О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 68
София, 19.01.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №5319/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. С. Д. и М. Н. Н. – Д., подадена чрез адв.А.Ж. от САК, срещу решение №2163 на Софийски градски съд, постановено на 31.03.2014г. по в.гр.д.№ 7673/2013г. С това решение е потвърдено решение от 16.07.2012 год., постановено по гр.д. №42323/2011 год. по описа на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявеният от Л. С. Д. против Столична община иск по чл. 50 ЗЗД, за заплащане на сумата 20 000 лева, заедно със законната лихва от 22.08.2006 г., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в постоянен стрес, тормоз, лоши условия на живот и влошено здравословно състояние на ищеца, претърпени в периода 22.08.2006 г. – 08.03.2010 г., и предявените от М. Н. Н. – Д. против С. о. искове по чл. 50 ЗЗД за заплащане на сумата от 22 000 лева, заедно със законната лихва 16.12.2007г., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в постоянен стрес, тормоз, лоши условия на живот и влошено здравословното състояние, претърпени в периода 16.12.2006 г. – 17.05.2010 г., и иск по чл. 50 ЗЗД, за заплащане на сумата от 1500 лева, заедно със законната лихва от 18.07.2011г., до погасяване на задължението, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в изразходвани средства за закупуване на лекарства.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявените искове или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за събиране на доказателства и тълкуване и прилагане на закона.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните оплаквания за неправилност и необоснованост на решението. Поддържа се, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, тъй като решението противоречи на практиката на ВКС – Решение 465/28.12.2012г. по гр.д.№1157/2011г. на ВКС, ІV ГО, тъй като в него липсват мотиви „ относно изследването и мотивирането на решението от съда, по съществен материално правен въпрос за мотивиране и определяне в решението на съда разликата между съпричиняването и самоувреждането”, както и поради това, че „съдът не е установил противоправно поведение на пострадалия и не се е произнесъл в мотивите си относно съпричиняване и има ли такова”. Счита, че решението противоречи и на решение №158 от 23.10.2013г. по в.гр.д.№383/2013г. на Апелативен съд В.. Обосновава наличието на противоречие с твърдението, че противно на приетото от апелативния съд в случая решението на въззивния съд е „ясно необосновано и немотивирано и постановено при преиначени и измислени от съда доказателства, защото ответника не е доказал и липсват доказателства по делото за вина на пострадалите”. Касаторът твърди противоречие на въззивното решение и с решение №451/18.10.2010г. по гр.д.№651/2010г. на ОС [населено място] и решение 95 от 06.07.2010г. по гр.д.№165/2010г. на ОС Търговище. Обосновава наличието на противоречие с твърдението, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, изразяващи се в това, че не е допуснал исканата комплексна съдебно-техническа експертиза за пълно изясняване на делото, не е дал правилна правна квалификация на исковете, не е обсъдил задълбочено всички събрани доказателства и неправилно ги е анализирал, не се е запознал с водените и приключили преди постановяване на делото административни дела, съдебните актове по които представя към изложението си в препис. Касаторът счита, че е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като произнасянето на касационния съд е от съществено значение за точното прилагане на закона и развитие на правото във връзка с въпросите : 1/ „дали първоинстанционният и въззивен съд са се произнесли по всички предявени искове в исковата молба; 2/ Налице ли е увреждане по искане или със съгласие на увредения , когато увредения е в крайна нужда, когато веща е общинска собственост – резервен фонд, в за настаняване на крайно нуждаещи се лица и има налице определение на административен съд за спиране по закон на предварително изпълнение на Заповед в случая № РД-09-13.09.2007 г. на Кмета на район К. издадена на основание чл. 65 ал. 2 ЗОС вр. с чл. 34 от НРУУРОЖТСО, и Определение от 06.07.2010 г. по адм.дело № 4905/2010 г. АССГ, 33 състав бяха спряни действията по принудително изземване на жилището на основание, на които съдебни актове лицата са решили да останат в жилището?; 3/ Налице ли е самоувреждане, когато лицата са решили да се ползват от силата на законно издадени съдебни актове за спиране на изпълнението на административни актове и действия? Може ли увреждания от вещ вследствие на ползването на жилище на основание издаването на съдебен акт в административен процес да се окачестви като самоувреждане и такъв съдебен акт в административен процес да се окачестви като самоувреждане и каква ще бъде отговорността -безвиновна в случай на претърпени вреди и налице ли е виновно поведение и вина за увреждането? ;4/. Може ли да се приеме, че е налице увреждане по искане или със съгласие на увредения, когато увредения е подал заявление за картотекиране, но поради злоупотреби в административното производство от собственика – ответник е лишен от възможност безпричинно своевременно да получи подходящо безопасно жилище?; 5/ относно доказването в процеса и установяването на разликата между самоувреждането и съпричиняването, както и разпределянето на доказателствената тежест в процеса за доказването им от страните?”
Ответната страна С. о. не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба срещу решението е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното :
За да счете исковете за неоснователни въззивният съд е приел, че е сезиран с общо три искови претенции с правно основание чл.50 ЗЗД за присъждане обезщетения за имуществени и неимуществени вреди – заболявания /респективно претърпените вследствие на тях болки и страдания/ , настъпили вследствие на влиянието на вещта / процесния имот/ за определен период от време. Счел е за неоснователно възражението на ищците, че съдът не е определил правилно броя на предявените искове за претърпени неимуществени вреди. В тази връзка е констатирал, че в исковата молба и допълнителните уточнения на същата се твърди от тях, че всички заболявания /респективно претърпените вследствие на тях болки и страдания/ са настъпили вследствие на влиянието на вещта за определен период от време, като се иска една глобална сума за всички претърпени болки и страдания. Поради това е обосновал извод, че всеки ищец е предявил по един иск за обезщетение на неимуществените вреди. Приел е за неоснователно и възражението на жалбоподателите, че първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал исковете по чл. 50 ЗЗД, както и че не се е произнесъл по всички предявени искове. Посочил е, че с оглед направеното уточнение на исковата претенция в съдебното заседание от 15.03.2012г. първоинстанционният съд правилно е квалифицирал предявените искове по чл. 50 ЗЗД. В посоченото съдебно заседание процесуалният представител на ищците /в тяхно присъствие/ е заявил, че процесните вреди се дължат на свойствата на вещта /на жилището, в което са настанени ищците/. Съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. В случая ищците не са предявили евентуални искове, основаващи се на неправомерно бездействие на служители на общината. Ето защо съдът не само, че не е длъжен да се произнася по тях, а и с това би нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и би постановил недопустимо решение.
Във връзка с предявените претенции по чл.50 ЗЗД съдът е приел, че отговорността за вреди от вещ е безвиновна и е за собственика и лицето, под чийто надзор се намира вещта. Надзорът на вещи се изразява в тяхното наблюдение и полагане на грижа с оглед на тяхното управляване и употреба. Ако увреждането не е произлязло от свойствата на вещта, а поради несвойственото й използване от пострадалия, няма непозволено увреждане, т.е. налице е самоувреждане. В настоящия случай е налице именно такова самоувреждане. За да обоснове този си извод е посочил, че това се установява от твърденията на самите ищци, изложени в исковата молба – че условията в жилището са лоши след настъпило на 07.02.2006 г. наводнение, че са останали в него /макар да не е било годно за обитаване/, тъй като не са разполагали с никакви финансови средства, съответно с избор на място, където да отидат, т.е. след като жилището е станало негодно /дори опасно/ за обитаване, ищците сами са направили съзнателен избор да останат да живеят в него. Ето защо в случая не е налице увреждане от вещта, а самоувреждане. Ищците сами са взели решение да останат да живеят в процесния имот, въпреки лошите условия и евентуална опасност за здравето им, което изключва възможността да бъде търсена отговорност от ответника за причинени вреди вследствие обитаването на имота. Обстоятелството, че не са имали възможност да наемат друго жилище поради липсата на средства не означава, че собственикът на вещта следва да отговаря за евентуалните вреди, защото той няма задължение да поддържа имота в състояние, годно за обитаване. По тези съображения е обосновал извод за неоснователност на претенциите по чл.50 ЗЗД.
В допълнение съдът е посочил, че дори и да се приеме, че съдът е следвало да квалифицира предявените искове по чл. 49 ЗЗД, то ответникът не отговаря за причинените на ищците вреди и на това основание, тъй като в настоящия случай не е налице предпоставката „противоправно деяние”. Приел е, че за да е противоправно бездействието на ответника е необходимо да е налице законово задължение спрямо ищците за действие, т.е. Столична община да е длъжна да поддържа обитаваното от ищците общинско жилище, каквото задължение липсва. Столична община не е длъжна да поддържа собствените си имоти в годно за обитаване състояние, за да обезпечи жилищните нужди на гражданите. Настаняването на лица, в чийто семейства са налице остри социални или здравословни проблеми в общински жилища не е задължение на общината, а е само възможност, като настаняването има временен характер и отношенията между общината и настанените лица се уреждат с договор за наем. Столична община не е длъжна да обезпечи жилищната нужда на своите граждани, макар и такава да е налице, макар и съответното лице да е в тежко социално положение. Правото на гражданите на социално подпомагане и условията и редът за осъществяването му са гарантирани от държавата и са уредени в ЗСП и ППЗСП. Там именно е предвидена възможност за социална подкрепа на лица, които поради здравни, възрастови, социални и други независещи от тях причини не могат сами чрез труда си или доходите, реализирани от притежавано имущество, или с помощта на задължените по чл. 140 СК да ги издържат лица да осигуряват задоволяване на основните си жизнени потребности. В цитираните нормативни актове са уредени правата на тези граждани, съответно задълженията на държавата за задоволяване на временна и/или постоянна жилищна нужда. Поради това в случая не може да се приеме, че Столична община е длъжна да осигури на настанените в общинско жилище лица условия за живот. Поддръжката и ремонтът на имота е право, а не задължение на собственика. Той сам решава /доколкото самият имот не уврежда чужди права – например да се руши и да е опасен за съседен имот или за случайно преминаващи покрай него лица/ дали да поддържа имота си в състояние, годно за обитаване или не. Доколкото ищците не само не твърдят, а и отричат да обитават процесното жилище на правно основание, то отговорността на собственика на имота не може да бъде ангажирана по никакъв начин. Дори не може да се приеме, че ищците обитават жилището със знанието и съгласието на собственика. Напротив – самите те твърдят, а се установява и от представените по делото съдебни актове, че ответникът се противопоставя на осъществяваното от тях ползване на имота. Поради това Столична община не е отговорна за лошите битови условия в процесното жилище, от които се твърди да са настъпили уврежданията на ищците. Бездействието на служителите на ответника /това, че не са ремонтирали жилището, в което са настанени ищците/ не е противоправно. Липсва задължение нормативно, естествено или договорно да обезпечава на живущите в общинските жилища условия за живот. Съдът е посочил и това, че по делото няма нито едно доказателство, от което да се установят твърденията на ищците в исковата молба, че служители на Столична община са извършвали неправомерни действия, с които са осъществявали спрямо тях принуда /физически, психически и психологически натиск/. Доколкото такива деяния не са установени, то няма как да бъде ангажирана отговорността на ответника за обезщетяване на причинените от тях вреди. Ирелевантни към предмета на настоящото дело са и твърденията на ищците за причинените им от други-живущи в блока, в който се намира процесното жилище, лица. Същите лица нямат никаква връзка с ответника, поради което той не може да отговаря за техни действия или бездействия.
В заключение съдът е посочил и това, че не може да бъде ангажирана и договорна отговорност на ответника. Дори и да се приеме, че между страните е налице облигационно отношение /каквото ищците принципно отричат да е налице/ по отношение на предоставените за временно ползване общински жилища не се прилага разпоредбата на чл. 231, ал. 2 ЗЗД. Съгласно чл. 28, ал. 5 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община въз основа на настанителната заповед кметът на района сключва писмен договор за наем /по образец, съгласно Приложение № 6/, в който се определят: правата и задълженията на наемателя и наемодателя; наемната цена; заплащане на консумативи и такса смет; отговорността при неизпълнение; поддържането /текущи и основни ремонти/ и други условия по наемното правоотношение. Видно от утвърдения образец на договор за наем /който би бил сключен между страните/ в т. 5.3 е предвидено, че наемателят е длъжен да извършва за своя сметка всички основни и текущи ремонти на резервното жилище. Страните не спорят, че имотът е предаден в състояние – годно за ползването му. Следователно ответникът е изпълнил задължението си да предостави наетата вещ, а всеки следващ предоставянето ремонт е за сметка на наемателя.
При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът не формулира конкретен правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК. Доводите му, посочени в изложението, с които цели да обоснове твърдението си за противоречие с практиката на ВКС и с казуалната практика на съдилищата, касаят правилността и обосноваността на съдебното решение и по тях съдът взема отношение в касационното решение, ако преди това допусне касационното обжалване поради наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така поставени правните проблеми в изложението сочат на несъгласие с приетите от съда за установени факти и с формираните от въззивния съд изводи, което, обаче не е основание за допускане на касационно обжалване. От съдържанието на изложението, включително и от касационната жалба, настоящият състав не може да извлече правни въпроси по пътя на уточнението, имащи отношение към повдигнатата правна проблематика. Поставените във връзка с основанието по чл.280 т.3 ГПК въпроси, също не обосновават извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Тези въпроси не са правни по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като съдът не е правно разрешавал такива и същите не обуславят решаващите му изводи. Сам касаторът в изложението си посочва, че съдът не е излагал мотиви за наличие на съпричиняване, не е правил разграничение между съпричиняване и самоувреждане, не се е запознал с приключените административни спорове, с участието на страните. Общо основание за достъп до касация е не всеки правен по своя характер въпрос, а само онзи конкретен и специфичен за казуса правен въпрос, материалноправен или процесуалноправен, който е намерил правно разрешение в обжалвания въззивен акт и който е обусловил решаващия извод на съда.
За пълнота на изложението следва да се посочи и следното: При твърдение, че съдът не се е произнесъл по цялото искане, страната разполага с процесуалната възможност по реда на чл.250 ГПК да поиска допълване на съдебния акт. Непълнотата не може да бъде отстранена по реда на инстанционния контрол.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2163 на Софийски градски съд, постановено на 31.03.2014г. по в.гр.д.№ 7673/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: