О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 561
София, 23.06.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2249/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. Л., подадена чрез адв. В.Т., срещу въззивно решение №69 от 02.03.2016г. на Окръжен съд [населено място], постановено по в.гр.д.№ 58/2016год. С това решение е потвърдено решение №184 от 01.12.2015г., постановено по гр.д. № 394 по описа за 2015г. на РС – [населено място], с което: са отхвърлени предявените от И. Г. Л. против Професионална гимназия по електропромишленост и текстил „З. Стоянов” [населено място] искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 , т.2 и т.3 от КТ с искане да бъде признато за незаконно уволнението й, извършено със Заповед № 239/03.02.2014 год. и да бъде отменена същата, като бъде възстановена на предишната й длъжност „завеждащ административна служба” в ПГЕТ „З. Стоянов” [населено място], както и да й бъде изплатено обезщетение за времето, през което е останала без работа поради това уволнение, и Л. е осъдена да заплати на ПГЕТ „З. Стоянов” деловодни разноски в размер 780лв.; ищцата е осъдена да заплати на ответника 780 лв. деловодни разноски за въззивната инстанция; отменено е определение №662 от 15.12.2015г., постановено от ХРС по същото дело по реда на чл.248 ГПК и вместо това И. Г. Л. е осъдена да заплати на ПГЕТ „З. Стоянов” допълнително сумата 1460лв. деловодни разноски, от които 680лв. разноски, сторени в производството по гр.д.№223/2014г. на РС Харманли и 780лв. разноски, сторени в производството по в.гр.д.№905/2014г. на ОС [населено място].
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на исковете.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позова на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като поставя следния въпрос, уточнен от съда: „Към кой момент следва да се преценява законосъобразността на уволнението когато трудовият договор се прекратява с предизвестие – към момента на връчване на предизвестието или към момента на издаване на заповедта за уволнение, когато срокът на предизвестието не е спазен и заповедта предшества изтичане срока на предизвестието?” Счита, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие Решение № 618 от 02.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1565/2009 г., ІІІ ГО, Решение № 239 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 5111/2008 г. на ВКС, І ГО, Решение № 559 от 09.07.2010 г. по гр. д. № 650/2009 г. на ВКС, ІV ГО. Поддържа в тази връзка, че в решението съдът се е позовал на съдебни актове на ВКС, които са неотносими – Решение № 337, постановено по гр.д.№ 1188/2009 г. ВКС; Решение № 183, постановено по гр.д.№7042/2013 г. ВКС; Решение № 379, постановено по гр.д.№844/2011 г. ВКС. Поддържа и основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с въпроса : „Към кой момент следва да се преценява законосъобразността на уволнението по чл.328, ал.1, т.2 от КТ /поради съкращение на щата/ когато към момента на връчване на предизвестието работодателят не е взел решение за провеждане на съкращение, но към момента на връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение има влязло в сила щатно разписание?” Обосновава наличието на поддържаното допълнително основание с твърдението, че отговорът на поставения въпрос ще внесе яснота по отношение на прилагането по аналогия на чл.74, ал.6 от КТ и нейните предели и има пряко отношение към изхода на настоящото дело. В изложението си касаторът поддържа, че основанието по чл.280 т.3 ГПК е налице поради липса на съдебна практика и във връзка с въпросите :” Ако страната не е представила списък с разноски при повторното разглеждане на делото, но е представила списък с разноски при първоначалното разглеждане на исковата молба в производство по което решението е обезсилено има ли право да иска изменение на съдебното решение в частта за разноски ?“ и „Когато решението е обезсилено, поради процесуалното поведение на съда и нарушени от него императивни норми за разглеждане на делото, кому следва да се възложат разноските, направени в това производство ?“
Ответната страна ПГЕТ „З. Стоянов” [населено място] в представен писмен отговор чрез адв.Д.А. взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноските за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд , поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Съдът е сезиран с искове по чл. 344 ал.1 т.1, 2 и 3 от КТ, Първоначално е било образувано гр.д.№ 223/2014 год., по което е постановено Решение № 190/24.10.2014 год., което е било обезсилено с Решение № 1/05.01.2015 год., постановено по В.гр.д.№ 905/ 2014 год. по описа на ОС-Хасково и делото върнато на РС-Харманли за ново разглеждане от друг състав на съда. Решението на въззивния съд не е допуснато до касационно обжалване. При новото разглеждане на трудовия спор, за който е образувано гр.д.№ 394/2015 год. по описа на РС-Харманли, съдът е постановил отхвърляне на исковете като неоснователни. Присъдил е в полза на ответната страна деловодни разноски в размер 780лв., представляващи заплатен адвокатски хонорар. С молба ответната страна е сезирала първоинстанционния съд с искане да измени решението си в частта за разноските, като й присъди пълният размер деловодни разноски 3020лв., а не само сумата 780лв. С определение, постановено по реда на чл.248 ГПК районният съд е оставил това искане без уважение.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е счел за установено по делото, че страните са се намирали в трудовоправни отношения, по силата на които ищцата е заемала длъжността “ завеждащ административна служба” в ответната професионална гимназия. Със Заповед № 239/03.02.2014 год. трудовите правоотношения са прекратени на основание чл. 328 ал.1 т.2 изр.2 от КТ – поради съкращение в щата. Заповедта е била връчена на служителката на 03.02.2014, при условията на отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели. Работодателят преди да пристъпи към издаването на процесната заповед е връчил на служителката Предизвестие № 3/02.01.2014 год. със срок на същото от два месеца или до 02.03.2014г. Към момента на връчването на предизвестието не е била налице все още материалноправната предпоставка за прекратяване на трудовия договор на посоченото основание / съкращение в щата и ново щатно разписание/, но към момента на издаване на заповедта за уволнение вече е действало ново длъжностно разписание, влязло в сила, считано от 01.02.2014г., утвърдено от работодателя на 20.01.2014г. Съгласно последното е била съкратена длъжността, заемана от ищцата. Приел е също, че заповедта не страда от допуснати съществени процесуални нарушения при нейното издаване, каквито оплаквания са направени в жалбата. Обосновал е извод, че в процесния случай при неспазен срок на предизвестие решаващият момент, към който следва да се преценява законосъобразността на уволнението е момента на издаването на самата заповед. Към този момент следва да има ново щатно разписание, по което да е налице реално съкращаване на определени щатни бройки. А видно от доказателствата е, че датата на влизане в сила на щатното разписание е 01.02.2014 год. Процесната заповед е издадена на 03.02.2014 год.,от което се налага извода, че при нейното издаване не са били допуснати нарушенията, които твърди ищцата. Съдът е установил още, че по време на издаването на заповедта ищцата е била член на Контролно ревизионна комисия, което й качество обаче не се ползва от закрилата на чл. 333 от КТ, касаеща синдикалните дейци. В този смисъл съдът е направил извод, че независимо от становището на съответния синдикален орган, то не може да повлияе на решението на работодателя да извърши съкращение на щатната бройка, заемана от служителката. С оглед на така направения извод за законосъобразност на издадената заповед за уволнение, съдът е обосновал извод за неоснователност и на останалите две претенции – за възстановяване на предишната работа и за присъждане на основание чл. 225 ал.1 от КТ обезщетение за времето, през което е останала без работа поради това уволнение в размер на 3000 лева.
С решението си, въззивният съд е отменил постановеното определение по реда на чл.248 ГПК и е осъдил И. Г. Л. да заплати на ПГЕТ „З. Стоянов” допълнително сумата 1460лв. деловодни разноски, от които 680лв. разноски, сторени в производството по гр.д.№223/2014г. на РС Харманли, и 780лв. разноски, сторени в производството по в.гр.д.№905/2014г. на ОС [населено място]. За да постанови този резултат е приел, че според нормата на чл. 78 ал.3 от ГПК ответникът има право на разноски съразмерно с отхвърлената част на иска. В случая исковете са отхвърлени изцяло, от което се налага изводът, че ответникът има право на пълен размер на направените от него разноски. Законът не прави разлика в кой момент на производството са направени тези разноски – дали при първоначалното разглеждане на делото или при повторното му разглеждане след връщане от инстанционен контрол. Единственото условие според въззивния състав е да има доказателства за реално направени разноски от страната, както и изхода на делото. В случая такива доказателства съществуват и те не са били оспорени. Представени са в тази насока Договори за правна защита и съдействие, доказателства за реално заплатен адвокатски хонорар, както и списък на разноските по смисъла на чл. 80 от ГПК. Счел е, че на ответната страна не се следват единствено разноски за касационната инстанция, с оглед обстоятелството, че подадената от нея касационна жалба не е била уважена и не е било допуснато касационно обжалване на решението на Х. по В.гр.д.№ 905/2014 год.
Съгласно действащата уредба касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт.Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, като се обосновава и в какво се състои твърдяното противоречие, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
В случая първият въпрос на касатора е правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и поради това съставлява общо основание за достъп до касация. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният състав е приел, че релевантният момент, към който се преценява законосъобразността на уволнението е не момента на връчване на предизвестието, а момента на връчване на уволнителната заповед, предхождаща изтичане на срока на предизвестието. Първото решение, на което се позовава касаторът е неотносимо – постановено е при различна фактическа обстановка, и не може да обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл. Неотносими са и останалите два съдебни акта, тъй като с тях се дава правно разрешение на конкретен правен въпрос, различен от поставения от касатора, и свързан с преценка законосъобразността на уволнение с оглед наличието или не на закрила по чл.333 КТ. Изразеното в посочените решения становище е по прилагането на чл. 333, ал. 7 КТ, установяващ, че закрилата по чл. 333 КТ се отнася към момента на връчване на заповедта за уволнение. Прието е, че наличието на предпоставките за предварителна закрила по чл. 333 КТ следва да се преценява към момента на отправяне на предизвестието в случаите, когато трудовото правоотношение се прекратява с изтичането му. Прието е също, че в чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ е определен моментът, в който настъпват последиците от упражненото вече от работодателя право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие. В настоящия случай спорът не касае закрилата по чл. 333 КТ, а моментът, към който следва да се преценява наличието на фактическия състав на съкращаване на щата. Предвид изложеното с позоваването на тези съдебни актове не се установява наличието на противоречиво разрешен правен въпрос по смисъла на чл.280 т.1 ГПК.
Общо основание е и вторият поставен правен въпрос в изложението. Не е налице обаче поддържаното във връзка с него допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. На основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под точно прилагане на закона най-общо се разбира еднообразно тълкуване на закона, т. е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователната и противоречива практика на ВКС или пък преодоляване на погрешна постоянна практика на ВКС. За да бъде налице основанието за допускане на касационно обжалване – от значение за развитие на правото пък би следвало въобще да няма практика на ВКС по съществения въпрос. Това би наложило тълкуване на закона, при което ще се стигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правните разпоредби и в крайна сметка доусъвършенстване на правоприлагането. Касаторът не е изложил съображения в тази насока, а такива не са и налице. По поставения от касатора правен въпрос е налице многобройна и задължителна съдебна практика, обективирана с множество актове, постановени по реда на чл.290 ГПК, някои от тях цитирани от първоинстанционния съдебен акт, с които се приема, че когато трудовото правоотношение се прекратява с предизвестие, съгласно чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ прекратяването настъпва по силата на закона с изтичането на срока на предизвестието, а заповедта има само констативен характер. Но когато към момента на връчване на предизвестието липсва елемент от фактическия състав на основанието за уволнение, който е настъпил по-късно до изтичане на срока на предизвестието, следва да се приеме, че недостатъкът се санира, по аналогия от чл. 74, ал. 6 КТ. Както при тежкия порок на недействителност на трудовия договор, за която съдът следи и служебно, отпадането или отстраняването на недостатъка е пречка за обявяване на недействителността, още повече при допълване на фактическия състав преди да настъпят последиците от отправеното предизвестие – прекратяването на трудовото правоотношение по силата на закона, това обстоятелство не трябва да се елиминира, а следва да се вземе пред вид при преценка на законността на уволнението. Като правно разрешение въззивният съдебен акт е съобразен с тази задължителна съдебна практика.
Останалите два въпроса – трети и четвърти по изложението, касаят решението в частта, имаща характер на определение. С тази част от решението въззивният съд се е произнесъл по подадената частна жалба против постановеното от първостепенния съд определение по чл.248 ГПК. По тези съображения и касационната жалба против въззивното решение в тази му част има характер на частна такава и съгласно правилото на чл. 278, ал. 1, изр. 1 от ГПК подлежи на разглеждане в закрито заседание по реда на чл.274 ал.3 ГПК. В случая разпоредбата на чл. 280 ГПК намира приложение и за настоящата инстанция е налице задължение да провери наличието на установените в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК предпоставки за допустимостта на исканото обжалване – арг. от чл. 274, ал. 3 ГПК.
Доколкото поставените в тази връзка въпроси в изложението са свързани с решаващите мотиви на съда и са от значение за изхода на спора, то същите съставляват годно общо основание за допустимост. Не е налице обаче поддържаното допълнително такова по чл.280 т.3 ГПК. Твърдението за липса на съдебна практика по поставените въпроси не е достатъчно за да обоснове извод за наличие на това основание. Както бе посочено по-горе в настоящото определение основанието по т.3 на чл.280 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая по поставените от касатора въпроси има ясна и пълна правна уредба и трайна и последователна практика на съдилищата, в това число и задължителна такава, която не се нуждае от коригиране.
В обобщение следва да се посочи, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият дължи сторените такива от насрещната страна. Видно от представения договор за правна помощ ответникът по касационната жалба е заплатил адвокатско възнаграждение в размер 780лв. Същото обаче е уговорено и заплатено за изготвяне на отговор по касационната жалба и за процесуално представителство без да е упоменато каква част от общия размер за кое действие на представителя се дължи. Настоящият състав приема, че за всяко от двете действия се дължи по равно или по 390лв. Предвид изложеното и с оглед изхода на делото, касаторът следва да се осъди да заплати на ответната страна деловодни разноски в размер 390лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №69 от 02.03.2016г. на Окръжен съд [населено място], постановено по в.гр.д.№ 58/2016год.
ОСЪЖДА И. Г. Л. да заплати на Професионална гимназия по електропромишленост и текстил „З. Стоянов” [населено място] деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 390лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВ