О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1159
София, 04.12.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 3698/2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от „Н.”-АД,чрез пълномощници адв.С. Д. М. и адв.Е. С. М. срещу решение №19167/ 16.12.2014 г. по гр.д.№11476/2014 г на Софийски Градски съд, АО, ІІІ-Б състав.
Ответниците по касационната жалба Т. П. Д., Б. Б. А., В. П. К., Ц. Х. С., Е. Б. Р., К. Г. П. , М. Г. Б.-К. и П. Б. Т. в писмен отговор, подаден чрез адв.Г. Ч. я оспорват. Претендират разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното: Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна,която има правен интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима.
С обжалваното решение е потвърдено решение от 24.03.2014 г. по гр.д.№62254/2014 г. на Софийски Районен съд, ГО, 38 състав, в частта, с която ответникът-касатор в настоящото производство, е осъден да заплати на ищците на основание чл. 59 ЗЗД сумата 55 080 лв., представляваща обезщетение за ползването без основание на поземлен имот с идентификатор № 68134.1945.104 по кадастралната карта на [населено място], с площ от 2 770 кв.м., в периода 01.12.2009 г.-01.12.2012 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното плащане и в частта за разноските.В частта, с която искът е бил отхвърлен до пълния претендиран размер от 61 200 лв. решението на първоинстанционния съд е влязло в сила. За да постанови своя съдебен акт въззивният съд е приел, че общата хипотеза за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД е налице, когато лице несобственик ползва недвижимия имот без правно основание за това и препятства собственика от своя страна да го ползва съобразно неговото функционално предназначение, в обема на правата, които има.Посочил е, че препятстването може да се изрази в лишаване на собственика от възможността лично да ползва имота или да го отдава под наем и да реализира имуществена облага. От едни и същи факти-ползването без правно основание от несобственика, произтича обедняването на собственика и обогатяването на ползвателя. Позовал се е на задължителна съдебна практика създадена от състав на ВКС, постановил решение по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№ 1933/2013 г., І№V г.о. Приел е също така, че ползването може да се осъществи по различен начин и дали ползвателят получава добиви, включително наем е без значение, както и че обогатяването му може да се изрази в спестяване на наем, който би плащал. Обедняването на собственика, респективно обогатяването на ползвателя представлява една и съща сума, изразяваща се в пазарен наем, който би се получил за спорния период. Позовал се е на задължителна съдебна практика по гр.д.№3841/2008 г. ,гр.д.№142/2009 г.,гр.д.№268/2009 г. и по т.д.№587/2008 г., както и на ППВС № 1/28.05.1979 г. Според постановките в него е налице обогатяване не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. За такъв намира настоящия случай.От фактическа страна въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение по предходно дело по иск с правно основание чл. 108 ЗС е било установено, че ищците са собственици на процесния имот, който е бил деактуван със заповед на областния управител от 08.08.2001 г. Спорен по делото е бил въпросът дали имотът или част от него се ползва от касатора, който възразил, че ищците не го оградили, а съществуващата ограда била изградена през 1965 г. Въззивният съд е посочил, че правилно доказателствената тежест е била разпределена , като на касатора е било указано да представи доказателства,че осъществява ползване само в рамките на притежаваното от него право на собственост.Приел е, че от назначената по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че процесният имот попада зад оградата на „Киноцентъра”, а ищците трябва да преминават през охранителни постове на касатора по установен от него охранителен режим и не е приел довода, че имат свободен достъп.Не е счел за основателно и възражението, че реален въвод в имота е невъзможен, поради липса на скица, тъй като не е нанесен в кадастралния план.Позовал се е на влязло в сила решение по адм.дело № 47093/2011 г. на АССГ, ІІ отд., 32 състав, с което е била отменена заповед № КД-14-1/11.02.2011 г. на изпълнителния директор на А., с която същият е бил отразен като спорен. По административното дело е било установено, че процесният имот съвпада изцяло с частта от имот № 284, предмет на решението, постановено по иска с правно основание чл.108 ЗС, от своя страна идентичен с имот пл.№104, който е нанесен в действащия кадастрален план. Въз основа на свидетелски показания е стигнал до извод, че поради съществуващата ограда ищците нямат достъп до имота и след поставянето на трасировъчни колчета по образуваното изп.дело. Посочил е, че с писмена молба от 11.07.2003 г.ищците са поискали от касатора съдействие за поставяне на масивни панти на едно от металните пана на оградата, както и премахването й откъм лицето на имота им, граничещ с улицата, а с нотариална покана, получена на 04.02.2011 г. са поискали да им бъде осигурен достъп и са конкретизирали претенция за заплащане на обезщетение за ползването без основание.Поради това не е приел позицията на касатора, че ищците не са положили дължима грижа, независимо че не са отправили искане за достъп по реда на чл.192 ал.2 ЗУТ или за изземване по реда на чл.34 ЗСПЗЗ. Направил е извод за основателност на иска, като въз основа заключението на назначената експертиза е определил дължимия размер на обезщетението и е изтъкнал, че то е определено по най-благоприятния за касатора метод на приходите, който е по-нисък от метода на пазарните аналози.
В изложението по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поддържа всички основания за допускане решението на въззивния съд до касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. Извежда следните въпроси:
-Всяка фактическа власт ли поражда задължение за обезщетяване по иск с основание чл.59 ЗЗД;
-достатъчно ли е при осъществяване на фактическа власт върху имота, без да се докаже реалното му използване и при наличие на индиции, че не се използва и не може да се използва, иск за неоснователно обогатяване да се уважи; следва ли съдът да изследва и прецени дали е налице ползване при упражняване на фактическа власт, след като обсъди особеностите и специфичните факти по случая;
-длъжен ли е ищцът при такъв случай да докаже по несъмнен начин ползването на имота от страна на ответника;
-липсата на активно поведение на ищеца и ответника в чия тежест следва да се вмени при преценката дали упражняваната фактическа власт е неправомерна и представлява основание за отговорност по чл.59 ЗЗД, като се вземе предвид, че фактическото положение е запазено отпреди, когато упражняването на фактическата власт от ответника е било с правно основание;
-относно размера на обезщетението при неоснователно обогатяване-редно ли е да се присъжда средномесечен наем, ако се установява, че няма наемане на такъв тип имоти и вещото лице няма реална база за сравнение; следва ли съдът да прецени характеристиките на конкретния имот-дали е урбанизиран, в регулация, облагороден или пустеещ, с оглед преценяването начина на ползване и определяне на дължимото обезщетение.
По поставените въпроси поддържа едновременно допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Позовава се на решения на ВКС по гр.д.№695/2009 г., ІV г.о. и по гр.д.№507/2009 г., ІV г.о., според приетите разрешения в които всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията си. Намира изводите на въззивния съд за противоречащи на посочените решения, тъй като не е обсъдил доказателствата по делото и не е посочил въз основа на кои от тях е приел за установен твърдяния от ищците факт за ползване на имота. Посочва, че по делото не било спорно само обстоятелството, че имотът се намира във фактическа власт на касатора, но че от този факт не може да се направи извод и за ползването му.Твърди, че вещото лице не е направило оглед на имота, а експертизата не може да даде заключение за действителната стойност на ползите от него, използван е немеродавен метод за оценка и поради това експертът не е стигнал до верния извод, че имотът не може да се ползва за нищо преди да се благоустрои. Намира, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, които са довели до необоснованост на крайния му извод за дължимост на обезщетение за ползване на имота, при положение, че фактът на ползване не е доказан, с оглед разпределението на доказателствената тежест. Изброява решения по гр.д.№1832/2010 г.,ІV г.о. и по гр.д.№1922/2013 г.,ІV г.о.
Във връзка с така формулираните въпроси следва да се посочи, че те произтичат от становището на касатора за необоснованост на изводите на въззивния съд относно факта на ползване на процесния имот, допуснати процесуални нарушения във връзка със събирането и обсъждането на доказателствата по делото, кредитиране на невярно заключение на назначено по делото вещо лице. Поради това с тях не може да бъде обосновано общо основание за допустимост на касационното обжалване.Следва също така да се посочи,че не могат да се поддържат едновременно допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, доколкото в първата хипотеза се твърди противоречие на правен извод на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос с разрешение по този въпрос в задължителна съдебна практика, а във втората хипотеза се твърди неправилност на създадената съдебна практика поради изменение в законодателството или в обществените условия или липса на такава.В първата хипотеза при пълна идентичност на случаите следва да се анализира и обоснове в какво именно се изразява поддържаното противоречие. Във втората хипотеза касаторът трябва да издири и приложи съдебна практика, която счита за неправилна и да обоснове в каква насока трябва да бъде изменена, както и защо счита, че изменението ще доведе до правилността й. Когато се твърди липса на съдебна практика касаторът трябва да посочи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта конкретна правна норма, чието тълкуване иска. Също така трябва да се посочи и че поддържаното допълнително основание следва да се обоснове и докаже по всеки въпрос поотделно, а не както е постъпил касаторът- общо и с оплаквания за допуснати процесуални нарушения, които не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство по селекция на касационната жалба. Приложената задължителна съдебна практика във връзка с допълнителното основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК е неотносима, тъй като поставените на тълкуване в нея въпроси са различни от формулираните в изложението. Изключение прави само решението по гр.д.№ 1933/2013 г., ІV г.о., но въззивният съд не се е отклонил от приетото в него, а напротив позовал се е в своята аргументация на разрешенията му. Относно твърдяното допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК не са изложени никакви аргументи.
В заключение, настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о. намира,че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение . За да бъде селектирана касационната жалба касаторът следва да обоснове общо и допълнително основание за допускането й. Общо основание е извеждането на правен въпрос обусловен от решаващите изводи на въззивния съд по предмета на делото.Той не трябва да е във връзка с правилността на решението и на обсъждането на доказателствата по него.К. съд не може да го формулира въз основа на оплакванията и твърденията на касатора, тъй като ще наруши диспозитивното начало.В изложението трябва да се направи ясно и категорично разграничаване на основанията за допустимост на касационото обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК от основанията за касационно обжалване по чл. 281 т.3 ГПК.Във връзка с поставения въпрос следва да бъде обосновано наличието на допълнително основание,като той бъде развит в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК, което не е сторено. Необосноваването на общо и допълнително основание според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. ОСГТК ще има за последствие недопускането на касационно обжалване на атакуваното решение на въззивния съд.
Ответниците по касационната жалба са отправили искане за присъждане на разноски в настоящото производство, но не са представили доказателства,че са направили такива.Поради това то не може да бъде уважено,независимо от изхода на делото.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №19167/ 16.12.2014 г. по гр.д.№11476/2014 г на Софийски Градски съд, АО, ІІІ-Б състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: