О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 101
София, 20.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети ноември две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 5579/2013 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Образувано е по повод постъпила касационна жалба от „А.-финес”-ЕООД, представлявано от управителя С. С. Х. и процесуален представител адв.К. Г. срещу решение № 735/24.04.2013 г. по гр.д.№484/2013 г. на Пловдивски окръжен съд.
Ответницата по касационната жалба Й. П. Д. в писмен отговор подаден чрез пълномощника й адв.В. К. я оспорва . Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
Въззивният съд е отменил решение № 541/15.12.2012 г. по гр.д.№1391/2013 г. на Районен съд-гр.А. и вместо него е постановил отхвърляне на предявения от касатора иск, предявен за сумата 11 273,37 лв., представляваща разноски по изпълнението на задълженията му като строител по договор за покупко-продажба на недвижим имот и учредяване право на строеж срещу построяването на жилищна сграда, оформен с нотариален акт № 15,т.ІІІ, рег.№4136,нот.дело №327/2008 г. на нотариус К.Б., ведно със законната лихва за забава от 07.08.2012 г. до окончателното плащане ,като са присъдени и разноски в размер на сумата 962 лв. За да постанови решението си , въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение по гр.д.№2743/2011 г. на Пловдивския окръжен съд този договор е развален, поради неизпълнение задължението на касатора да извърши строителството. Претендираната сума представлява стойността на инвестиционния проект,проектантски хонорар, такса за ВиК,възнаграждение за строителен надзор,стойност на сградно и водопроводно отклонение, даване на строителна линия- представляващи разноски, заплатени от касатора във връзка с изпълнението на разваления договор.Направил е извод, че касаторът няма право да търси исковата сума въз основа на чл.88 ал.1 изр.2 ЗЗД,тъй като тя не представлява обезщетение за вреди, от неизпълнението на договора , което може да претендира изправната страна по него.Не може да иска реституция и на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД , тъй като разходите, направени от касатора представляват разноски по изпълнението по чл.78 ЗЗД и те не могат да бъдат искани от изправната страна. Разноските не обогатяват ответницата, свързани са с изпълнението по договора, при което нейното обогатяване, евентуалното обедняване на касатора произтичат от различни юридически факти. Прието е,че на реституиране подлежи евентуално стойността на извършеното строителство на жилищната сграда, което не е предмет на делото.
В изложението по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т1 ГПК. Твърди,че въззивният съд е дал разрешение в противоречие с решение № 206/ 05.05.2010 г. по т.д.№18/2009 г., ІІ т.о.,постановено по реда на чл. 290 ГПК и с решение №48/30.06.1986 г. на ОСГК, на следния материалноправен въпрос: каква е правната квалификация на претенция, произтичаща от развален договор за строителство за извършени от изпълнителя строително-монтажни работи. Твърди, че според приетото в тях , развалянето на договора има за пряка последица възстановяване на положението преди сключването му и връщане на престираното от страните. Така поставеният въпрос не е релевантен, въззивният съд не е дал правна квалификация на претенция , произтичаща от развален договор за строителство за извършени от строителя строително -монтажни работи. В исковата молба изрично е подчертано, че те не са предмет на настоящото дело, в случая са претендирани други разходи на изпълнителя, свързани с изпълнението на договора.Посочената задължителна съдебна практика не е относима към настоящия случай, в цитираните решения на ВКС се разглежда въпроса за отговорност за неустойка.
Поставя се и въпросът: може ли длъжникът по иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за връщане на полученото на отпаднало основание, да се освободи от отговорност на основание чл.83 ал.1 ЗЗД поради виновното неизпълнение на договорните задължения от кредитора. Намира,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 64/03.06.2011 г. по т.д.№558/2010 г., І т.о. Въпросът също не е правно релевантен, липсва произнасяне на въззивния съд по него.Посоченото решение разглежда въпроса за отговорността на кредитора при неоказано кредиторско съдействие и няма връзка с настоящия спор.
Следващият въпрос е : подлежат ли на връщане разноските по изпълнение на задълженията по развален договор. Касаторът твърди,че отрицателният отговор на въззивният съд противоречи на решение № 927/06.12.2006 г. по гр.д.№606/2005 г., ІІ г.о.Така поставеният въпрос е обусловен от правните изводи на въззивния съд, но посоченото решение разглежда различен случай и също не е относимо към разглеждания правен спор. Следва да се отбележи и че ако беше налице противоречие с правните разрешения ,съдържащи се в цитираната съдебна практика,която не е задължителна , това щеше да е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК.
Според приетите разяснения в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1 /2009 г. на ОСГТК, за да обоснове селектирането на касационната жалба, касаторът следва да докаже наличието на общо и допълнително основание за това. Общото основание представлява правен въпрос, свързан с правните изводи на въззивния съд,които са от значение за изхода на делото, включен е в неговия предмет и е обусловил правната му воля.В случая,както беше посочено по-горе, първите два въпроса не са обусловени от правните изводи на съда. К. съд не може да изведе въпроса въз основа на твърденията и оплакванията на касатора, тъй като би нарушил диспозитивното начало.Следва да бъде доказано и наличието на допълнително основание –развитието на този въпрос в някоя от хипотезите по чл. 280 ал.1 ГПК. Допълнителното основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК е налице, когато разрешението на въззивния съд по обуславящ правен въпрос се отклонява от задължителна съдебна практика.В случая противоречие не е доказано, тъй като посочената задължителна практика не е относима.Не е достатъчно тя само да бъде цитирана, а трябва да бъде направена съпоставка на правните разрешения, съдържащи се в нея, с тези, в обжалваното решение и да бъдат изложени аргументи във връзка с тези различия.В т.2 и т.3 от цитираното ТР е посочено кои съдебни актове са от категорията задължителна съдебна практика и кои представляват практика на съдилищата. Необосноваването на общо и допълнително основание има за последица недопускането на касационно обжалване на решението.
Ответницата е претендирала разноски в това производство, които на основание чл. 78 ал.3 ГПК следва да й бъдат присъдени в размер на сумата 200 лв., според посоченото за плащането им в брой в приложения договор за правна защита и съдействие..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 735/24.04.2013 г. по гр.д.№484/2013 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА „А. –финес”-ЕООД да заплати на Й. П. Д. сумата 200/двеста/лв. направени разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: