О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1132
София, 03.11.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4219/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. К. С., подадена чрез назначения му особен представител адв.Ч., срещу решение №49 на Хасковски окръжен съд, постановено на 12.02.2014г. по в.гр.д.№ 895/2013г., с което е потвърдено решение №1121/01.10.2013г., постановено по гр.д.№2455/2013г. по описа на Старозагорски районен съд. С последното е отхвърлен предявеният от З. К. С. против Д. Г. И. иск по чл.45 ЗЗД за осъждането му да му заплати сумата 12500лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в следствие участието на ответника като частен обвинител по НОХД№1848/2008г. на Пловдивски районен съд, по което ищецът е бил подсъдим за извършено престъпление по чл. 142 НК и оправдан, като присъдата е потвърдена с решение №237 от 16.07.2009г. на Окръжен съд [населено място].
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск. Претендира присъждането на деловодни разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се поддържа, че въззивният съд неправилно е обосновал извод, че участието на ответника в наказателния процес като частен обвинител не е противоправно деяние. Касаторът излага доводи за несъгласие с изводите на съда като излага собственото си разбиране относно ролята на частния обвинител в наказателния процес и наличието на основания по чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на частния обвинител за причинените на подсъдимия вреди от неоснователно поддържаното обвинение, завършило с оправдателна присъда. Поддържа се, че е налице основанието по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК поради липса на специална законодателна уредба, кореспондираща на чл.2 т.3 ЗОДОВ, относима към отговорността на частния обвинител.
Ответната страна Д. Г. И. не взема становище.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
С решението си въззивният съд приел, че конституирането на ответника като частен обвинител в наказателното производство, съответно участието му и упражняване на предоставените му от процесуалния закон права в това му качество, не е противоправно деяние, както и, че не е установена злоупотреба с права. Съобразно изложеното е обосновал извод, че в процесния случай не е доказано наличието на една от кумулативните предпоставки, включени във фактическия състав, при който възниква отговорност за вреди по чл. 45 ЗЗД.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да обоснове и докаже наличието на общо и допълнителни основания за допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Същевременно според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Доводите и съображенията му в изложението представляват по своята същност несъгласие с решаващия извод на съда за липса на противоправно деяние, оплаквания за неправилност и необоснованост на съдебния акт – те са касационни основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че в няма спор в теорията и практиката, че носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия. И при злоупотребата с право вината на дееца се предполага до доказване на противното, но вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието (както в наказателното право), а неполагане на дължимата (от добрия стопанин или добрия търговец) грижа. В случая въззивният съд не се е отклонил от това правно разрешение. Анализирайки данните по делото е приел, че самото конституиране и участие на ответника като частен обвинител, както и упражняването на процесуалното право на жалба срещу оправдателната присъда не е противоправно, както и, че не се установява злоупотреба с права от страна на ответника.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответникът не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №49 на Хасковски окръжен съд, постановено на 12.02.2014г. по в.гр.д.№ 895/2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: