О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
София, 15.01.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5352/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Х. А. срещу решение №VІ-52 от 17.05.2013г. на Бургаски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 446/2013г. С това решение след отмяна на решение №1/07.01.2013 год., постановено по гр.дело №698/2011 год. на А., в частта, в която е отхвърлена претенцията на Н. Е. Ю. от [населено място] за осъждане на Н. Х. А. да му заплати сумата от 8 000 (осем хиляди) лв., представляваща половината от общите средства, придобити от страните по време на брака им, вложени в строителни работи в имот, находящ се в [населено място], [улица], лична собственост на ответницата, извършени през м.юли и август на 2007 год., 2008, 2009 год., ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяването на иска до окончателното плащане, Н. Х. А. е осъдена да заплати на Н. Е. Ю., сумата от 8 000 (осем хиляди) лева, представляваща половината от общите средства, придобити от страните по време на брака им, вложени в строителни работи в процесния имот, ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяването на иска – 18.05.2011 год. до окончателното изплащане.Със същото решение съдът е потвърдил първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която искът е отхвърлен над присъдения размер от 8 000 лв. до претендирания размер от 13 924,50 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. При условията на евентуалност / съобразно изложеното в жалбата/ се твърди, че решението е недопустимо. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове изцяло.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите : 1/ “Допустимо ли е решение по иск по чл.30 СК, впоследствие изменен в иск по чл.55 ЗЗД и по-късно изменен в иск по чл.55 ЗЗД тоест допустимо ли е решение при многократна промяна на правното основание и то след първото по делото съдебно заседание и това не противоречи ли на чл.214 ГПК”; 2/ “ Допустима ли е искова молба и редовна ли е при положение, че ищецът с нарочна молба е заявил и потвърдил още във фазата по проверка за допустимост, че правното основание е чл.30 СК, а в последствие още два пъти е изменял правното основание и то след срока по чл.214 ГПК” и 3/ “Допустимо ли е решаващият съд да разгледа иск по чл.30 СК като иск по чл.59 ЗЗД”. Според касатора във връзка с тези въпроси въззивното решение противоречи на приложените към изложението решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение №439/23.07.2010г. по гр.д.№ 476/2009г.; решение № 63 от 28.05.2011г. по гр.д.№490/2010г.; решение № 308 от 27.07.2010г. по гр.д.№1292/2009г. Наличието на противоречие е обосновано от касатора с твърдението, че решението е недопустимо , тъй като съдът не се произнесъл по иска на предявеното основание, а недопустимо се е произнесъл по същия при правна квалификация чл.59 ЗЗД. Във връзка с третия въпрос формално сочи основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, но не се позовава на актове, постановени по реда на отменения ГПК. В изложението си касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка и с въпроса “ възможно ли е въззивният съд при преценката си да се позовава само и единствено на свидетелски показания и то на свидетели, които са в пряка роднинска връзка с ищеца “. Счита, че правното разрешение на съда по този въпрос противоречи на разрешението , дадено с решение № 176 от 28.05.2011г. по гр.д.№759/2010г. Касаторът не е обосновал довода си в какво се състои твърдяното противоречие. Счита, че е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпроса “при иск по чл.59 ЗЗД, неоснователното обогатяване ,само и едниствено ли се изразява в намаление на имуществото на ищеца, евентуално пропуск да придобие имуществени блага”. Счита, че разглеждането на въпроса ще допринесе за създаването и развитието на практика по тълкуването на разпоредбите на неоснователното обогатяване, по-точно на разпоредбата на чл.59 ЗЗД.
Ответната страна Н. Е. Ю. взема становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касационната жалба срещу решението в частта, с която съдът е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен над присъдения размер от 8 000 лв. до претендирания размер от 13 924,50 лв., е недопустима поради липса на правен интерес.поради това в тази част същата следва да се остави без разглеждане.
Касационната жалба срещу решението в останалата обжалвана част е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Производството пред А. е образувано по исковата молба на Н. Е. Ю. против Н. Х. А. за осъждане на ответницата да му заплати сумата от 13 924,50 лв., представляваща половината от общите средства, придобити от страните по време на брака им, вложени в строителни работи в имот, находящ се в [населено място], [улица], лична собственост на ответницата, извършени през м.юли и август на 2007 год., 2008, 2009 год., ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяването на иска до окончателното плащане. Ищецът твърди, че по време на брачното си съжителство са придобили общи средства, които били внесени по сметката на ответницата съответно през м.януари 2008 год. и м.юли 2008 год. Твърди също, че горните суми, общи за съпрузите, били вложени в довършителни работи в личен имот на ответницата, придобит по дарение от нейните родители преди брака, че тази сума е в размер 27 849 лв., а половината от тях –13 924,50 лв. са негови и претендира връщането им. Районният съд е квалифицирал претенцията като такава с правно основание чл.59 от ЗЗД, а след анализ на доказателствата е приел същата за неоснователна. Въззивният съд е обосновал извод, че заявената претенция е частично основателна и съобразно този си извод е изменил крайния резултат по спора. За да обоснове този си извод въззивният съд е приел, че дадената от първостепенния съд правна квалификация е правилна. Посочил е, че фактическите твърдения в исковата молба и заявеният петитум недвусмислено сочат, че претенцията цели да ликвидира неоснователното обогатяване на ответницата за сметка на обедняването на ищеца и като такава има своето правно основание в чл.59 ал.1 от ЗЗД. Изложил е съображения защо не приема посочената от ищеца като цифрово изражение правна квалификация – чл.30 СК, както и защо претенцията не би могла да се квалифицира по чл.72 или 73 от ЗС. След като е анализирал обстойно събраните писмени и гласни доказателства е приел , че по същество претенцията е основателна само до размер 8000лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Същевременно според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая първите три поставени от касатора въпроси не се дефинират като такива, включени в предмета на спора и обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело доколкото въззивният съд не е давал правно разрешение по тях. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
На следващо място касаторът привързва тези си въпроси към оплакването си за недопустимост на съдебното решение. Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът не се произнесъл по иска на предявеното основание, а недопустимо се е произнесъл по същия при правна квалификация чл.59 ЗЗД. Твърдението е необосновано. Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствената част на исковата молба и петитума на същата , а от отразеното в същата е видно, че изложените твърдения са относими към фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, от който произтича претендираното спорно право. На това основание е разгледана претенцията. Спорът не е разгледан на непредявено основание, поради което и въззивното решение е процесуално допустимо, респективно не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна процесуална недопустимост на съдебния акт.
Не е налице поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и във връзка с четвъртия въпрос, поставен от касатора – въпроса “ възможно ли е въззивният съд при преценката си да се позовава само и единствено на свидетелски показания и то на свидетели, които са в пряка роднинска връзка с ищеца “. Следва да се посочи , че по същество този въпрос изразява доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпроса “при иск по чл.59 ЗЗД, неоснователното обогатяване, само и единствено ли се изразява в намаление на имуществото на ищеца, евентуално пропуск да придобие имуществени блага”. Така поставен въпросът е свързан с фактите, подлежащи на доказване при предявен иск по чл.59 от ЗЗД. Въпроси, които са свързани с фактите не могат да обосноват извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. На второ място въпросът е поставен и общотематично, а не с оглед конкретния правен спор. Не на последно място по приложение нормата на чл.59 ЗЗД и необходимите кумулативни предпоставки , подлежащи на доказване с оглед уважаване на такава претенция, има постановена трайна и последователна практика, в това число и задължителна такава, която не се нуждае от усъвременяване и на която въззивното решение не противоречи.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответникът не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Н. Х. А. срещу решение №VІ-52 от 17.05.2013г. на Бургаски окръжен съд, постановено на по в.гр.д.№ 446/2013г. , в обжалваната част, с която съдът е потвърдил първоинстанционното решение №1/07.01.2013 год., постановено по гр.дело №698/2011 год. на А. в частта, с която искът по чл.59 ЗЗД е отхвърлен над присъдения размер от 8 000 лв. до претендирания размер от 13 924,50 лв.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 5352/2013г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение, в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №VІ-52 от 17.05.2013г. на Бургаски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 446/2013г. в останалата обжалвана част.
Определението, с което касационната жалба на Н. Х. А. се оставя без разглеждане, може да се обжалва пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на това определение.
Определението в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: