9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 343
гр. София, 30.03.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 6065 по описа за 2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1385 от 10.07.2015 г. по гр. дело № 2249/2014 г. на Варненски окръжен съд.
Ответницата А. С. С. е подала отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил съображения за липсата на основания за допускане на касационен контрол на съдебния акт.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което състав на Варненски окръжен съд е потвърдил решение № 6128 от 30.12.2013 г. по гр. дело № 14178/2012 г. на Варненски районен съд и решение № 1452 от 24.03.2015 г. по същото дело на същия съд и е присъдил в полза на въззиваемата разноски в размер на сумата 700 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел основателност на иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу настоящия касатор от ответницата по касация и е обосновал неоснователност на възражението за прихващане, въведено от дружеството. В мотивите са обсъдени фактите, които отразяват развитието на отношенията между страните, като е констатирано възникването на правоотношение от сключен предварителен договор за продажба на апартамент в курортен комплекс „Златни пясъци” от дружеството на ищцата, разваляне на същия договор с анекс № 1/07.04.2009 г., съдържащ уговорки за заплащане на 10 % неустойка от страната, изразила „желание да разтрогне договора поради невъзможност за плащане” (1. в/ от анекса) или сумата 9400 евро и връщане на сумата 17163 евро, които обещателят е получил от С. в изпълнение на задълженията по предварителния договор. Освен това в мотивите е обсъдена клауза – т. В от анекса за връщане на цялата сума, внесена от ищцата – 26563 евро, ако се яви купувач за процесния апартамент и е констатирано, че по сметка на С. дружеството е изплатило общо сумата 22143.56 евро на отделни вноски, последната от 19.12.2009 г., като на 07.04.2011 г. е сключен договор за покупко – продажба на процесния апартамент с купувач Н. Л., която е придобила правото на собственост върху жилището за сумата 28000 лв., заплатени в периода 30.11.2007 г. – 31.12.2008 г. Решаващите изводи в обжалвания акт са, че ответникът по иска е бил задължен да върне цялата сума, предоставена от ищцата във връзка с предварителния договор, като според съдебният състав уговорката е била за изпълнение на това задължение при осъществяването на посоченото в анекса условие – намирането на купувач, съгласен да придобие имота. Съдът е приел, че със сключването на договора от 07.11.2011 г. между дружеството и Н. Л. същото условие е настъпило, поради което се е породило и основанието за връщане на внесената от ищцата сума – 26563 евро. Във въззивното решение е констатирано, че посоченото задължение е било изпълнено частично до размер на сумата 22143.56 евро. Остатъкът от сумата, а именно исковата сума – 4419.44 евро съдът е преценил, че се дължи от ответника по претенцията, поради което е приел иска за основателен. Възражението на последния въведено евентуално, ако съдът приеме, че към 07.04.2011 г. – датата на която процесния апартамент е бил продаден на Л. спогодбата не е отпаднала, да се извърши прихващане на претендираната сума с вземането на ответника за вреди – пропуснати ползи в размер на сумата 156052 лв. /79789.34 евро/, произтичащи от продажба на жилището за сумата 28000 лв. вместо за сумата 184052 лв. /94000 евро/ е прието за неоснователно. Решаващият извод на въззивния съд е, че липсват доказателства за пропускане възможността за увеличаване имуществото на дружеството, вследствие виновно поведение на ищцата, предвид установеното между страните, че са се споразумели дружеството да върне всички изплатени от С. суми, без приспадане на неустойката при сбъдване на условието по т. В от споразумението.
Поставените в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са формулирани, както следва: „При постановяване на решението си следва ли съдът да обсъди договорните клаузи съобразно критериите, посочени в чл. 20 ЗЗД? „ ; „Следва ли неизправната страна по договора, станала причина за неговото разваляне, да иска връщане или намаляване на неустойката, след като доброволно се е съгласила да я заплати, изхождайки от формирания остатък от сумата, която изправната страна е следвало да върне? ; „От кой момент след изпълнението на поетите от страните задължения в анекс към договор, сключен между тях, същият се счита, че е прекратил своето действие ?” ; „При поети алтернативни задължения, от които второто е под условие, с изпълнението на първото задължение, счита ли се договорът за прекратен поради изпълнение, или същият продължава да действа неограничено във времето да настъпване на условието за сбъдване и на евентуалното условно задължение ?” ; „Чия е доказателствената тежест при оспорване на верността нотариален акт, който е официален свидетелстващ документ, относно изявлението направено от страните по сделката, касаещо продажната цена, когато това оспорване е направено от страната в исковото производство, която го е представила, ползва се от него, но не го е подписвала ?”; „Следва ли съда да открие производство по 193 от ГПК и да укаже, чия е доказателствената тежест за доказване на неистинността на документа ?” ; „Развалянето на предварителен договор за покупко-продажба на имот, по вина на купувача, в който е уговорено същият да заплати конкретна продажна цена по сделката, доказателство ли е, че при точно изпълнение от негова страна на задължението, имуществото на кредитора ще се увеличи ?” ; „Следва ли съдът при постановяване на решението си да се съобрази с волята на страните обективирана в анекса сключен между тях, относно дължимостта на неустойка за разваляне на договора, след като такава е била уговорен.?„.
Първият от поставените въпроси – „При постановяване на решението си следва ли съдът да обсъди договорните клаузи съобразно критериите, посочени в чл. 20 ЗЗД?” не е обвързан с конкретни правни разрешения на въззивния съд, т.е. с въвеждането му не е релевирано общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а и не са мотивирани допълнителни основания по разпоредбата, което има за последица недопускане на касационно обжалване.
Следващият от поставените въпроси, номериран с „1.”, не произтича от решаващия извод на съда за задължението на ответника по иска да върне цялата сума, внесена от ищцата, а от становище на страната, че ищцата следва да заплати неустойка. Въпрос, който е изведен от становище на страната не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание има за правна последица недопускане разглеждането на жалбата по същество, без да се обсъждат сочените допълнителни основания за това /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1, които не са съобразени от касатора/. Освен това жалбоподателят е представил немотивирано приложение, в което не е обосновано твърдението му, че „съдът е действал в противоречие” с ППВС № 3/29.03.1973 г. и ТР № 73/25.06.1960 г. на ОСГК. Въпросът – „От кой момент след изпълнението на поетите от страните задължения в анекс към договор сключен между тях, същият се счита, че е прекратил своето действие?” е фактически. Същият въпрос се отнася до факти по спора – с него не се визират правни разрешения на въззивния съд и поради това не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, т.е. липсват предпоставки за допускане на касационен контрол. Цитираната практика не третира въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд – ППВС е относно приложение на чл. 87, ал. 4 ЗЗД, а ТР на ОСГК на Върховния съд относно хипотези на признаване действителността на договор при изплатена неустойка, т.е. случаи, по които няма мотивирани разрешения в обжалвания акт.
Следващият по реда на изложението въпрос, както предходния е поставен с оглед становище на страната, при несъобразяване с решаващите мотиви на окръжния съд. Като допълнително основание е възпроизведен нормативния текст на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Въпросът е формулиран въз основа разбирането на ответника по иска, че с частичното връщане на внесената от ищцата сума са прекратени отношенията между страните. Цитираният въпрос не произтича от правни разрешения на въззивния съд, поради което с въвеждането му касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са развити и допълнителни основания по решаващи мотиви на съда чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална с оглед промяната на законодателството и обществените условия, а при твърдение за липсата й, чрез обосноваване на съществуваща според страната непълнота, неяснота или противоречивост на конкретно посочени правни разпоредби. Касаторът не е взел под внимание разясненията по т. 4 от отразеното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
По следващите въпроси в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /номерирани с „ 3.” и „4.”/, касаторът е посочил задължителна съдебна практика – ТР № 11/2012 г. от 21.03.2013 г. по т. дело № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и решения по гр. дело № 759/2012 г. и по гр. дело № 705/2009 г. на състави на ІV г.о. на ВКС, която съдържа разрешения по въпроси, различни от разгледаните във въззивното решение. И двата въпроса третиращи доказателствената тежест „при оспорване на верността нотариален акт” „… относно изявлението направено от страните по сделката касаещо продажната цена” са изведени отново от становище на страната, а не от изводите на съда, че условието да се яви купувач на процесния имот се е осъществило преди подписване на анекса от 2009 г., както и че дори и депозита да е бил за покупка на по – малък апартамент вноските са отнесени като продажна цена за процесния апартамент. По тези мотиви въпроси не са въведени, поради което с тях не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че и двата въпроса не формират общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Липсват и допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Практиката, на която се позовава жалбоподателя третира други въпроси. ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС се отнася до констативен нотариален акт /нотариалния акт от 07.04.2011 г. не е констативен/ относно това ползва ли се констатацията на нотариуса за правото на собственост с обвързваща материална доказателствена сила, съответно чия е доказателствената сила при оспорване на тази констатация, т.е. разрешенията не третират въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд. Цитираните касационни решения са постановени по трудови спорове и се отнасят до оспорване на документи, удостоверяващи съдържание на вписвания по трудово правоотношение, т.е. не засягат факти по вещноправни отношения.
Въпросът, номериран с „5.” не е съобразен с хипотезата, в която въззивният съд се е произнесъл, както и с решаващите му изводи, обусловили изхода на делото. Спорът засяга съдържанието на цитирания по – горе анекс № 1 от 07.04.2009 г., в който освен клаузите за изплащане на неустойка – означени с „А.” и „Б” са уговорени и клаузи по връщане на пълния размер на внесената от ищцата сума при наличието на определените от страните предпоставки, чието настъпване въззивният съд е приел за установено. По тези мотиви, обосновали решението на съда касаторът не е поставил правни въпроси. Неговият въпрос е свързан със субективното му становище за увеличаване на имуществото при разваляне на предварителния договор, без оглед на приетите от окръжния съд разрешения. Както се посочи и по- горе общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК не произтича от становища на страните, а от разрешенията на съда. Въпрос, поставен без оглед решаващите изводи на въззивния съд, какъвто е цитирания въпрос, не релевира предпоставки за допускане на касационно обжалване. В случая липсва и мотивирано приложение на допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК поради липсата на обосноваване на твърдението за произнасяне на въззивния съд в противоречие с ТР № 3/2012 г. от 12.12.2012 г. по т. дело № 3/2012 г. на ОСГКТК на ВКС. Като е приел, че не е доказано, че дружеството не е увеличило имуществото си поради виновно неизпълнение на задълженията на ищцата – неплащане на продажна цена по предварителния договор, а е установено че дружеството се е съгласило да върне на ищцата всички заплатени суми при условията на подписания анекс – т. В, без да приспадне дължимата по договора неустойка, въззивният съд е съобразил мотивите си с разрешенията в цитираното ТР на ОСГКТК, за това че за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, трябва да съществува сигурност за увеличаване имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага. Поради това следва да се приеме, че и с този въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Последният по реда на изложението в приложението въпрос, номериран – с „6.”, цитиран по – горе също така не е съобразен с хипотезата, в която въззивният съд се е произнесъл, както и с решаващите му изводи, обусловили изхода на делото. Споразумението между страните, означено от тях, като анекс № 1 / 07.04.2009 г. не се изчерпва с възможността за връщане на разликата между внесената от ищцата сума и неустойката по чл. 66, т. 2 от предварителния договор, а включва връщане от ответника по иска на цялата сума при настъпване на уговореното от страните условие – намирането на купувач за апартамента. По този предмет на спора съдът е мотивирал правни разрешения, по които касаторът не е поставил правни въпроси и за това не е релевирал общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. ТР № 7/2013 г. от 13.11.2014 г. по т. дело № 7/2013 г. на ОСГКТК на ВКС се отнася за дължимост на неустойка за забава поради разваляне на двустранен договор, когато договорът не е за продължително или периодично изпълнение. Настоящата хипотеза засяга друг въпрос, за връщане на внесена по договор сума при настъпване на конкретно посочено от страните условие. С позоваването на цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС страната не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че и по този въпрос касаторът не е обосновал предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1385 от 10.07.2015 г. по гр. дело № 2249/2014 г. на Варненски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: