О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 760
София, 30.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №253/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. М. Б., подадена чрез адв. О., срещу решение №16810 на Софийски градски съд, постановено на 29.08.2014г. по в.гр.д.№ 2019/2013г. В СЛЕДНИТЕ ЧАСТИ : В ЧАСТТА, с която след отмяна на решение от 05.11.2012 година по гражданско дело № 59663/2010 година на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 76-ти състав, в частта му, с която са отхвърлени предявените от [фирма] искове с правно основание чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от Закона за потребителския кредит (отм.), във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД; и чл. 86 от ЗЗД, за признаване за установено, че Г. М. Б. дължи на ищеца и сумата над 2228,30 евро до 4755,31 евро, ведно с лихви за забава за сумата от 10.63 евро, разноски в заповедното производство до размера от 268.62 лева, както и в частта му, с която [фирма] е осъдено да заплати на Г. М. Б. съдебни разноски, е признато за установено в отношенията между страните, че Г. М. Б. дължи на [фирма] още 2 527.01 евро главница, представляваща неизплатени усвоена част по Договор за потребителски кредит от 27.01.2010г., ведно със законната лихва, считано от 17.09.2010г. до окончателното й плащане, 10.63 евро лихва за забава за периода 12.08.2010г. до 17.09.2010г., както и 143.38 лева – разноски в заповедното производство, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 45437/2010 г. на СРС, 76 с-в; В ЧАСТТА,, с която е потвърдено решението от 05.11.2012 година по гражданско дело № 59663/2010 година на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 76-ти състав в частта, с която е признато за установено в отношенията между страните, че Г. М. Б. дължи на [фирма] 2 228,30 (две хиляди двеста двадесет и осем евро и тридесет евро цента) € – главница, представляваща неизплатени усвоена част по Договор за потребителски кредит от 27.01.2010г., ведно със законната лихва, считано от 17.09.2010г.; както и в частта, с която Г. М. Б. е осъден да заплати на [фирма] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1052.05 лв. – съдебни разноски за първоинстанционното и въззивното производство.
Извън предмета на касационната жалба е единствено частта от въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която претенцията за главница е отхвърлена за разликата над 4755,31 евро до предявения размер 4905,17 евро със законната лихва, считано от 17.09.2010г. В тази част въззивното решение е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК , искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с твърдението, че съставът на Софийски градски съд, се е произнесъл по значими материалноправни и процесуални въпроси, обуславящи изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, за които е налице противоречива съдебна практика и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане по чл. 280, ал.1, т. 1 , 2 и т.З от ГПК.
Счита, че е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК във връзка с въпроса :” Нищожни ли са двата процесни договора /за кредит и за издаване и ползване на кредитна карта/ когато самите договори са обемни си и когато са изписани с изключително малък шрифт?” За да обоснове наличието на поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът не се позовава на конкретни съдебни актове от обхвата на задължителната за съдилищата практика, а единствено сочи, че „СГС е приел, че между страните е налице валидно облигационно отношение – без в мотивите си СГС да обсъди изобщо възражението ни за нищожност на договорите за потребителски кредит поради противоречие с чл. 7 т.6 от З. – договорът за потребителски кредит се изготвя на ясен и разбираем език…., която нищожност СРС констатира поради обстоятелствата, че «комбинацията от три договора/за кредит, за кредитна карта/тези два документа изписани с абсурдно малък шрифт, чиято цел не би могла да бъде друга, освен практическо поставяне в невъзможност на потребителя да установи общата идея на сделката/ и споразумение, като в допълнение са налице и Общи условия, е грубо нарушение на изискването на чл.6, Дори и да се игнорира шрифтът, то сложността на езика би затруднила и юрист или специалист в областта….Общата сделка е недействителна.»”
Според касатора първоинстанционният съд се е произнесъл и по обуславящия изхода на спора въпрос “Води ли до нищожност на договора за потребителски кредит, подобно на двата процесни договора /за кредит и за издаване и ползване на кредитна карта/ сложността на езика, комбинирана със съществен обем на самите договори, като водят ли до «неясен и неразбираем език» по смисъла на чл. 7 т.6 от З./отм/, респ до противоречие с чл.10 от З., който изисква договорът за потребителски кредит да се сключва, по ясен и разбираем начин?”. Счита, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, без да излага обосновка в тази насока.
Според касатора третият „съществен материално-правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като представлява основание по чл.280, ал.1, т.З от ГПК, а също така и като въпрос, по който има противоречива практика на съдилищата”, е този “Нищожна ли е уговорката за начисляване на такси от различен вид към размера на главния дълг по потребителския кредит, които такси имат за цел да прикрият забранено от закона обезщетение в полза на кредитора от забавата на длъжника по договор за потребителски кредит?”. Твърди, че „в исковата молба е изложена огромна аргументация и се претендират многобройни такси, които според първоинстанционният съд са капитализирани към главницата, а всъщност представляват недължими суми поради нищожност на клаузите от договорите и Общите условия, дали основание на кредитора да ги начислява”,”че първоинстанционният съд споделя разбирането на ответника, че под такси всъщност се прикриват неустойка или лихва за забава на длъжника” , а СГС „изобщо не коментира мотивите, изложени в решението на СРС в посока противоречие на процесните сделки по отношение основанието за начисляване на многобройните такси и включването им в общия дълг на длъжника/чл.19 от З./отм./, като така на практика не мотивира своето решение в тази най-важна негова част”. Във връзка с основанието по чл.280 т.2 ГПК се позовава на противоречие на въззивното решение по този въпрос с решение от 24.02.2012г. на Пловдивски районен съд, VII граждански състав, по гр.д.№3880 по описа за 2011г., което не прилага към изложението си.
В изложението си касаторът поддържа наличието на основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и във връзка с въпроса :” „Следва ли въззивният съд да следи служебно относно нищожността на клаузи от договор, въз основа на който ищеца основава претенцията си и до кой момент могат да се правят възражения за недействителност на договора?” Посочва Решение от 1.11.2011 г. на Апелативен съд- [населено място], Решение № 32 от 15.10.2009г. на ОС – Бургас по т. д. № 200/2007 г., гр. с-в, докладчик председателят Р. К., Решение от 2011 г. на СРС по гр. д. № 25842/2011 г., ГО, 38-ми с-в, докладчик председателят Ю. Т., Решение № 109 от 20.04.2005 г. на ВтАС по т. д. № 64/2005 г., гражданска колегия, докладчик съдията Даниела Д., и Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК, докладчик председателят М. Б. и съдията Е. М., с твърдението, че в тези съдебни актове решаващите състави са дали положителен отговор на въпроса, а в обжалваното решение въззивният състав „не е изследвал служебно въпроса дали клаузите от процесните договори, установяващи задължение за заплащане на множество такси, чието начисляване и впоследствие прибавяне към главницата, са свързани по същността си единствено със забавата на длъжника, са валидни или нищожни и на друго, различно от твърдяното” в исковата молба основание. Цитираните в обстоятелствената част на изложението съдебни актове не са представени от касатора като приложение към същото.
На последно място в изложението си касаторът посочва, че „Липсата на мотиви на съдебното решение прави решението на СГС в противоречие с константната практика на ВС и ВКС, която препотвърждава законовото положение, че съдебните актове се мотивират”. Поради това счита, че следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение.
Ответната страна [фирма] не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че установено, че за спорните суми е подадено заявление за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, което е уважено, като видно от материалите по приложеното дело искът по чл. 422 от ГПК е заведен в дадения срок; че между страните не е спорно и от представените по делото писмени доказателства се установява, че на 27.01.2010г. между тях е сключен Договор за кредит и такъв за издаване и ползване на кредитна карта; че със Споразумение от същата дата, с участието и на [фирма], е прието, че ответникът Г. М. Б. дължи сумата от 3 774,46 евро като в посочения договор се съдържат уговорки относно размера на кредита, начина на усвояване и погасяване, дължимите лихви, такси и комисионни. Счел е, че клаузите на договора и общите условия към него покриват минималното необходимо съдържание по чл. 7 З. (отм.) , с оглед на което и предвид разпоредбата на чл. 14, ал. 1 З. (отм.) е обосновал извод за действителност на сключения договор за кредит, съответно за неоснователност на възраженията на Г.Б. в тази насока. Приел е също, че възражението на ответника за допуснато нарушение на чл. 6, ал. 1 З. (отм.) поради това, че не е уведомен за всички условия на договора за кредит е неоснователно. В тази връзка е посочил, че същото е опровергано от собственото му изрично изявление върху общите условия на договора /л.10 от делото/, което подписано от ответника съгласно чл. 180 ГПК има и противопоставима по отношение на него доказателствена сила в гражданския процес. За неоснователни е приел и възраженията на ответника за нищожност на сключения договор поради това, че всички изменения в него са правени без той да е уведомяван. За да обоснове този си извод съдът е посочил, че видно от данните по делото всички документи носят подписа на Г.Б., като по делото не е установена едностранна промяна от страна на ищеца на параметрите по кредита, а с писменото потвърждаване на общите условия от ответника, същите съгласно чл. 16, ал. 1 ЗЗД произвеждат действие в отношенията между страните по повод предоставения заем.
Съобразявайки изложеното съдът е обосновал извод, че между страните е налице валидно облигационно отношение – сключен е договор за кредит, по което ищецът е изпълнил задълженията си – предоставил е парични средства, усвоени от ответника; че са неоснователни възраженията му, че не е усвоявал средства по кредита , тъй като противното се установява от приетите по делото писмени доказателства и заключението на ССчЕ; че ответникът не е изпълнил задълженията си за връщане на усвоените суми, поради което дължи /съгласно приетото по делото заключение на вещото лице по допуснатата ССчЕ, което е кредитирал/ сума в общ размер на 4 782,76 евро, от които: главница – 4755,31 евро, и лихва 27,45 евро; че ответникът продължава да бъде в забава и след датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което и в приложение на чл. 214, ал. 2, вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК на ищеца по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК следва да бъде признато и правото на законна лихва, изтекла върху главното вземане в периода след 17.09.2010 г. – датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, следното:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана във въззивното решение. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В настоящия случай и четирите въпроса, поставени от касатора, не обосновават извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Такива въпроси не са правно разрешени от въззивния съд в атакуваното решение и не обуславят решаващите изводи на въззивната инстанция. Правни разрешения по тези въпроси, както и сам касаторът подчертава в изложението си, са дадени единствено от първоинстанционния съд. С оглед на това и при съобразяване на задължителните постановки на ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, посочени по-горе, съгласно които правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК е въпросът, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана във въззивното решение, се обосновава извод, че в случая не е налице общо основание за достъп до касация. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не поддържаната допълнителна такава от касатора. Въпреки това следва да се посочи, че в процесния случай касаторът не е обосновал и установил и наличието на последните. Във връзка с основанията по чл.280 т.1 и т.2 от ГПК касаторът само бланкетно е цитирал съдебни актове, без да приложи такива към изложението си ведно с данни, че същите са влезли в сила /особено относно актовете от обхвата на казуалната практика/, нито е обосновал в какво се състои твърдяното противоречие при подчертана липса на произнасяне на въззивния съд по такива въпроси. Ллипсва и обосновка защо според касатора произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото с оглед поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК. Следва да се има предвид, че негативният за касатора резултат е следствие от приетите за установени в процеса факти и обстоятелства и преценката на въззивния съд доколко и как страните са се справили с доказателствената си тежест. В производството по чл.288 ГПК обаче ВКС не извършва проверка по наведени доводи за материалноправна или процесуалноправна незаконосъобразност на решението – тази проверка се извършва във втората фаза на производството, в случай, че се допусне касационното обжалване. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационното обжалване и във връзка с изложеното от касатора оплакване за липса на мотиви във въззивното решение по всички наведени от касатора в процеса доводи и възражения. Тези оплаквания са касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК, а не правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК.
В обобщение не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната по жалбата страна не е претендирала присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №16810 на Софийски градски съд, постановено на 29.08.2014г. по в.гр.д.№ 2019/2013г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: