О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 790
гр.София, 07.07.2015година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гражданско дело под № 952/2015 година
Производство по чл.288 ГПК.
Обжалвано е въззивно решение №610 на Пловдивски апелативен съд, постановено на 27.10.2014год. по в.гр.дело №839/2014год. С това решение е потвърдено решение №157 от 08.05.2014г., постановено по гр. д. № 26/2014г. по описа на Окръжен съд – [населено място]. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Д. П. П. против Б. Ж. К. и С. Д. К. искове както следва : главен иск с правно основание чл. 74 от ЗЗД, да се осъдят ответниците да му заплатят всеки от тях сумата по 26 979 лв., левовата равностойност на 13 800 евро, представляваща изплатеното от ищеца задължение на ответниците за покупка на недвижим имот – апартамент в [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху сумата от датата на завеждане на иска в съда на 21.11.2011 г. до окончателното й изплащане; евентуален иск по чл.59 ЗЗД – да се осъдят ответниците да му заплатят всеки от тях сумата по 26 979 лв., левовата равностойност на 13 800 евро, представляваща сумата, с която ответниците са се обогатили неоснователно за сметка на обедняването на ищеца, ведно със законната лихва върху сумата, от датата на завеждане на иска в съда на 21.11.2011 г. до окончателното й изплащане. Със същото решение Д. П. П. е осъден да заплати на ответниците сторените разноски в размер 1670лв. в полза на С. Д. К. и 1820лв. в полза на Б. Ж. К..
Касационната жалба е подадена от Д. П. П., представляван от адв.В.В.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушения на материалния закон и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК, като се иска отмяната му.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обуславящите изхода на делото въпроси : 1/ когато продажната цена по един договор за продажба на недвижим имот бъде заплатена на продавача, не от купувачите, а от едно трето лице, по отношение на кого настъпва транслативния ефект на договора и кой става собственик на имота – купувачите или третото лице, заплатило продажната цена; и 2/ заплатилият продажната цена вместо купувачите е изпълнил едно свое или едно чуждо задължение.” Според касатора Пловдивският апелативен съд като е приел, че след като ищецът е платил вместо купувачите продажната цена, то той е станал собственик на имота, закупен от ответниците с нотариален акт № 122 т.111/2006г. и подробно индивидуализиран там, и поради това е изпълнил едно свое, а не чуждо задължение, е дал с въззивното решение отговор на тези въпроси , който противоречи на разрешението, дадено с : 1/ Решение № 652 от 7.11.2003г. на ВКС по гр.д. № 137 от 2003 г., 1-во г.о., в което е изразено становището, че плащането на цената представлява изпълнение на облигационно задължение и за да настъпи транслативният ефект на сделката, достатъчно е прехвърлителят да е притежавал правата, които прехвърля ; 2/ Решение № 409 от 15.11.2013 г. на ВКС по гр.д. № 3242/2013 г., IV г.о. на ВКС, в което е прието, че „съгл. чл.14 от ЗЗД всеки договор се смята за сключен в момента, в който приемането достигне до предложителя. Когато се касае за договор, за който законът изисква форма за действителност, прехвърлителното действие на договора настъпва в момента, когато се спази тази форма, т.е. когато се състави и подпише от страните договор в съответната форма ; 3/ Решение № 236 от 11.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 97 от 2012 г., I г.о. ВКС, в което е прието, че „Съгл. чл.183 и чл.200 ЗЗД, „основното задължение на купувача е да заплати цената …”, в който смисъл е и 4/ Решение № 19 от 21.02.2014 г. на ВКС по т.д. № 2014/2013 г., II т.о., ТК.
Според касатора е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК и във връзка с процесуалноправния въпрос, обуславящ изхода на спора и разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика :” за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл.235 ал.2 и чл.12 ГПК”. Счита, че въззивният съд е формирал изводите си без да извърши анализ на доказателствата по делото, без да обсъди доводите и възраженията на страните, поради което по този въпрос правното му разрешение е в противоречие със задължителната за съдилищата практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2001г., т.19 ОСГК на ВКС, съгласно което мотивите на съда следва да изразяват решаваща, а не проверяваща дейност, и в Определение № 443/29.06.2011 г. по т.д. № 1087 по описа за 2010 г. на ВКС, ТК, постановено в производство по чл.288 ГПК.
Ответниците по касация Б. Ж. К. и С. Д. К. в представен писмен отговор чрез адв.Е. вземат становище, че не са налице основания по чл.280 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
В обжалваното решение въззивният съд позовавайки се на твърденията, изложени в исковата молба, и представения препис от нотариален акт № 70, том V, рег.№ 8051, дело № 808/2006 г. на нотариус К., рег. №227, е приел за установено, че между ответниците К. и Н. М. /трето за делото лице/ е сключен договор, по силата на който К. са купили следния недвижим имот: апартамент с площ от 65кв. м., находящ се в северната част на първи жилищен етаж от три етажна жилищна сграда, построена в УПИ V, пл. № 12 – стар, 1106 – нов от квартал 454, по плана на [населено място], I градска част, [улица], ведно с избено помещение № 1. Приел е също, че между страните няма спор, че действително П. е заплатил продажната цена в размер на 27600.00евро; че това е видно и от представения платежен документ /л. 16 от делото на ОС/ и от банково удостоверение № 604/21.11.2013 г. /л. 30 от делото на ОС/. Счел е за основателно твърдението по исковата молба, че по повод описания недвижим имот, е съществувала уговорка между П. и неговата бишва съпруга В. К. и ответниците К., че като купувачи по сделката ще бъдат записани К., но действителни собственици са ищеца и неговата съпруга. Посочил е, че това обстоятелство се признава в отговора на исковата молба. По тези съображения е обосновал извод, че в отношенията между ищеца и ответниците, процесният апартамент е собствен и на ищеца, а ответниците нямат никакви собственически права, с оглед на което с плащането на продажната цена, ищецът не е изпълнил чуждо задължение, а своето задължение на действителен купувач. Поради това е приел, че не е налице хипотезата на чл. 74 от ЗЗД и П. не е встъпил в правата на продавача по сделката. По тези съображения главният иск по чл.74 ЗЗД е приел, че следва да бъде отхвърлен като неоснователен. По отношение на евентуалния иск по чл.59 ЗЗД съдът е посочил, че за да има обогатяване би следвало ответниците да са получили някаква материална облага. В случая същите не са получили претендираните суми, те са платени на трето лице, като по отношение на ищеца ответниците не са и собственици на процесния имот, по аргументите, които са изложени по главния иск. Следователно няма обогатяване.
При тези мотиви на въззивния съд , Върховният касационен съд намира следното :
Първите два поставени в изложението въпроса са правно разрешени от въззивния съд и обуславят решаващите му изводи. Във връзка с тях обаче касаторът не е установил наличието на поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280 т.1 ГПК. Позоваването на приложените към изложението съдебни актове е неуместно, тъй като същите са неотносими към предмета на спора и поставените правни въпроси. За да е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК е необходимо по поставените конкретни правни въпроси правното разрешение на въззивния съд да е в противоречие с правното разрешение по същите въпроси, дадено с актове от обхвата на задължителната за съдилищата практика. В процесния случай с нито един от приложените съдебни актове, голяма част от които са от обхвата на казуалната практика, относима към основанието по чл.280 т.2 ГПК, а не на задължителната такава, не е дадено правно разрешение по поставените в изложението въпроси. Предвид това с позоваването на тези актове не се установява твърдяното от касатора противоречие.
Обуславящ решаващите изводи на съда е поставеният от касатора процесуалноправен въпрос. Във връзка с него и поддържаното основание касаторът се е позовал на Тълкувателно решение № 1/2001г., т.19 ОСГК на ВКС, съгласно което мотивите на съда следва да изразяват решаваща, а не проверяваща дейност, и в Определение № 443/29.06.2011 г. по т.д. № 1087 по описа за 2010 г. на ВКС, ТК, постановено в производство по чл.288 ГПК. Последното е извън обхвата на задължителната съдебна практика, тъй като с определенията по чл.288 ГПК не се формира сила на присъдено нещо. Налице е обаче противоречие на въззивното решение с постановките на цитираното тълкувателно решение, съгласно което като решаваща инстанция по същество съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Прието е, че следва да се обсъдят в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд не е процедирал така и в мотивите на въззивното решение е застъпено обратното становище – съдът на практика е формирал изводите си по спорното право без да извърши анализ на доказателствата по делото и без да изложи съображения по доводите и възраженията на страните.
Съобразявайки изложеното, съдът намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл.235 ал.2 и чл.12 ГПК на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №610 на Пловдивски апелативен съд, постановено на 27.10.2014год. по в.гр.дело №839/2014год.
УКАЗВА на касатора Д. П. П. в едноседмичен срок от съобщението да представи вносен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 1080лв., както и, че при неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, а образуваното по нея касационно производство – прекратено.
Делото да се докладва на Председателя на ІІІ г.о. за насрочване при изпълнение на указанията в срок, а в случай на неизпълнение – да се докладва на съдията – докладчик.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: