О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 817
София, 14.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2516/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. К. З., подадена чрез адв.В. от САК, срещу въззивно решение № 35 на Окръжен съд [населено място], постановено на 03.02.2015г. по в.гр.д.№ 16/2015г., с което е потвърдено Решение №353 от 22.10.2014г., постановено по гр.д. №1214 по описа на РС- Велинград за 2014г. и Р. К. З. е осъдена да ЗАПЛАТИ на ТПК „М.“- [населено място] сумата от 100 лв. – направени пред въззивната инстанция съдебно деловодни разноски за адвокатски хонорар. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Р. К. З. против ТПК „М.“- [населено място] искове както следва : иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ, за признаване на уволнението на Р. К. З. за незаконно и за отмяна на Заповед №1/30.08.2013г. на Председателя на Управителния съвет на ТПК „М.“- [населено място] за уволнение на основание чл.328, ал.1, т.4 от КТ като незаконосъобразна; иск с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ, за възстановяване на З. на длъжността „Домакин на склад“ в ТПК „М.“- [населено място]; иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ, във връзка с чл.225, ал.1 от КТ, за осъждане на ТПК „М.” да заплати на З. обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение. Със същото решение ищцата е осъдена да заплати на ответната страна деловодни разноски в размер на 350лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а искането му за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението. Поддържа, че основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК е налице, защото въззивният съд е приел, че обективната невъзможност на ищцата да предяви иска по чл.344 КТ поради престой в болнично заведение за лечение на тежко психиатрично заболяване, не спира теченето на двумесечния давностен срок по чл.358 ал.1 т.2 КТ. Счита, че смисъла на нормата на чл.115 ал.1 б.е и на ал.2 ЗЗД е давността да спира да тече, когато лицето е в обективна невъзможност в предвидения давностен срок да предяви правата си или да осъществи действия по защита на правата си, за времето на тази невъзможност. Поддържа, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответната страна ТПК „М.” не взема становище.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
С решението си въззивният съд e приел, че предявените от жалбоподателката искове са неоснователни, предвид разпоредбата на чл.358, ал.1, т.2 и ал.2, т.1, пр. последно от КТ. Посочил е, че според същата разпоредба, искове във връзка с прекратяване на трудово правоотношение се предявяват в 2-месечен срок, считано от деня на прекратяване на трудовото правоотношение; че срокът е давностен и с изтичането му законът свързва погасяването на правото на иск за защита на права, които лицето е могло, но не е упражнило в течение на същия този срок. В конкретния казус, трудовото правоотношение между страните е прекратено с обжалваната заповед, която е връчена лично на З. на 30.08.2013г. срещу подпис. Исковата молба на същата е предявена в РС- Велинград с вх. №2721 на 28.11.2013г. или след изтичането на срока, което е станало на 30.10.2013г. При съобразяване на тези факти ведно с обстоятелството, че по съответния процесуален ред ответникът- работодател е заявил възражението си за погасяване на исковете по давност, наред с възраженията си по същество на спора, е обосновал извод за неоснователност на заявените претенции поради погасяването им по давност. В отговор на релевираните във въззивната жалба на ищцата възражения в насока, че след като същата е била в болница, във връзка с тежко психиатрично заболяване, е налице прекъсване на давността, с оглед на което исковата й молба е подадена в срока, изискуем се от чл.358, ал.1, т.2 от КТ, съдът е приел, че същите са неоснователни. В тази връзка е посочил, че действително няма спор по делото, видно и от представената Епикриза с ИЗ №643, че З. е била приета в Държавна психиатрична болница – [населено място] на 17.09.2013г., с диагноза „Умерен тежък депресивен период“ и е изписана на 29.10.2013г., но е счел, че този факт не може да бъде основание да се приеме, че е налице прекъсване на давността и започва да тече нова такава от момента на изписването й от лечебното заведение. За да обоснове изводите си е посочил, че разпоредбата на чл.358, ал.1, т.2 от КТ ясно визира, че искове по трудови спорове се предявяват в 2-месечен срок при прекратяване на трудово правоотношение; че в ал.3 на същия член е посочено, че срокът по ал.1 не се смята за пропуснат, ако преди изтичането му исковата молба е подадена до некомпетентен орган; че в случая такава хипотеза не е налице и съответно е неприложима в конкретният казус. Във връзка с позоваването от страна на ищцата на разпоредбите на чл.115 от ЗЗД и чл.5 от ГПК съдът е посочил, че последните също не могат да бъдат основание за промяна на извода за пропуснат срок. В тази връзка е приел, че в чл.115 от ЗЗД изрично са посочени хипотезите, при които давност не тече, като нито една от тях не е относима към факта, че жалбоподателката след като е била в болнично заведение, то тя е възпрепятствана да упражни правото си на защита; че чл.5 от ГПК изисква съдът да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато са непълни, неясни или противоречиви- според общия им разум; че за да намери приложение последно посочената разпоредба, то следва да се приеме, че законът, който е относим към казус, какъвто е настоящия, е непълен, неясен или противоречив; че за формиране на такъв извод няма основание, тъй като разпоредбата на чл.115 от ЗЗД е напълно ясна и непротиворечива.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Изложил е единствено доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение, които са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че касаторът не е обосновал и установил и наличието на поддържаното допълнително основание. По принцип това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил такива съображения, а е изразил единствено несъгласието си с формираните от съда крайни изводи и собственото си становище по спора.
Следва да бъде посочено и това, че въпросите досежно това какви са основанията за спиране или прекъсване на давностния срок са подробно изяснени в практиката на Върховния съд – ППВС № 3/1980г.; ТР№ 55/67г.;както и в редица актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК / пр.: Р-72/08.07.2009г. по т.д.№17/2009г. на ВКС, І ТО; Р-392/10.01.2012г. по гр.д.№891/2010г. на ВКС, І ГО/, съгласно която основанията, поради които давността не тече или се прекъсва, са изчерпателно показани в чл. 115 и 116 ЗЗД. Тези разпоредби имат императивен характер, уредени са изчерпателно в закона и са ограничителни и затова те следва да бъдат прилагани ограничително. Изброяването на основанията за прекъсване и за спиране на давността в чл. 116 ЗЗД и чл.115 ЗЗД не дава възможност за разширяването им, тъй като става дума за процесуални действия и ограничен брой факти, изрично посочени в правната норма.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на спора разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 35 на Окръжен съд [населено място], постановено на 03.02.2015г. по в.гр.д.№ 16/2015г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: