О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 479
София, 25.05.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми април две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 1708/2016 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от П. В. Т., чрез пълномощник адв.А. Г. срещу решение № 89/05.01.2016 г. по гр.д.№ 17 294/ 2014 г. на Софийски градски съд , ІV-д въззивен състав.
Ответниците по касационната жалба Н. В. С. и С. В. С. в писмен отговор,подаден чрез пълномощник адв. О. Я. я оспорват. Не претендират разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок,от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие ,срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд и е процесуално допустима .
С обжалваното решение е потвърдено решение от 04.08.2014 г. по гр.д.№ 55 681/2012 г. на Софийски районен съд, ГО, 24 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца- касатор в настоящото производство искове с правно основание чл.27 вр.чл.29, чл.31 ЗЗД и чл.124 ал.1 ГПК, с които е претендирано унищожаване на договор от 26.07.2010 г. за покупко- продажба на недвижим имот, намиращ се в [населено място], обективиран в нот.акт № 148, дело № 326/ 2010 г. относно 796,67/956 ид. части от дворното място, състоящо се от 956 кв.м., представляващо упи VІ-665, кв.11 по плана на [населено място], местност В., с посочени граници, 44,67/ 56 ид.части от построената в него едноетажна жилищна сграда,със застроена площ 56 кв.м. и 16,67/ 20 ид.части от лятна кухня,с площ 20 кв.м., поради измама, евентуално поради липса на дееспособност и за установяване в отношенията между страните ,че същият е собственик на посочените идеални части от недвижимия имот и постройките в него. В останалата неоспорена част,с която частично исковете са били оставени без разглеждане първоинстанционното решение е влязло в сила. В отговор на направените от касатора оплаквания пред въззивния съд, в постановения съдебен акт е прието,че предявените искове са с правно основание чл.27 пр.4 вр.чл.29 ЗЗД за унищожаване на договора поради въвеждането му в заблуждение относно самия договор и с правно основание чл.31 ЗЗД -поради невъзможност да разбира или ръководи действията си. Основните спорни въпроси са били налице ли е умишлено въвеждане на касатора в заблуждение с цел да бъде мотивиран да сключи атакуваната продажба и могъл ли е да разбира и ръководи действията си, при наличие на заболяване.Посочено е, че измамата се изразява в създаване и/или поддържане на невярна представа у измамената страна за определени обстоятелства. Когато те са елементи от фактическия състав на сделката, измаменото лице е в заблуждение относно правните последици, които ще настъпят след сключването й. В тази хипотеза от са мотивите за сключването й, които представляват неосъществените правни очаквания на лицето.Те са израз на опорочената му воля, като измамената страна не би сключила сделката, ако не е била въведена в заблуждение. Невярната представа не се отнася до съдържанието на договора, но страната действа при невярната представа, че последиците на договора няма да настъпят или ще настъпят други последици.Когато представата е невярна относно съдържанието на договора е налице грешка. Въззивният съд се е позовал на задължителна съдебна практика създадена от състави на ВКС по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№243/2012 г., ІІІ г.о.,гр.д.№1436/2014 г., ІV г.о. Направил е извод, че при установените по делото факти не може да се направи извод, че касаторът е сключил договора за продажба при условията на измама, в която е въведен от ответниците или от трето лице.Приел е, че касаторът е съзнавал,че сключва договор за продажба на имота в полза на ответниците, като в него е уговорено и пожизнено запазване право на ползване за прехвърлителите. Обстоятелствата по сключването му са установени с показанията на свид.Р.- нотариус,която е изповядала сделката, на свид.Т., близка на семейството, пред която касаторът правил изявления, че иска прехвърли имота на племенниците на съпругата си, с която не са имали деца, на свид.П., според която касаторът бил активната страна при сключване на сделката, явил се лично пред нотариуса, бил в добро физическо и психическо здраве. След 2010 г. започнали често да го посещават собствените му племенници и тогава отношението му се променило. Въззивният съд е посочил, че показанията на племенника свид.В., не дават основание за различни изводи.Според този свидетел касаторът скоро преди да предяви иска узнал, че вече не е собственик, а само ползвател на имота.Той няма преки впечатления към момента на сключване на договора. Направил е извод, че също така е недоказан и искът с правно основание чл.31ал.1 ЗЗД .Според показанията свид.Р.,които са кредитирани, касаторът е имал съзнание за сключвания договор и е изразил воля да прехвърли притежаваната от него квота. Аналогичен извод се съдържа и в назначената по делото съдебно-психиатрична експертиза, която не е оспорена. Според експертното заключение касаторът е могъл към момента на изповадяване на сделката да разбира свойството на извършеното и да формира свободна воля, а заболяването му съдова деменция е диагностицирано една година по-късно. Относно иска с правно основание чл.124 ал.1 ГПК въззивният съд е направил извод, че е неоснователен след като не се установени обстоятелствата за унищожаване на договора за продажба. Посочил е ,че изводите му съвпадат с тези на първоинстанционния съд и е препратил към тях на основание чл.272 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Посочва, че е налице противоречие на обжалваното решение с практика на ВКС и че прилага към жалбата си копия от такива решения. Изтъква, че допускането на касационно обжалване е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. След това преповтаря съдържащите се в касационната жалба оплаквания, че обжалваното решение противоречи на закона и на процесуалните правила, че въззивният съд не се съобразил с фактите, че не е обсъдено представеното решение на ТЕЛК, че в съдебнопсихиатричната експертиза се съдържат противоречащи си отговори на поставените задачи, но въпреки това нейното заключение е възприето от съда, че е бил открит нов свидетел, запознат със здравословното му състояние и нагласите на съпругата му, че са били разпитани заинтересовани свидетели, които са променяли показанията си, че грижи за него полагат само племенниците му, а не ответниците, че роднините на съпругата му са се възползвали от състоянието му и са придобили неправомерно имота.Към изложението, без да са цитирани , са приложени решения на ВКС по гр.д.№1006/2012 г.,ІV г.о., по гр.д.№158/2009 г.ІV г.о., решения на Севлиевски районен съд и на Софийски окръжен съд, за които няма данни дали са влезли в сила.
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Касационното обжалване е уредено от зокона като селективно. За да бъде то допуснато, касаторът следва да докаже наличието на общо и допълнително основание за това. Общо основание е извеждането на правен въпрос, произтичащ от решаващите правни изводи на въззивния съд .Той трябва да е конкретен , да е включен в предмета на делото и да е от значение за изхода му. Касационният съд не може да формулира въпроси въз основа на оплакванията на касатора, тъй като ще наруши диспозитивното начало. Разрешения в тази насока са дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г.. на ОСГТК-т.1, с които касаторът не се съобразил. Допълнително основание се обосновава, като така поставения въпрос се развие в някоя от хипотезите по чл. 280 ал.1 т.1-т.3 ГПК.За да се докаже наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът следва да издири и приложи задължителна съдебна практика по поставения въпрос, при пълен фактически и правен идентитет с разглеждания по делото спор, да направи съпоставка на разрешенията в задължителната практика и да посочи в какво се изразява противоречието с нея на правните изводи в обжалваното решение. За да бъде обосновано специфичното основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК трябва да бъде издирена и приложена съдебна практика и да бъде направен идентичен анализ. В ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК-т.2 е посочено кои съдебни актове представляват задължителна съдебна практика, а в т.3- кои влизат в категорията съдебна практика. Когато се поддържа допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК касаторът трябва да свърже поставените въпроси с наличието на неправилна практика, която не е съобразена с промените в законодателството или с обществените условия, или с липсата на съдебна практика. Касаторът трябва да изложи доводи, защо съдебната практика е неправилна и защо трябва да бъде изменена в исканата от него насока. Ако се твърди липсва на такава, той трябва да аргументира в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретна приложима правна норма, чието тълкуване иска. Всичко това не е сторено.
Поради необосноваването на общо и допълнително основание не следва да бъде допускано касационно обжалване на решението на въззивния съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 89/ 05.01.2016 г. по гр.д.№ 17 294/ 2014 г. на Софийски градски съд , ІV-д въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: