5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 237
гр. София, 16.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на дванадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч.гр. дело № 950/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение № 386, постановено в закрито заседание от 24.11.2015г. по ч.т.дело № 310/2015 г. на Апелативен съд – Б., с което е потвърдено определение № 1067 от 08.09.2015 г. по т.дело № 339/2014 г. на Бургаски окръжен съд за прекратяване на производството.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната касационна жалба [фирма], [населено място] е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното от жалбоподателя определение.
Ответникът по частната жалба [фирма], [населено място] не е подал отговор на частната касационна жалба.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима.
Настоящият съдебен състав на ВКС, гражданска колегия, трето отделение приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
Въззивната инстанция е приела, че предявения от настоящия жалбоподател иск с правно основание чл. 440 ГПК е процесуално недопустим. Съдебният състав е изложил в мотивите на обжалвания акт, че споделя извода на първоинстанционния съд, че спор за собствеността върху имуществото между страните в съдебното производство не съществува. Апелативният съд се е позовал на ТР № 8/2012 г. от 27.11.2013 г. по т. дело № 8/2012 г. на ОСГКТК на ВКС, като е изложил приетите в него – т. 1 правни разрешения относно хипотезите, при които е налице правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост и след като е констатирал, че от писмените доказателства по изпълнително дело 20148040400309 на ЧСК Д. Н., рег. № 804 на КЧСИ се установява, че е била наложена възбрана, вписана в Службата по вписванията при РС – Несебър под № 126, т. 1, дв. вх. рег. № 1301/07.03.3014 г. върху процесните имоти, а апортът им е вписан в Имотния регистър на 19.03.2014 г. е приел, че частната жалба е неоснователна.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, без изрично посочване на относимостта им към конкретно допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК: „кога има право собственик да води отрицателния установителен иск по реда на чл. 440 от ГПК и насочването на принудително изпълнение към имоти, собствени на третото-лице недлъжник обуславя ли правен интерес от воденето на такъв иск“; „може ли кредиторът да се позове на разпоредбата на чл. 453, ал. 1 от ГПК в рамките на исковия процес и както и произвежда ли действие тази правна норма в хипотезата на оповестително вписване.“
По поставените въпроси не се налага допускане на касационно обжалване на определението, предмет на настоящата частна касационна жалба, тъй като не са доказани поддържаните от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. По първия от цитираните въпроси страната се позовава на решение по гр. дело № 6994/2013 г. на състав на І г.о. на ВКС, цитира част от мотивите му, без да излага доводи, обосноваващи отклонение на въззивния съд от изводите на касационния съд. Правният въпрос, по който се е произнесъл касационният съд е различен от поставения от настоящия частен жалбоподател. Изложените от състава на І г.о. мотиви във връзка с иск по чл. 440 ГПК, довели до обезсилване на въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от първата инстанция, съставляват правни разрешения по съществото на заведената касационна жалба, същите не формират тълкувателната част на решението и не следва да се преценяват предвид липсата на данни за отклонение от цитираното ТР № 8/2012 г. на ОСГКТК на ВКС. По цитирания първи по реда на изложението въпрос жалбоподателят се позовава и на решение по гр. дело № 674/2010 г. на състав на ВКС, ІІІ г.о., като цитира част от мотивите и твърди, че ВКС бил приел, че способите на защита на собственика срещу изпълнителни действия, насочени към негови имоти „са обжалване на действията на ЧСИ по реда на чл. 440 ГПК”. С това решение не е доказано наличие на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 ГПК, тъй като същото формира казуална практика, която не следва да се преценява с оглед липсата на отклонение от задължителната съдебна практика, включително ТР № 8/2012 г. на ОСГКТК на ВКС. Същият съдебен акт не съдържа решаващи мотиви относно поставения въпрос, а освен това спорното право, предмет на разглеждане, по което са развити решаващите мотиви е дисциплинарната отговорност на частния съдебен изпълнител по чл. 67 от Закона за частните съдебни изпълнители. Ето защо следва да се приеме, че и с посоченото решение не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Друг съдебен акт, посочен в приложението е решение по гр. дело № 3987/2008 г. на състав на ВКС, ІV г.о. Правният въпрос, на който е даден отговор в касационното решение не третира въпросите и отговорите, по които се е произнесъл въззивният съд и които обуславят допустимостта на иска по чл. 440 ГПК с наличието на правен интерес, произтичащ от заявяване от страна на ищеца на самостоятелно право върху имота и преодоляване на изискването по чл. 435, ал. 1 ГПК. В касационното решение е даден отговор на въпроса за липсата на правен интерес от отрицателен установителен иск при въведено от ищеца твърдение, че е собственик на имота, като хипотезата на чл. 440 ГПК е посочена примерно, като случай на отрицателен установителен иск за собственост, без да се изследват предпоставките, формиращи правен интерес по същата норма. Другото решение, цитирано в приложението – по гр. дело № 2434/2014 г. на Ямболски районен съд не формира съдебна практика, тъй като не съдържа данни, че е влязъл в сила съдебен акт / в тази насока страната не е съобразила разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в случаите, когато касаторът не е представил доказателства за наличието на съдебна практика – влезли в сила съдебни актове /. С оглед на изложеното следва да се приеме, че жалбоподателят не е обосновал приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК с приложената съдена практика.
По втория от цитираните в приложението въпроси не са доказани поддържаните от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът – произвежда ли действие чл. 453, т. 1 ГПК в рамките на исковия процес „в хипотезата на оповестително вписване” не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е формулиран въз основа на становище на страната относно характеристиките на вписването на разпоредителния акт, а не с оглед правните разрешения във въззивното определение относно приложението на чл. 453, т. 1 ГПК. Липсата на общо основание, както е в случая има за последица недопускане на касационен контрол. Освен това твърдението в приложението, че въззивният съд бил приел, че вписването на апорта има конститутивно действие е необосновано. Решаващите мотиви на апелативния съд, обусловили изхода на делото са, че допустимостта на иска по чл. 440 ГПК е обусловена от наличието на правен интерес, произтичащ от заявяване от страна на ищеца на самостоятелно право върху имота и преодоляване на изискването по чл. 453, т. 1 ГПК. В мотивите на въззивното определение са изложени съображения, че страните не спорят, че процесните имоти са собственост на ищеца, но е установено, че вписването на апорта е извършено след вписване на възбраната на същите имоти, което води до недопустимост на предявения иск. Така приетите правни разрешения са в съответствие със съдебната практика, съгласно която допустимостта на иска по чл. 440 ГПК е обусловена от наличието на правен интерес, произтичащ от заявяване от страна на ищеца на самостоятелно право върху имота / ТР № 8/2012 г. на ОСГКТК на ВКС/ и преодоляване на изискването по чл. 453, т. 1 ГПК /решение № 73 от 24.06.1963 г. по гр. дело № 58/1963 г. на ОСГК, ТР № 7/2012 на ОСГКТК на ВКС/. Не е налице допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с оглед позоваването на съдебна практика в приложението. В цитираното в приложението решение по гр. дело № 720/2011 г. на състав на ВКС, І г.о. се третира въпрос за противопоставимост на възражение по чл. 452, ал. 2 ГПК на иск по чл. 108 ЗС, като основателността на възражението /не се третира въпрос за допустимост на иска/ се свързва с целта на страната да запази владението върху възбранените имоти. Тези въпроси нямат относимост към въпросите, разгледани от въззивния съд, произнесъл се по предпоставките за допустимост на друг иск – по чл. 440 ГПК. Твърдението за противоречие не е налице поради липсата на общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираното в приложението решение по гр. дело № 5464/2014 г. на състав на ВКС, І г.о. не се разглеждат въпроси, по които се е произнесъл въззивния съд – за преодоляване на изискването по чл. 453, т. 1 ГПК, а въпрос за приложимост на разпоредбата на чл. 453, т. 2 ГПК във връзка с иск по чл. 108 ЗС. Липсва идентичност на въпросите, която е условие за формиране на противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на определението на Апелативен съд – Б..
По изложените съображения Върховния касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 386, постановено в закрито заседание от 24.11.2015г. по ч.т.дело № 310/2015 г. на Апелативен съд – Б..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: