О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1182
София, 18.11.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4774/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. А. Х. чрез адв.А. М. от АК [населено място], против решение № 55/11.03.2014г., постановено от Окръжен съд [населено място] по в.гр.д. № 467/2013г., с което е потвърдено решение №245 от 24.07.2013г., постановено по гр.дело № 1687/2012г. по описа на Районен съд [населено място]. С последното е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. А. Х. против П. иск по чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ за присъждане на сумата 20000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат на задържането му под стража във връзка с повдигнати обвинения по сл.д.№936/1991г. на Окръжна следствена служба [населено място], производството по което е прекратено поради изтичане на абсолютна давност, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 01.10.2012г., до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението. Искането е за отмяна на решението и уважаване на иска изцяло.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС. Според касатора това е въпросът “определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта установен с чл.52 ЗЗД”. Поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.ІІ на ППВС №4/1968г., с т.3 и т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС. Позовава се и на чл.280 ал.1 т.2 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл и по материалноправен въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата. Счита, че това е въпросът за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 от ЗОДОВ. Поддържа, че практиката по този въпрос е противоречива.
Ответната страна П. не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежна страна срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че в случая наказателното преследване в досъдебна фаза е прекратено поради изтичане на абсолютната давност; че процесуалните действия, извършени преди изтичането й, не дават право на обезщетение, защото са били законни; че обстоятелството, че е изтекла давността, изключваща наказателната отговорност, и че впоследствие законодателят е преценил, че трябва да се заличи престъпния характер на деянието и че виновните извършители следва да се освободят от наказателна отговорност и от последиците на осъждането, не им дава право да искат заплащане на вредите, претърпени по време на наказателното преследване до изтичане на давността. В тази хипотеза не може да се ангажира отговорността на правозащитния орган, защото извършените от него действия са били законни – т. е. липсва елемент от фактическия състав на отговорността на държавата. Приел е също, че ако наказателното производство продължи по искане на обвиняемия или подсъдимия по реда на чл. 21, ал. 2 във вр. с чл. 21, т. 2 и 3 НПК и чл. 288, ал. 2 НПК, или прокурорът внесе предложение за оправдателна присъда, право на обезщетение има лицето, признато за невинно с влязла в сила присъда. Тогава съответният правозащитен орган отговаря за вреди ако наказателното производство е било образувано преди наказателното преследване да е било погасено по давност. Обосновал е извод, че в случая тези предпоставки не са налице, тъй като обвиняемият не е искал продължаване на производството, а прокурорът не е внасял предложение за оправдателна присъда. Съдът се е позовал в решението си на задължителните постановки, дадени с т.8 на Тълкувателно решение №3/22.04.2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС. По изложените съображения е счел предявеният иск за неоснователен.
При тези мотиви, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът не сочи конкретен правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК. По поставените в изложението въпроси, свързани с определяне размера на дължимо обезщетение за репариране на претърпени вреди, съдът не е излагал нито фактически, нито правни съображения, нито е обосновал решаващия си извод въз основа на факти и съображения, относими към такива въпроси. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС на РБ от 19.ІІ.2010 г.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 55/11.03.2014г., постановено от Окръжен съд [населено място] по в.гр.д. № 467/2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: