6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 522
София, 14.06.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1662 /2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Н. Я., подадена, чрез адв. Н. Б., срещу въззивно решение № 2261 от 19.11.2015год. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.
№ 541/2015год., с което е потвърдено решение № 480 от 21.11.2014год. по гр.д.№ 968/2013год. на Софийския окръжен съд, в обжалваната част.
Производството по делото е образувано по предявени от С. А. А. срещу А. Н. У. искове с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД и алтернативно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 42 985 евро. В срока по чл. 131 ГПК А. Н. У., на основание чл.219, ал.1 ГПК, е поискал привличането на А. Н. Я. като трето лице – помагач. При условията на евентуалност предявил срещу нея обратен иск с искане да му бъдат върнати преведените й без основание суми в размер 171 687,25 лв. (равностойността на сумите в евро), претендирани частично за сумата
27 000 лева.
С решение № 480 от 21.11.2014год. по гр.д.№ 968/2013год. на Софийския окръжен съд предявеният иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД на С. А. А. срещу А. Н. У. и евентуалният иск на А. Н. У. срещу А. Н. Я. са уважени.
Подадена е въззивна жалба от А. Н. Я. срещу първоинстанционното решение в частта, с която същата е осъдена да заплати на А. Н. У., на основание чл.59 ЗЗД, сумата 27 000 лева, представляваща част от предявения срещу нея евентуален обратен иск, целият с цена 171 687,25 лева, при условие, че А. Н. У. заплати на С. А. А. сумата 42 985 евро по уважения иск с правно основание чл.59 ЗЗД.
Решението на Софийския окръжен съд не е обжалвано в частта, в която А. Н. У. е осъден да заплати на С. А. А. на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД сумата 42 985 евро, поради което в тази част същото е влязло в сила.
Предмет на касационното производство е въззивното решение, постановено по предявения от А. Н. У. срещу А. Н. Я. частичен обратен иск за заплащане на сумата от 27 000 лева.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението.
Касаторът е представил изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване, в което поддържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните въпроси, конкретизирани от настоящия съдебен състав: 1./ „Относно допустимостта на предявен обратен иск, с оглед съответствието му с изискванията на чл. 127, ал.1 ГПК.“, 2./„Относно задължението на съда да вземе предвид всички представени по делото доказателства, формиращи фактическата обстановка.“, 3./„Относно правомощието на съда да откаже събирането на доказателства на основания, които попадат извън обхвата на нормата на чл. 159, ал.1 ГПК.“
Във връзка с първия въпрос касаторът твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на Определение № 436/03.08.2012г. по ч.гр. д. № 349/2012г. на ВКС, I г.о. и Определение № 595/23.11.2012г. по гр. д. № 781/2012г. на ВКС, II г.о. Навежда твърдение за съществуващо противоречие в разрешаването на втория поставения въпрос на въззивното решение с Определение
№ 273/21.02.2014г. по гр. д. № 6605/2013г. на ВКС, IV г.о., Определение № 585/02.08.2012г. по т. д. № 1008/2011г. на ВКС, II т.о. и Решение
№ 155/08.05.2013г. по гр. д. № 1152/2012г. на ВКС, IV г.о. По отношение на третия въпрос се позовава на Решение № 358/18.06.2010г. по гр. д.
№ 1183/2009г. на ВКС, III г.о. Сочи и Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС.
Ответната страна А. Н. У. не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск е уважен, въззивният съд е приел за установено по делото, че на 17.11.2011г. А. У. е превел на А. Я. следните суми: 75 000 евро от разплащателната си сметка в [фирма] и 25 000 лв. от сметката си в [фирма] в нейна сметка в „С. Ж. Е.”, като в извлечението, издадено от [фирма], като основание за превода е посочено „прехвърляне на средства”, а в извлечението по сметка, издадено от [фирма], е посочено основанието – „захранване”. Съгласно представен договор за дарение от 20.10.2011г. С. А. отстъпва безвъзмездно на А. Я. сумата 200 000 евро, която „ще й бъде преведена по банков път лично от дарителя или чрез А. У., с когото дарителят живее на съпружески начала и на когото дарителят е осигурил необходимата за настоящото дарение сума”. Според заключението на приетата съдебно – счетоводна експертиза С. А. е наредила от сметката си в [фирма] по сметката на А. У. в същата банка на 06.10.2011г. сумата 1 000 000 лева с посочено в платежното нареждане основание „дарение” и на 07.10.2011г. сумите 500 000 лева и 273 156 лева с посочено основание в платежните нареждания също „дарение”.
Въззивният съд е приел, че привличането в процеса на А. Я. като трето лице-помагач на страната на ответника У. по първоначално предявения иск е допустимо-същото е направено в срока по чл.219, ал.1 ГПК и е налице правен интерес у третото лице от благоприятно решаване на спора за подпомаганата страна, тъй като така ще се предотврати евентуална регресна претенция срещу себе си. В този смисъл е допустим и предявеният срещу А. Я. обратен иск. Въззивният съд е счел, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения обратен иск по чл. 59 ЗЗД е неправилна, но доколкото СГС се е произнесъл по всички предявени факти, решението му не е недопустимо и не подлежи на обезсилване, а спорът следва да се разгледа и реши по същество от въззивната инстанция по предявен обратен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Съобразно разпоредбата на чл.154 ГПК, за да е осъществен в обективната действителност фактическият състав на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, при хипотезата на получено без основание, ищецът – кредитор следва да установи предаването и получаването на парите, а ответникът, ако твърди, че те са дадени на някакво правно основание следва да го уточни и съответно да го докаже по правилата на пълно и главно доказване. Въззивният съд е приел, че твърдяното от ответната страна основание за получаване на процесната сума – договор за дарение на сума от 20.10.2011г., не се е установило в процеса. След като извършил преценка за валидност на договора за дарение, въззивният съд е тълкувал обективираната в него воля на страните и е достигнал до извода, че в него не се съдържа уточнение по какъв начин дарителката е „осигурила” на У. сумата 200 000 евро -„необходимата за дарението сума”. За безспорно приел че, С. А. е дарила на А. У. общо 1 773 156 лева, но от събраните по делото доказателства не се установило тези дарения да съдържат клаузи за тежести, по силата на които за същия да възникне задължение да предаде парична сума на А. Я.. Същевременно не били ангажирани и доказателства А. У. да е бил натоварен по пълномощие, договор за поръчка или друг вид договор, като „посредник”, да престира на А. Я. сумата, посочена в договора за дарение от 20.10.2011 г. С оглед на изложеното, въззивният съд приел, че не се обосновава извод за връзка между договора за дарение от 20.10.2011 г. и сумите, които У. е превел по сметката на А. Я.. Приел също, че с извършване на банковите преводи У. е намалил имуществото си, като е увеличил имуществото на Я. със сумата 171 682,25 лв., но ответната страна не е доказала твърдението си, че имуществото й се е увеличило, тъй като преведените суми били на нейната майка – ищцата по главния иск, която я дарила с 200 000 евро с договор от 20.10.2011 г., които е следвало да бъдат платени „чрез У.”. Липсата на такова доказване, мотивирала съдът да приеме, че сумите, преведени от ищеца на ответницата са заплатени, респективно получени без основание, поради което предявеният иск е основателелен.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касаторите основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. В съответствие с нормите на чл.5 и чл.7 от ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. С оглед възприетото и с т. 1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ № 1/2009 г. въпросът, относно евентуалната недопустимост на обжалваното решение се разглежда дори и да не е бил формулиран от касатора. При съобразяване гореизложеното, в случай, че в производството по чл.288 от ГПК, съдът констатира пороци, обосноваващи извод за невалидност или недопустимост на съдебния акт, следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че предявеният от А. Н. У. срещу А. Н. Я. частичен обратен иск за заплащане на сумата от 27 000 лева е допустим. Същият отговаря на изискванията за редовност, въведени в нормата на чл. 127, ал. 1 ГПК. Въпреки, че е обективиран в документ, който в едната си част представлява отговор по чл. 131 ГПК по първоначално предявения главен иск, същият съдържа обстоятелствена част и петитум, като страните по него са ясно индивидуализирани. След дадени от съда указания е внесена дължимата за него държавна такса и е връчен препис на насрещната страна за отговор, като е гарантирано правото й на защита.
За пълнота на изложението следва да се отбележи също, че не се установява и наличието на поддържаната специфична предпоставка по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като представените от касатора съдебни актове /Определение по чл. 288 ГПК и Определение по чл. 274, ал.3 ГПК, с което не се допуска касационно разглеждане на въззивното определение/ не представляват задължителна съдебна практика, съгласно т. 2 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ № 1/2009 г..
Вторият и третият от формулираните въпроси не представляват общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Съдържанието на изложението изразява по същество доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд и за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.Същевременно касаторът не обосновава довод и за наличие на специфичната предпоставка по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК по отношение на поставените въпроси. Определенията, постановени по реда на чл. 288 ГПК, на които се позовава не са част от задължителната съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В представените Решение № 155/08.05.2013г. по гр. д. № 1152/2012г. на ВКС, IV г.о., Решение
№ 358/18.06.2010г. по гр. д. № 1183/2009г. на ВКС, III г.о. и Постановление №1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС се разглеждат различни от формулираните в касационната жалба въпроси. Липсата на идентичност в разглежданите хипотези обуславя невъзможността за съпоставка на дадените правни разрешения.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2261 от 19.11.2015год. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д.
№ 541/2015год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: