О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 419
гр. София, 08.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на шести октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч.гр. дело № 3835/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Д. Н. П. и Н. К. М., подадена чрез процесуалния им представител адвокат А. Ж. С. срещу определение № 363, постановено в закрито заседание на 12.07.2016 г. по ч. гр. дело № 298/2016 година на Бургаски апелативен съд.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирани страни, подадена е против определение, подлежащо на инстанционен контрол, налице е правен интерес от сезиране на ВКС, поради което е процесуално допустима.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В първоинстанционния съд е постъпила искова молба, с която ищците /жалбоподатели в настоящото производство/ са предявили претенция с искане да бъде установено по отношение на ответниците В. А., Т. А. и С. А., че тяхната обща наследодателка Т. Г. Д. не е била собственик на имот № 2221 по плана от 1946-1947 г. на [населено място], [община] към момента на включване на имота в ТКЗС през 1952 г. Другата им претенция е да се признае за установено, че са собственици на същия имот с оглед на обстоятелството, че К. Я. П. /К. Я. К./, починал на 06.09.2007 г. е бил собственик на същия имот към момента на включване на имота в ТКЗС през 1952 г. С уточняваща молба от 10.06.2016 г. ищците са посочили, че по отношение на същия имот са предявили иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, който е бил отхвърлен с влязло в сила решение от 19.03.1998 г. по гр. дело № 1472/2007 г.на Бургаски районен съд. С определение № 1328 от 13.06.2016 година по гр. дело № 910/2016г. Бургаският окръжен съд е прекратил частично производството – по иска за установяване по отношение на ответниците, че тяхната наследодателка Т. Г. Д. не е била собственица на процесния имот към момента на включване на този имот в ТКЗС през 1952 г. Мотивите на съда са, че ищците не разполагат с възможност да инициират производство по реда на ЗСПЗЗ, поради което за тях липсва правен интерес от установяване на собствеността върху процесния имот към момента на включването му в ТКЗС. Съдът е изложил извод за това, че е недопустимо, както положителното установяване на правото на собственост, че наследодателят на ищците към момента на включване в ТКЗС е бил собственик на имота, така и отрицателното установяване на същото право, че наследодателката на ответниците към момента на включване на имота в ТКЗС не е била собственица на имота. За да потвърди обжалваното определение въззивният съд изцяло е възприел изводите на първоинстанционния съд, като позовавайки се на приетото с Тълкувателно решение № 4/2014 от 14.03.2016 г. по т. дело № 4/2014 на ОСГК на ВКС, е посочил, че в случаите, когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустимо, поради което и производството подлежи на прекратяване.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основания за допускане на обжалваното определение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, преповтаряйки изложеното в частната касационна жалба, без обаче да формулират конкретен правен въпрос. Същите се позовават на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС относно служебния контрол за валидност и допустимост на съдебния акт, който касационният съд упражнява в стадия на селектиране на касационната жалба, като считат, че в случая били налице основания за контрол на допустимостта на постановеното въззивно определение, доколкото то потвърждавало първоинстанционно определение, без да бъде осъществен „контрол за валидност и допустимост на ревизирания съдебен акт”. Частните жалбоподатели поддържат още, че въззивното определение е постановено в противоречие с ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, което според тях е довело да опорочаване на въззивното определение до степен на недопустимост.
Въззивното определение е валидно, тъй като е постановено от надлежен орган, в надлежен състав, в правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с ясни мотиви и диспозитив и е подписано. При упражнения по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК служебен контрол ВКС не констатира и основания за процесуална недопустимост на същия акт, предвид наличието на предпоставки за разглеждане на частната жалба по същество. Правилно Бургаски апелативен съд е констатирал, че частната жалба е подадена от надлежна страна, в законоустановения срок против акт, подлежащ на инстанционен контрол, при наличие на правен интерес за сезиране на съда. Налице е надлежно упражняване на правото на частна жалба. Въпросите за съобразяване на същите изисквания при постановяване на първоинстанционното определение е по съществото на частната жалба. Оплакванията за постановяване на въззивното определение в противоречие с ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, което според частните жалбоподатели е довело да опорочаване на съдебния акт до степен на недопустимост е също така по съществото на частната жалба. Въпросите по съществото на частната жалба не се разглеждат във фазата на селектиране на частната касационна жалба и поради това не релевират основания по чл. 280, ал.1 ГПК.
В приложението към частната касационна жалба не са обосновани общи основания за допускане на касационно обжалване, които касаторът е длъжен да посочи изрично /в този смисъл са разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС № 1/2009 г./. Липсата на формулиран правен въпрос е достатъчно основание обжалваното определение да не бъде допуснато до касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Такива допълнителни основания за допускане на касационен контрол не са мотивирани в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Изложените в приложението съображения са по чл. 281, т. 3 ГПК и по същество изразяват становището на частните жалбоподатели по изводите на първоинстанционния съд и въззивния съд за недопустимостта на иска за установяване по отношение на ответниците, че тяхната наследодателка Т. Г. Д. не е била собственица на процесния имот към момента на включване на този имот в ТКЗС през 1952 г. Доводите за нарушения на закона засягат правилността на определението на въззивния съд е не релевират предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това мотивирането на приложението с основания за неправилност на съдебния акт не обуславя наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Възпроизвеждането на нормативния текст на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също така не съставлява мотивиране на предпоставки за допускане на касационен контрол.
От изложеното следва, че частните жалбоподатели не са обосновали приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното определение.
При тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 363, постановено в закрито заседание на 12.07.2016г. по ч.гр. дело № 298/2016 година на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: