О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 901
София, 18.07.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2016/2013год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София против решение №1285/17.07.2012г., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 933/2012г. в частта, с която след частична отмяна на решение от 18.11.2011г. на СГС, І ГО, Х -ти състав, постановено по гр.д. № 11570/20101г., Прокуратурата на Република България по иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 пр.1 ЗОДОВ е осъдена да заплати на А. К. Я. допълнително още 5000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие незаконно обвинение в извършване на престъпление, ведно със законната лихва върху общия размер на присъдено обезщетение в размер 20000лв., считано от 13.10.2007г. до окончателното изплащане и разноски в размер 1000лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства, не е преценил всеобхватно и прецизно всички обективни обстоятелства,които следва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи. Твърди се също, че съдът не е изложил мотиви относно наличието на причинна връзка между воденото наказателно производство и причинените вреди, не се произнесъл и по въпроса за това какво е значението на тежестта на повдигнатото обвинение по отношение размера на обезщетението. Искането е за частична отмяна на решението, присъждане на по-нисък размер обезщетение.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.2 ГПК по материалноправния въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, като поддържа, че той се разрешава противоречиво от съдилищата. Позовава се на Р-1093-2008- гр.д.4481-2007г- ІІ ГО на ВКС, Р-1120-2008- гр.д.4546-2007г- І ГО на ВКС и Р-506-2010- гр.д.52-2010г. на САС. Сочи се и чл.280 ал.1 т.1 ГПК по правния въпрос какви са критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди като се поддържа, че този въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС№4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС.
Ответната страна А. К. Я. в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК чрез адв. А. от САК взема становище ,че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че постановената оправдателна присъда по повдигнатите обвинения по чл.198 ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК дава основание да се приеме, че обвиненията са били незаконни и ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца; вредите се изразяват в неприятни душевни преживявания, пряко произтичащи от незаконното наказателно преследване, продължило близо единадесет години и почти тригодишния престой в затвора с оглед взетата мярка за неотклонение, с неудобства от семеен, социален и битов характер, болка и страдание от това, че по време престоя в затвора е починал баща му и не му е осигурена възможност да отиде на погребението, накърняване на личен и професионален авторитет; предвид продължителността и доказаната интензивност на търпените вреди, искът е основателен до общ размер 20000 лева.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд и Софийския апелативен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
По отношение на въпроса относно критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди също не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280 т.1 ГПК.
На първо място относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху физическото и психическо здраве на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. В разглеждания случай естеството на обвинението – грабеж в съучастие с други лица, е предпоставило допълнителни негативни изживявания, свързани с неизбежната известност на действията на правозащитните органи и широкия медиен отзвук. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.
На следващо място не може да се приеме и това, че съдът е дал разрешение в разрез със задължителната съдебна практика по този въпрос. В съдебните си актове различни състави на ВКС нееднократно са подчертавали, че справедливостта, макар да е морално-етична категория, за нуждите на съдопроизводството следва да бъде основана на и съобразена с конкретни, имащи значение за отделния случай, обстоятелства. Справедливостта налага претърпената вреда да бъде репарирана, като на обезщетяване подлежат не само физически изстрадани болки, но и такива, които се търпят в духовната и интелектуална сфера на индивида. Болките, страданията, ограниченията и неудобствата за различните индивиди при различни обстоятелства, са различни. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай.
Такъв е и смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, а именно – обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочват конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв.
Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, налице ли е причинноследствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. По същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е ангажирал доказателства за реално сторени такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение решение №1285/17.07.2012г., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 933/2012г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: