О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 823
София, 15.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1273/2015год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на отбраната, представлявано от юрисконсулт Г., срещу въззивно решение №414 от 29.12.2014г. на Окръжен съд [населено място], постановено по в.гр.д.№ 1495/2013год. С това решение въззивният съд е потвърдил решение № 915/22.08.2014г. постановено по гр. дело № 1593/2013г., по описа на Старозагорски районен съд, в частта, в която МИНИСТЕРСТВО НА ОТБРАНАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ – [населено място] е осъдено да заплати на В. К. В. обезщетение за непозволено увреждане в размер на 5305.50лева, която сума представлява неимуществени вреди вследствие придобито по време на службата трайно отслабване на слуха, представляващо средна телесна повреда – в размер на шест брутни месечни трудови възнаграждения, както и сумата 360 лева – направени разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.
В касационната жалба на Министерство на отбраната се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния и на процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. Заявено е и искане за присъждане на разноски.
Към касационната жалба е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване като се поддържа наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпросите : „1. длъжен ли е ищецът да спази изискванията на Наредба Н-12/12.04.2010г.(Обн. ДВ. Бр. 32/ 27.04.2010г.) относно условията и редът за изплащане на възнагражденията и обезщетенията на военнослужещите от Министерство на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и БА, като представи съответните медицински документи и тези документи необходими ли са и за доказване на иска по общия исков ред или може направо ищецът да премине по общия исков ред, при спазване на принципа за справедливост на обезщетението за претърпените вреди залегнал в чл. 52 от ЗЗД?; 2. квалифицирането на една телесна повреда като лека, средна или тежка представлява ли въпрос на юридическо определяне, или на медицинско такова, и за съда от значение ли са установените факти и заключенията на експертите относно вида на телесната повреда или от съда следва да се ценят основно медицинските документи по делото?; 3. дали съдът е длъжен да приеме, че е налице непозволено увреждане, вследствие придобито по време на служба трайно отслабване на слуха, представляващо средна телесна повреда в размер на шест брутни месечни възнаграждения, без да е приложено по делото медицинско заключение на Централната военномедицинска комисия при В. академия за характера и степента на увреждането на военнослужещия или заключението на вещото лице специалист е достатъчно да се определи характера и степента на увреждането на ищеца, изразяващи се в средна телесна повреда?” За да обоснове наличието на поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК касаторът след като цитира нормите на чл.16 и чл.17 от Наредба Н-12/12.04.2010г. изразява становище, че не са били налице предпоставките на чл.233 ЗОВСРБ за уважаване на претенцията на ищеца. Поддържа също, че като се произнесъл, че предявеният иск е основателен и като такъв следва да се уважи за сумата в размер на 5305,50 лв., съдът е постановил незаконосъобразно, неправилно и необосновано решение с оглед на събраните по делото доказателства, като съдът не се е произнесъл по въпроса – защо ищецът В. е получил отказ от Министерство на отбраната за изплащане на обезщетение по чл. 233 от ЗОВСРБ. Посочил е и това, че посочените по-горе разпоредби не са ясни и безпротиворечиви и се разкрива нуждата от тяхното тълкуване чрез способа на касационното обжалване, както и, че разрешаването на поставените в изложението въпроси са от съществено значение за изхода на конкретното дело, което пък от своя страна е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, свързано с тълкуването на правните норми, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане на закона.
Ответната по касационната жалба на Министерство на отбраната страна – В. К. В., в представен писмен отговор чрез адв. Г. от АК [населено място], взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд с обжалваем интерес над 5000лв., поради което се явява допустима. Жалбата е и редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:
В. съд е приел, че съгласно чл. 173 от ЗОВС, военнослужещият може да предявява искове за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, които са му причинени при или по повод изпълнение на военната служба; че видно от представените документи – етапна епикриза от 16.07.2009г., експертно решение за годност за военна служба № 2105/26.05.2009г., аудио-метрични данни за изследване на слуха от 25.06.2009г. се установява, че ищецът е имал намаление на слуха на двете уши и е станал негоден за участие в мисии; че ищецът е поискал заплащане на обезщетение по чл. 233 от специалния закон, но такова му е било отказано – писмо от Министерство на отбраната с рег. № 1300-2290/28.08.2012г.; че за първи път намалението на слуха на ищеца се е проявило през 2008г. при явяване пред ЦВМК – София, когато е бил насочен към МБАЛ – [населено място] за лечение, като при изследването е установена двустранна нервно-сензорна загуба на слуха. Въз основа на заключението по извършената съдебномедицинска е приел за установено, че при постъпване на ищеца на служба през 2001г. той не е имал увреждане на слуховия нерв, но към момента има двустранно звукоприемно намаление на слуха като е необходимо да се лекува продължително. След анализ на гласните доказателства е счел за установено и това, че ищецът е управлявал булдозер на базата на танк с гребло, поради необходимостта от извършване на изкопни дейности, а най-големи са били шума и вибрациите при работа с Б., което е налагало да бъдат използвани шумозаглушителни средства. Въз основа на това е обосновал извод, увреждането на здравето на ищеца е настъпило по време и по повод извършваната работа.
В. съд е приел и това, че съгласно чл. 233, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили, на военнослужещите се изплаща еднократно парично обезщетение в размер на десет брутни месечни трудови възнаграждения при тежка телесна повреда и шест месечни брутни трудови възнаграждения при средна телесна повреда, причинени при или по повод изпълнение на военната служба; че с оглед данните по делото причиненото отслабване на слуха на ищеца е диагностицирано след 25.05.2009г., когато е подал документи за участие в мисия и се е наложило медицински преглед; че ответникът дължи на ищеца обезщетение в размер на шест брутни месечни трудови възнаграждения за причинената средна телесна повреда. Счел е за неоснователно направеното възражение във въззивната жалба, че е предвиден единствено специален ред и условия, които трябва да бъдат спазени за да се приеме, че военнослужещият има право на обезщетение по чл. 233, ал. 1 от ЗОВОС. В тази връзка е посочил, че действително Наредба № Н-12/12.04.2010г., която урежда условията и редът за изплащането на възнагражденията и обезщетенията на военнослужещите от Министерство на отбраната е предвидила ред, по който правоимащите подават заявление чрез Командира на Военното формирование до Министъра на отбраната за вземане на решение за изплащане на обезщетенията, но чл. 233, ал. 5 от ЗОВОС урежда, че лицата по ал. 1 и ал. 2 могат да търсят обезщетение и по общия исков ред, както е постъпил и ищецът след като е получил отказ от ответника.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1- 3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения досежно наличието на поддържаните общи и допълнителни основания по смисъла на чл.280 ГПК.
В случая и трите поставени от касатора въпроса, макар и непрецизно формулирани, са разрешени от въззивния съд и обуславят решаващите му изводи. Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не е изложил обосновка в тази насока. В изложението си е поддържал бланкетно, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Това обаче не е достатъчно за обосноваване на извод за наличие на поддържаното основание. След цитиране текста на чл.16 и чл.17 от Наредба Н-12/12.04.2010г. и релевиране на оплакване за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения от съда при анализа на доказателствата е поддържал, че „посочените по-горе разпоредби не са ясни и безпротиворечиви и се разкрива нуждата от тяхното тълкуване чрез способа на касационното обжалване”. На първо място липсва ясно и конкретно посочване коя или кои правни норми са неясни и противоречиви, което прави невъзможна преценката на настоящата инстанция дали твърдяната неяснота или противоречивост е налице. На следващо място ако се приеме, че касаторът визира нормите на чл.16 и чл.17 от Наредба Н-12/12.04.2010г. доколкото това са цитираните норми, посочени непосредствено преди въведеното твърдение, че „посочените по-горе разпоредби не са ясни и безпротиворечиви” следва да се има предвид, че това не са приложимите към казуса правни норми. Същите касаят уредбата на търсене на обезщетение по административноправен ред, а в случая предмет на делото е претенция, заявена по общия исков ред с правно основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.173 и чл.233 ал.5 от ЗОВСРБ. Предвид изложеното не се обосновава извод за наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК.
Предвид този изход разноски за касатора не се следват. Съдът не присъжда разноски и в полза на ответника по жалбата, тъй като такива не са претендирани.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №414 от 29.12.2014г. на Окръжен съд [населено място], постановено по в.гр.д.№ 1495/2013год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: