О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 211
София, 06.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 1027/2015 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адв. К. М., в качеството му на пълномощник на Е. М. М., срещу определение № 23963 от 24.11.2014г. по ч.гр.д.№ 15251/2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 122 от 01.08.2014г., постановено по гр.д. № 4549/2014г. на Софийски районен съд. С първоинстанционното определение съдът е върнал исковата молба на А. Е. А., действаща лично и със съгласието на своята майка Е. М. М. и е прекратил производството по делото.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон и необоснованост. Според касатора разпоредбите на чл. 4, ал. 2 ЗЛС и чл. 28, ал. 2 ГПК са неприложими при регулиране на обществените отношения, уредени в СК – издръжка, родителски права, отношения между детето и родителите и свързани с тях правни и съдопроизовдствени действия. Твърди, че е налице спор относно дължимата издръжка на непълнолетно дете между майката и бащата, когато детето живее при единия родител и относно процесуалната легитимация се прилага чл. 127 СК. Касаторът излага доводи, че в този случай законът не предвижда извършването на правни и съдопроизводствени действия от непълнолетното дете. Заявява, че постановеното определение противоречи на принципа за особена закрила на децата, прогласен в чл. 2, т. 4 СК, тъй като за защита на интересите на непълнолетното дете е без значение дали то желае или не да се води дело за издръжка против единия родител. Отделно от това излага съображения, че е задължение на майката, на която са предоставени родителските права, да следи за защитата на интересите на детето, респективно да предяви иск за изменение на присъдената издръжка.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, допълнено на 10.12.2014 г., като основание за допускане до касационно обжалване се сочи чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1/ Приложими ли са по въпроса за процесуалната легитимация в спор за размера на дължимата на непълнолетно дете издръжка от родител, който вече е осъден да я плаща и не упражнява родителските права разпоредбите на чл.127, ал.1 СК, чл. 127, ал. 2 СК, чл. 140, ал. 3 СК, чл. 143, ал. 4 СК; 2/ Представляват ли разпоредбите на чл. 127, ал.1 СК, чл. 127, ал. 2, чл. 140, ал. 3, чл. 143, ал.4 СК по въпроса за процесуалната легитимация в спор за размера на дължимата на непълнолетно дете издръжка от родител, който вече е осъден да я плаща и не упражнява родителските права, специални норми по отношение на разпоредбите на чл. 4, ал. 2 ЗЛС и чл. 28, ал. 2 ГПК; 3/ Налице ли е хипотезата на чл. 147 СК, ако липсва изразена воля на непълнолетното дете за завеждане и водене на делото/липсват негови подписи върху исковата молба, пълномощни и др./ в спор пред съда за размера на дължимата на непълнолетното дете издръжка от родител, който вече е осъден да я плаща и не упражнява родителски права; 4/ Кой трябва да осъществи „особена закрила на непълнолетното дете” по чл.2, т. 4 СК, в случай, че липсва изразена воля на непълнолетното дете за завеждане и водене на делото /липсват негови подписи върху исковата молба, пълномощни и др./ в спор пред съда за размера на дължимата на непълнолетно дете издръжка от родител, който вече е осъден да я плаща и не упражнява родителски права, ако се приеме , че по въпроса за процесуалната легитимация са относими разпоредбите на чл. 4, ал. 2 ЗЛС и чл. 28, ал. 2 ГПК; 5/ Длъжен ли е решаващият съд в случай, че липсва изразена воля на непълнолетното дете за завеждане и водене на делото/липсват негови подписи върху исковата молба, пълномощни и др./ в спор за размера на дължимата на непълнолетното дете издръжка от родител, който вече е осъден да я плаща и не упражнява родителски права служебно да следи за минималния размер на издръжката по чл. 142, ал. 2 СК? 6/ В интерес на непълнолетното дете ли е то да има възможност да определя дали да заведе дело за издръжка или за увеличаването на размера на издръжката против един от родителите си; 7/ В интерес на непълнолетното дете ли е то да има възможност да преценява размера на издръжката, която трябва да заплаща единият родител; 8/ В случаите, когато се иска увеличение на издръжката на непълнолетно дете от ответник – родителя, който не упражнява родителски права, трябва ли исковата молба да бъде подписана и от непълнолетното дете или подписът на родителя, упражняващ родителските права е достатъчен, за да се приеме, че е редовна; 9/ Трябва ли в тези случаи исковата молба да изхожда от непълнолетното дете, като същото действа със съгласието на родителя, комуто са предоставени за упражняване родителските права или ищец по иска може да бъде единствено родителят, упражняващ родителските права; 10/ В случаите, когато се иска увеличение на издръжката на непълнолетно дете от ответник – родителя, който не упражнява родителските права, има ли самостоятелни права родителят, упражняващ родителските права? Жалбоподателят е изложили просторни мотиви, с които се опитва да се домогне до обосноваване на твърдението си, че спорът за увеличаване на присъдената издръжка на непълнолетно дете се развива между двамата родители, като родителят, на комуто са предоставени родителските права притежава процесуална и материалноправна легитимация да предяви такъв иск срещу другата страна. Не са изложени никакви конкретни съображения защо посочените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът по касационната частна жалба Е. С. А. не е подал отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК, с който изрази становище.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
Обстоятелството, че предмет на същата е определение, с което се оставя без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, подлежащо на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, обосновава правен извод, че в случая разпоредбата на чл. 280 ГПК намира приложение и за настоящата инстанция е налице задължение да провери наличието на установените в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК предпоставки за допустимостта на исканото обжалване – арг. от чл. 274, ал. 3 ГПК, преди да се произнесе по наведените касационни основания.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В случая не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното определение. Съображенията за това са следните:
С определение № 23963/24.11.2014 г., постановено по ч.гр.д. 15251/2014г., Софийски районен съд на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върнал исковата молба на А. Е. А., подадена чрез нейната майка и законен представител Е. М. М. и е прекратил производството. С разпореждане от 10.06.2014г. съдът е констатирал, че исковата молба е подадена без представителна власт и е дал указания непълнолетната А. Е. А., чрез нейната майка и законен представител, да я подпише лично в едноседмичен срок. Съобщението е получено от упълномощения адв. К. М. на 11.07.2014 г. Първоинстанционният съд е постановил прекратителното определение, като е приел, че в указания срок недостатъците на исковата молба не са отстранени.
С обжалваното определение, Софийски градски съд е приел, че първоинстанционното определение за прекратяване на производството е правилно и законосъобразно. За да достигне до този извод, въззивният съд е посочил, че за да приеме една искова молба за редовна и допустима, съдът следва да служебно да установи спазени ли са изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК, дали не е налице някоя от абсолютните отрицателни процесуални предпоставки или дали не липсва някоя от абсолютните положителни процесуални предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск. Съдът е установил, че пред първа инстанция е предявен иск с правно основание чл. 150 вр. чл. 143 и чл. 149 СК, с който се иска осъждане на ответника /баща/ за заплащане на издръжка на непълнолетното му дете за минал период, както и промяна на дължимата издръжка за бъдещ период. Посочил е, че кредитор по вземането за издръжка е непълнолетното дете, а длъжник – родителят, който я дължи на основание решение № 376/22.12.2008 г. по гр.д.646/2007г., по описа на СГС. За да потвърди прекратителното определение на първоинстанционния съд, въззивната инстанция се е позовала на разпоредбите на чл. 28, ал. 2 ГПК и чл. 4, ал. 2 ЗЛС, според които непълнолетните разполагат с ограничена процесуална дееспособност, т.е. за валидността на процесуалните действия, предприети лично от ограничено дееспособния, е нужно те да бъдат одобрени от неговия родител, като за тази процесуална предпоставка съдът следи служебно. Въззивният съд е посочил, че исковата молба е подадена от адв. К. М., упълномощен от Е. М. М., в качеството й на родител и законен представител на А. Е. А., без исковата молба, респективно пълномощното да са подписани и от непълнолетната, с оглед на което е заключил, че липсата на воля на непълнолетното лице, търсещо издръжка, представлява липса на процесуална легитимация, а от там и на представителна власт на подателя на исковата молба.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Съгласно даденото в т. 1 на ТР 1/2009г. на ОСГТК задължително тълкуване на закона правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване, без касационният съд да дължи произнасяне по твърденията относно наличието на специфичните предпоставки. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил извода на първоинстанционния, че е налице нередовна искова молба, чиито недостатъци не са отстранени в указния срок. Така поставените въпроси /с изключение на този в т. 3/ съдържат критично тълкуване и анализиране на процесуалния закон в съотношението му с материалноправните разпоредби, отнасящи се до правото на издръжка и семейноправните принципи. Те представляват абстрактни питания, тълкуващи целесъобразността на законовите разпоредби и нямат характеристиката на въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не се отнасят до конкретни разрешения, обусловили правните изводи на въззивния съд. П. обхват на всички тях се отнася до процесуалната легитимация на родител да претендира от името на непълнолетното си дете претенция за увеличаване на присъдената издръжка. Следва да се подчертае, че такива въпроси не са били предмет на изследване от въззивния съд, нито са обусловили крайните му изводи. Съдилищата са длъжни да разгледат всяка подадена до тях молба за защита на имуществени права, но това право се упражнява при условията и по реда, предвиден в процесуалния закон. Въззивният съд изрично е посочил, че съдът следи служебно за наличието на абсолютните процесуалните предпоставки за водене на делото. Доколкото разпоредбите на процесуалния закон са императивни, процесуалната легитимация на страната е задължителна за да бъде редовно упражнено правото на иск. При положение, че чл. 28, ал. 2 ГПК създава ограничена процесуална дееспособност на непълнолетните, то всяко тяхно съдопроизовдствено действие би било валидно, ако е извършено със съгласието на законен представител. За да потвърди прекратяването на производството въззивният съд е констатирал, че исковата молба е подадена без представителна власт и я е върнал. Чрез така зададените въпроси жалбоподателката се домогва да обоснове твърденията си, че майката може да упражнява правата на непълнолетното дете. Същите, в светлината на анализа на законовите разпоредби, съдържащ се в изложението, могат да се възприемат като становище относно правилността на постановения въззивен акт и да послужат като касационни основания, но не могат да обусловят допускане до касационна проверка. Що се отнася до въпроса, посочен в т. 3, същият е изцяло неотносим, доколкото въобще не е бил предмет на обсъждане в производството и съдът изобщо не се е произнасял по него.С поставянето му не се обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация.
За пълнота на мотивите, следва да се посочи и това, че не е обосновано наличие на специфичното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. В изложението касаторът бланкетно се е позовал на точното прилагане на закона и развитието на правото, но не е изложил никакви конкретни мотиви, които да обосновават допускането до касационно обжалване по повдигнатите въпроси, а именно какво налага промяна на създадената практика или осъвременяването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
При тези съображения, Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 23963 от 24.11.2014 год. по в.ч.гр.д.№ 15251/2014 год. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: