е била тези служители, които без прекъсване са служили в системата на Гражданска при прекратяване на последното им служебно правоотношение с МВР при действието на ЗМВР от 2006 г./отм./ да бъдат лишени от обезщетенията по КТ и ЗДСл. Поради това е намерил,че се дължи обезщетението по чл.252 и чл.253 ЗМВР 2006 г./отм./ и разликата до пълния размер на обезщетенията по ЗДСл или по КТ в зависимост от конкретните обстоятелства и действащите в конкретния случай правни норми.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа,че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди,че въззивният съд е решил материалноправен въпрос в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№2780/2014 г.,ІV г.о. и по гр.д.№7769/2013 г. ІІІ г.о. Посочва,че съгласно чл.106 ал.3 изр.1 ЗДСл обезщетението се дължи само при прекратяване на служебното правоотношение когато служителят е придобил право на пенсия за прослужено време и възраст, а ищецът не е представил доказателства за този правопораждащ факт,както и къде е работил след прекратяването на служебното правоотношение.
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира,че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението ,постановено от въззивния съд. Касационното производство е уредено от закона като селективно.Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК, за да бъде селектирана касационната жалба, касаторът трябва да обоснове общо и допълнително основание за това. Общо основание е извеждането на правен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд, а допълнително-развитието му в някоя от хипотезите по чл.280 ал.1 ГПК. В случая тези условия не са изпълнени.Касаторът не е формулирал обуславящ въпрос, а само твърди,че въззивният съд се е произнесъл по такъв. К. съд не може да го извлече въз основа на оплакванията и доводите му, тъй като ще бъде нарушено диспозитивното начало. Според цитираното ТР-т.1, въпросът не трябва да е свързан с правилността на обжалваното решение, с възприемането на фактическата обстановка и с обсъждането на доказателствата по делото. Като не се съобразява с тези изисквания, касаторът навежда довод,че делото не е попълнено с необходимите доказателства. Не е обосновано наличието и на специфичното основание. За да е налице това по чл.280 ал.1 т.1 ГПК той трябва да направи подробен анализ и съпоставка с приетото по въпроса в обжалваното решение и в посочената задължителна съдебна практика и в какво се изразяват отклоненията от нея, при пълна идентичност на случаите. Когато не е формулиран въпрос, такава съпоставка е невъзможна.За да е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът трябва да обоснове наличието на неправилна или несъобразена с изменението в закона съдебна практика, а когато твърди ,че такава липсва трябва да аргументира в какво се състои непълнотата или неяснотата на конкретна правна норма,чието тълкуване иска.Всичко това не е сторено и ще има за последица недопускането на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 39/ 16.02.2015г. по гр.д.№ 297/2014 г. на Апелативен съд-Велико Т..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: