О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 81
София, 16.01.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5673/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. С. Н., подадена чрез адв.Д., срещу решение на Ловешки окръжен съд, постановено на 23.04.2013г. по в.гр.д.№ 16/2013г. С това решение Л. след отмяна на решение №241/09.11.2012г. по гр.д.№238/2012 г. по описа на Троянския районен съд, в частта, с която Н. И. Н. е осъдена да заплати на В. С. Н. сумата 12 000 лева, представляваща получен заем, заедно със законната лихва от 16.02.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта за разноските, е отхвърлил като неоснователен предявения от В. С. Н. против Н. И. Н. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 12 000 лева, представляващи получен заем, и е потвърдил решение №241/09.11.2012 г. по гр.д.№238/2012 г. по описа на Троянския районен съд в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на лихва за забава за периода 01.10.2009 г. до 16.02.2012г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по въпросите : ” за доказателствената стойност на на направените от ответника признания,съдържащи неизгодни за него факти, и за доказателствената стойност на дадения от него отговор по чл.176ГПК”, “ какъв е обхвата на въззивната инстанция по разглеждането на материално-правния спор и императивната норма на чл.269 ГПК ограничава ли решаващата дейност на въззивния съд само до посочените в жалбата пороци на решението, т.е. единствено до посочените в жалбата доводи за неправилност и пороците, които са я причинили” и “ за доказателствената стойност на записа на заповед досежно размера на дадената в заем сума” в противоречие със задължителната практика на ВКС, като поддържа и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Във връзка с основанието по чл.280 т.1 ГПК се позовава на Решение №63 от 24.06.2011г. на ВКС, ІІІ ГО, по гр.д.№584/2010г., в което е прието, че ако признанието на ответника бъде доказано, същото е годно доказателствено средство. Това решение е относимо към първия поставен от касатора въпрос. Наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с този въпрос е обосновано с оплакването на касатора, че въззивното решение противоречи на цитираното решение на ВКС, тъй като в процесния случай съдът не е съобразил признанието на ответника и в резултат на това е обосновал неправилен краен извод, че няма установено заемно правоотношение за процесната сума. Касаторът не е обосновал защо смята, че произнасянето на настоящата инстанция по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Във връзка с втория въпрос, поставен в изложението, наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК е обосновано с оплакването за допуснати от съда процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение, изразяващи се в това, че съдът е нарушил принципа на чл.269 ГПК и е излязъл извън обсега на въззивната си дейност да се произнесе единствено до посочените в жалбата на Н. Н. доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Липсва обосновка за наличието на поддържаните специфични предпоставки по чл.280 т.1 и т.3 ГПК. За да обоснове наличието на основание за достъп до касация във връзка с третия въпрос, посочен в изложението, касаторът посочва собственото си разбиране за характера на записа на заповед като поддържа, че доколкото в последния не се сочи основание, то с оглед установената търговска практика въззивният съд е следвало да приеме, че записа на заповед е издаден за уреждане на заемно правоотношение. По отношение и на този въпрос касаторът не се позовава на конкретни съдебни актове от обхвата на задължителната практика, не обуславя наличието на противоречие на въззивното решение с такава, не посочва и защо смята, че произнасянето на касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
Ответната страна Н. И. Н. не взема становище по касационната жалба .
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Съдът е сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата 12 000 лева, представляваща неизпълнената част от задължението за връщане на заетата сума от 15 000 лева, както и с иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 2 974.79 лева – представляваща обезщетение за забава от 01.10.2009 година до датата на предявяване на иска.
За да обоснове извода си за неоснователност на исковете въззивният съд е приел, че заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума със задължение да я върне; че в тежест на ищеца е да установи договор за заем, сключен през м. май 2009 г., по силата на който той е предал на ответницата сумата 15 000 лева, а тя се е задължила да върне същата сума на 01.10.2009 г. ; че единственото допустимо доказателство, което ищецът ангажира за доказване на договор за заем между страните, е записът на заповед, издаден от ответницата на 01.05.2009 г.; че от последния съдът може да направи единствено извод, съобразно формалната доказателствена сила на този частен документ, че в него е обективирана волята на Н., според която тя се задължава безусловно да заплати на Н. сумата 15 000 лева на 01.10.2009 г., но същият не може да установи наличието на договор между страните – нито постигнато съгласие и изявена воля от Н. да върне сумата 15 000 лева, нито реалното предаване на такава сума; че нито основанието за плащане, нито получаването на парите не би могло да се извлече от записа на заповед, поради абстрактния характер на сделката, материализирана в ценната книга, т. е. не може да се установи по каква причина Н. е поела задължение да плати тази сума. Въззивният съд е посочил в решението си и това, че често в гражданския и търговския оборот записът на заповед, като ценна книга, материализираща вземането на кредитора, се използва за обезпечаване на вземане, което има своето основание вън от записа – в каузално отношение. Това обаче не означава, че самият запис на заповед може да докаже, че съществува такова каузално правоотношение, във връзка с което е издаден. Споделил е съдебната практика на ВКС, формирана с решенията по чл. 290 ГПК /например решение №78 от 17.07.2009 г. по т.д.№29/2009 г. на І т.о. на ВКС/, която допуска нередовният запис на заповед да има доказателствено значение за съществуването на договор за заем или на разписка за изпълнение по смисъла на чл. 77, ал. 1ЗЗД. Приел е, че такова значение обаче е придадено само на нередовния запис на заповед, в който липсва някой от задължителните реквизити на чл. 535 ТЗ или пък съдържа кауза за издаването на записа. Приел е също, че процесният запис на заповед е редовна ценна книга, от която не би могло да се изведе основанието на твърдения неформален договор за заем и затова записът на заповед, издаден от Н., като редовен менителничен документ, не се конвертира в разписка за получаването на посочената в него сума от 15 000 лева. Посочил е също, че доказването на договора за заем на 15 000 лева не може да бъде осъществено чрез свидетелски показания, поради ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК , поради което не следва да основава своите изводи на свидетелските показания на разпитаната като свидетел съпруга на ищеца. След като е обсъдил обясненията на ответницата, дадени пред първостепенния съд по реда на чл.176 ГПК, съдът е обосновал извод, че последната признава наличието на финансови отношения с ищеца, но не и твърдяното заемно правоотношение. С оглед изложеното въззивният съд е обосновал извод, че ищецът не е доказал наличието на договор за заем между него и ответницата, защото не е ангажирал доказателства, чрез които да се установят елементите от фактическия състав на договор за заем между страните, затова и предявеният от него иск с правно основание по чл.240,ал.1 от ЗЗД за връщане на сумата 12 000 лева, представляваща част от цялото задължение за връщане на сумата 15 000 лева, е неоснователен и следва да се отхвърли. Предвид акцесорния характер на иска по чл.86 ЗЗД е обосновал извод за неоснователност и на последния.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая подадената касационна жалба не съдържа такова изложение, а само формално позоваване на нормата на чл.280 ГПК.
Посоченият в изложението въпрос ”за доказателствената стойност на направените от ответника признания, съдържащи неизгодни за него факти, и за доказателствената стойност на дадения от него отговор по чл.176ГПК” не е правно разрешаван от въззивния съд в обжалваното решение. Засегнат е дотолкова, доколкото съдът при анализиране на доказателствата по делото е обсъдил и дадения от ответницата отговор по реда на чл.176 ГПК, но е обосновал извод , че същата признава други финансови отношения с ищеца, но е и процесното заемно правоотношение. Така поставен въпросът има значение за формиране на фактическите изводи на съда, защото е свързан с възприемането на фактическата обстановка и анализа на доказателствата. Този въпрос представлява по своята същност несъгласие с извода на съда и с анализа на дадените от ответницата обяснения, както и довод за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. Всички тези съображения са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване и с втория въпрос на касатора – “ какъв е обхвата на въззивната инстанция по разглеждането на материално-правния спор и императивната норма на чл.269 ГПК ограничава ли решаващата дейност на въззивния съд само до посочените в жалбата пороци на решението, т.е. единствено до посочените в жалбата доводи за неправилност и пороците, които са я причинили”. Въпросът е поставен общотематично в контекста на оплакването на касатора за допуснати от съда процесуални нарушения, а не с оглед конкретния правен спор и правните разрешения на съда. Липсата на обща предпоставка води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
Последният поставен в изложението въпрос, макар и непрецизно формулиран, обуславя решаващите изводи на съда в обжалваното решение. Касаторът обаче не е обосновал наличието на специфичните предпоставки, поддържани от него – тези по т.1 и т.3 ГПК. Не е извършено в изложението позоваване на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на която да противоречи разрешението на този въпрос, дадено с обжалваното решение. Не на последно място касаторът не е обосновал и тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая. Собственото разбиране на касатора за доказателствената стойност на ценната книга не е от естество да обоснове наличие на основанието по т.3 на чл.280 ГПК.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Ловешки окръжен съд, постановено на 23.04.2013г. по в.гр.д.№ 16/2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: