О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 116
гр. София, 06.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на пети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 465/2014 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Мюсюлманско изповедание – [населено място] и Мюсюлманско настоятелство – [населено място] срещу определение № 1300 от 14.12.2013 г. по ч. гр. дело № 498/2013 г. на Смолянски окръжен съд.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С определението, предмет на обжалване състав на Смолянски окръжен съд е потвърдил разпореждане № 839 от 05.11.2013 г. по гр. дело № 102/2011 г. на Златоградски районен съд в обжалваните части, с които е върната исковата молба и заявление на ищците, сега касатори в частта, касаеща исковете им за нищожност на сделките, извършени с нотариални актове № 42/1999 г., № 162/1999 г. и № 73/2003 г., прекратено е производството по делото в тези части и не са приети поради недопустимост претенциите на ищеца за прогласяване недействителността на АДС № 1146/25.08.1998 г., както и за установяване спрямо държавата на собственост върху процесния имот. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че в първоинстанционното производство в срока за отстраняване нередовностите на исковата молба, отнасящи се до цената на посочените искове и внасяне на държавна такса по тях, нередовностите не са били отстранени. В мотивите на второинстанционното определение са обосновани изводи за недопустимост на иска за недействителност на акт за държавна собственост с оглед на съображения, че същият акт може да бъде истински /верен и автентичен/ или неистински /неверен и/или неавтентичен/, но не и недействителен. Аргументирани са и изводи за недопустимост на иска за установяване на собственост спрямо държавата, предвид липсата на оспорване на правото им от държавата.
В приложението към частната касационна жалба жалбоподателите са поставили въпросите: „ 1. Следва ли съдът да обсъди всички доказателства, доводите и твърденията на страните постъпили по делото, като държи сметка за тях в своята правораздавателна дейност, без значение дали постановява разпореждане, определение или решение?” ; „2. Следва ли указанията на съда да бъдат ясни, точни и конкретни, за да бъдат те изпълнени от техния адресант, за когото са предназначени.” ; „3. Кога се счита, че е предявен един иск? Това свързано ли е с различни правни последици, една от които е определяне цената на иска, размерът на данъчната оценка на имота, размерът на държавните такси, които се дължат и други?” ; „4. Може ли да се оспорва акт за държавна собственост /АДС/, представен в едно гражданско дело и с какви правни средства? Може ли оспорването на АДС да е свързано с искане за обявяване на неговата недействителност? Това самостоятелна искова претенция ли е или е правна последица на иска за собственост предявен срещу държавата?” ; „5. Недопустим ли е искът за установяване право на собственост спрямо държавата, при условие, че е издаден АДС и това обосновава ли правен интерес на установителния иск за собственост?”. С първият от поставените въпроси касаторите не обосновават основание по чл.280, ал.1 ГПК.Цитираният въпрос не е изведен от правни разрешения на въззивния съд, съответно не е обвързан с конкретни изводи на същия съд по приложението на определени правни разпоредби. Касационният съд не се произнася по общо зададени въпроси, а по такива, които са относими към решаващите изводи на въззивната инстанция. В случая страната не се съобразила с разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1, за да формулира общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, което самостоятелно води до недопускане на касационен контрол. Жалбоподателите не са обосновали и допълнително основание, тъй като са коментирали приложената практика, без да съпоставят разрешенията в нея с разрешенията във второинстанционното определение и без да посочат, в какво според тях се състои отклонението на окръжния съд от тази практика. Вместо това касаторите са изложили оплаквания за неправилност на съдебния акт, които са оплаквания по чл.281, т. 3 ГПК и не се разглеждат в производството по чл.288 ГПК. Вторият въпрос е формулиран по същия начин, както предходния и за него следва да се имат предвид вече изложените съображения. Към тях трябва да се имат предвид и следните мотиви. Вместо да съпоставят разрешенията на окръжния съд по въпроси, по които неговия състав се е произнесъл, касаторите излагат своите субективни становища по процедирането на съда, вижданията си за нарушения на въззивната инстанция по провеждане на процедурата, както и защитната си теза, че са изпълнили указанията на първостепенния съд за отстраняване недостатъците на исковата молба, като са посочили цена на иска и внесли държавна такса. Това, както се разясни и по – горе са оплаквания за нарушения по чл.281, т.3 ГПК, които се разглеждат, ако се допусне касационно обжалване, поради което с обсъждането им от страната не се аргументира основание по чл. 280, ал.1 ГПК /арг. т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС/. Не са обосновани и допълнителни основания, като по отношение на същите трябва да се отбележи, че жалбоподателите са се позовали на съдебни актове, в които са разгледани други въпроси, породени от други спорове, възникнали при различна фактическа обстановка от настоящата по обжалваното определение. Така например в решение по гр. дело № 839/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. се обсъжда, като въпрос, по който е допуснато касационното обжалване въпросът за пасивната легитимация в трудов спор, нямащ относимост към въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд. Несъобразено с практиката по ГПК – 2007 г. е и виждането на страната, че неизпълнението на указанията в срока по чл. 129, ал.2 ГПК няма за последица прекратяване на производството. С позоваването на определение по ч. гр. дело № 34/1999 г. на ВКС, ІІ г.о. не се аргументира допълнително основание, както поради липсата на общо основание, така и с оглед на въпроса, разрешен в това определение, който е различен от въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд. С останалите съдебни актове не се релевират допълнителни основания, както поради невъвеждането по надлежния ред на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, така и поради обстоятелството, че в тях се третират въпроси относно неизпълнение на неясни указания за отстраняване дефекти на исковата молба, хипотеза, която не отговаря на настоящата, при която указанията са ясни. В приложението касаторите се позовават и на определения по чл.288 ГПК, които не формират съдебна практика, така например определение по т.д. № 76/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. В тази насока страната не е съобразила разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т.2 и т. 3. Третият въпрос е общо теоретичен и несвързан с конкретни правни разрешения на въззивния съд, което е довело до необосноваване на общо основание, чиято характеристика е разяснена с ТР №1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1, която зададения въпрос не притежава, за да се квалифицира като основание по чл.280, ал.1 ГПК. Практиката, на която се е позовава страната няма относимост както към въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд, така и по конкретните аспекти на общотеоретичния въпрос, посочен по – горе. Освен това, както и по другите обсъдени по- горе въпроси в приложението, така и по настоящият касаторите не излагат правните разрешения на въззивния съд, не посочват с какви изводи съдът се е отклонил от практиката, която прилагат, а обсъждат собственото си становище за приложението на чл. 69, ал.2 ГПК, въпрос, който окръжният съд не е разглеждал. Доводите на касаторите са по съществото на процесуалноправния спор и нямат относимост към основанията по чл.280, ал.1 ГПК, които са предмет на настоящето производство. Четвъртият въпрос не е обоснован с разрешенията, приети от въззивия съд по иска за недействителност на акта за държавна собственост, които страната е задължена да посочи, както и да обоснове отклонението от приложената практика. Лаконично касаторите са отразили, че „СОС не приема за разглеждане, поради недопустимост, претенциите на ищците …” и вместо изводите на съда са изложили своите доводи по въпроса. Касаторите не са обосновани и допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като определението, което сочат, като съдържащо противоречие с изводите на въззивния съд / които не са отразили / е постановено в производство по чл.288 ГПК и не формира съдебна практика съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 2 и т. 3, както и ТР № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. на ОСГКТК. По петият и последен въпрос в приложението формулирането му не е обосновано с правните разрешения на въззивния съд, които се отнасят до липсата на процесуална легитимация на държавата предвид въведената от ищцовата страна обстоятелствена част, а със субективното становище на страната по допустимостта на иска. За да релевира основание по чл.280, ал.1 ГПК въпросът трябва да произтича от разрешенията на съда, а не от становища на страните. В случая не е обосновано и допълнително основание, тъй като съдебния акт, който касаторите са посочили засяга произнасяне на съда по друг иск, съответно други отношения и въпроси, а именно правен интерес на ищеца да предяви иск за установяване на бащинство, спор свързан с различна от обсъжданата процесуалноправна проблематика. В останалата част от приложението по този въпрос са изложени вижданията на касаторите по допустимостта на иска, оплакванията за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на съда, които не са основания по чл.280, ал.1 ГПК. Не са относими към основанието по чл.280, ал.1 ГПК и цитираните съдебни актове. Решение по д. № 20/2005 на Ямболски окръжен съд и решение по адм. дело № 5300/2005 г. на Върховен административен съд не формират практика по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК /арг. т.1 – 3, ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/. Решение по гр. дело № 822/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. съдържа разрешения по въпроси относно недействителността на договор, които са свързани с друг спор, засягащ въпроси, различни от тези, по които се е произнесъл въззивния съд. Решение по гр. дело № 5024/2008 г. на ВКС, І г.о. е по въпроса : „дали имот, предоставен на ведомство за почивна станция, е публична държавна собственост по смисъла на чл.2, ал.2, т.4 от Закона за държавната собственост”, който няма относимост към въпросите разгледани от въззивния съд. Останалата част от доводите в приложението са за неправилност на съдебния акт, т.е. не подлежат на разглеждане в настоящето производство. Предвид всичко изложено по-горе следва да се приеме, че касаторите не са обосновани приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда основания по чл.280, ал.1 ГПК от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.
Необосноваването на основания по чл.280, ал.1 ГПК има за последица недопускане касационно обжалване на определението.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1300 от 14.12.2013 г. по ч. гр. дело № 498/2013 г. на Смолянски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: