О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 364
София, 21.09. 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 3679/2016 год.
Производството е образувано по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК по повод подадена частна касационна жалба от К. И. З. и Д. А. З., приподписана от адв. Кр. С., за допускане на касационно обжалване и за отмяна на определение на Софийски апелативен съд № 1399 от 21.04.2016г. по в.ч.гр.д. № 1184/2016г. С атакуваното определение е потвърдено определение на Софийски градски съд от 13.11.2015г. по гр. д. № 7846/2013г. С последното е оставена без уважение молбата на К. И. З. и Д. А. З. за освобождаването им от държавна такса по подадената от тях въззивна жалба срещу постановеното първоинстанционно решение и за предоставяне на безплатна правна помощ. Въззивният съд е приел, че от представените доказателства по делото е установено, че освен получаваните от ищците доходи от пенсия в общ размер 1050 лева за двамата, същите притежават запазено право на ползване върху недвижим имот в [населено място], собствеността върху който са прехвърлили срещу задължение за издръжка и гледане, поето от приобретателя Г. Д. П.; че само за К. З. такова задължение са поели и А. Г. по договор от 2012г., и Е. П. по договор от 2015г.; че К. З. притежава идеални части от недвижими имоти в [населено място] – с идентификатор 56784.501.527; 56784.501.197 и сгради в същия; 56784.501.196; парцел УПИ V-1184; парцел V-266 и сграда в него; че през 2014-2015 г. двамата ищци са се разпоредили възмездно с множество имоти в [населено място] и [населено място] село, както и, че К. З. сам в съдебно заседание, проведено на 05.06.2015г., е заявил, че е получил от ответника по иска 93 000 евро – неустойка за неизпълнен договор. Съобразно това е обосновал извод, че доходите на ищците са достатъчни, за да заплатят дължимата по делото държавна такса и да заплатят адвокатско възнаграждение на ангажиран адвокат, както са сторили това в първоинстанционното производство.
Частните жалбоподатели твърдят, че обжалваното определение е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалния закон по подробно изложени в жалбата доводи. В подкрепа на последните към жалбата си са приложили писмени доказателства. Като основание за достъп до касация в приложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК подържат чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК, като повдигат две групи въпроси – процесуалноправни и материалноправни, които според тях са съществени за изхода на делото: 1/ „задължен ли е съдът, след като е констатирал несъответствие между подадените актуални декларации за имотно състояние и известни му факти от преди 6 години, да укаже на заинтересованата страна, да представи доказателства за твърдяното в декларациите и обясни констатираното несъответствие, преди да постанови Определението си; правилно ли е, констатираното несъответствие между декларирани актуални обстоятелства и неактуални такива от преди 6 години, да бъдат използвани като мотив за постановяване на Определение за отказ да се допусне освобождаване от заплащане на държавна такса по чл.83.ал.2. от ГПК; задължен ли е въззивният съд, сдобил се с разширена материалноправна информация, да уведоми за нея жалбоподателя с указание, с оглед допълване на жалбата; правилно ли е, въззивният съд, след като се е сдобил с разширена материално- правна информация, да се произнася с Определение по жалба, ограничена от мотивите на първоинстационният съд” и 2/ „правилно ли е съдът да игнорира реалните ни доходи и отдавайки предпочитание на хипотетични такива, да прави убедителни изводи относно материалното ни състояние и възможностите ни да платим изискуемата ДТ; правилно ли е собственото или ползваемо жилище, да се смята за източник на доходи, като мотив за отказ да ни се предостави правото да бъдем освободени от заплащане на ДТ; след като собственост се доказва само с нот. акт, правилно ли е съдът да прибягва до приписване на несъществуваща такава, по паралелни неактуални вписвания в АВ, създавайки си мотив за отказ да бъдем освободени от заплащането на ДТ”. Считат, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, както и, че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС. В изложението не се съдържа обосновка относно поддържаните допълнителни основания по т.1 и т.3 на чл.280 ГПК във връзка с тези въпроси – касаторите не са обосновали защо считат, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, нито са конкретизирали на коя задължителна за съдилищата практика противоречи въззивното определение и в какво се състои твърдяното противоречие. Към изложението са приложени единствено преписи от определение № 369 от 17.05.2013г. на ВКС, ТК, постановено по ч.т.д.№2110/2013г., в което е дадено задължително тълкуване по правния въпрос :” При подадена молба за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК, към която не са приложени надлежни доказателства, следва ли съдът да укаже на молителя и да му даде възможност да представи необходимите писмени доказателства, включително и декларация по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК, или може и без да дава такива указания да остави без уважение молбата”, както и Определение №603 от 25.05.2014г. по ч.т.д.№2139/2014г. на ВКС, ІІ ТО, в което е дадено задължително тълкуване по въпроса за „предпоставките за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК и обхвата на преценката на съда за липсата на достатъчно средства на страната да заплати дължимите такси и разноски – за необходимостта от извършване на преценка доколко материалното състояние на ищците, съпоставено с размера на цялата дължима държавна такса, им позволява нейното заплащане”. На последно място в изложението си касторите са повдигнали и въпроса: ” задължително ли е препис от жалба, по повод чл.83.ал.2. да се изпрати и на другата страна, след като спорът е между нас и държавата, в лицето на съда, когато естеството на жалбата е такова, че по никакъв начин не накърнява нейните интересите, а евентуалния и отговор би бил неотносим към спора”. Доколкото във връзка с този въпрос е посочено, че липсва практика „относно прилагането на чл.261,ал.1 от ГПК” / вероятно се има предвид чл.263, ал.1 ГПК/ и че в интерес на развитие на правото следва ВКС да се произнесе, настоящият състав намира, че във връзка с този въпрос се поддържа основанието по чл.280 т.3 ГПК.
Ответната по жалбата страна [фирма] в представен писмен отговор чрез адв.В. от САК взема становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на същата.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани лица, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касаторите въпроси, обособени в две групи в изложението, са изцяло свързани с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки събраните доказателства. Поради това същите не могат да бъдат определени като въпроси, които са относими към допускането на касационното обжалване. По същността си тези въпроси представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата, чието обсъждане е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му. В този смисъл са и задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение или определение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчна за недопускане на въззивното определение до касационно разглеждане и за съда отсъства задължение за обсъждане наличието на предпоставките на релевираните от частните касатори основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая частните касатори не са установили и наличието на последните – в изложението липсва позоваване на конкретна задължителна съдебна практика и обосновка в какво се състои твърдяното противоречие на въззивното определение с правните разрешения на последната; приложените към изложението съдебни актове са неотносими, тъй като същите не съдържат правно разрешение по конкретно поставените от касаторите въпроси и поради това няма как да обосноват извод за наличие на противоречие в поддържания в изложението смисъл; в изложението липсва и обосновка защо според касаторите произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което и няма как настоящата инстанция да се произнесе в тази насока.
Не представлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК и последният въпрос, повдигнат от частните касатори. Същият не обуславя решаващите изводи на съда и по такъв въпрос съдът не е давал правно разрешение. По естеството си този въпрос изразява личното становище и несъгласието на касаторите с действащото императивно процесуално правило, визирано в нормата на чл.263, ал. 1 ГПК. Последното не е от естество да формира общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Не е налице и поддържаното във връзка с него допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Твърдението за липса на задължителна съдебна практика е необосновано. Относно приложението на нормата на чл.263, ал.1 ГПК е налице формирана задължителна съдебна практика, обективирана в множество актове, постановени по реда на чл.290 ГПК, в които е прието, че предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл. 259 и чл. 263, ал. 2 и ал. 1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. Въззивният съд се произнася относно съществуването на спорното право в рамките, в които е сезиран от страните, като извършва и специфичната за правораздавателната му дейност проверка за валидност, допустимост и правилност на обжалвания първоинстанционен съдебен акт. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл. 269 ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на акта и неговата допустимост в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността същия до заявените в жалбите доводи.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Следва да се посочи и това, че по приложените към частната жалба писмени доказателства съдът не дължи произнасяне. Касационната инстанция не е инстанция по същество. От същността й на проверяваща инстанция произтича и недопустимостта в производството пред ВКС да се събират нови доказателства и да се допускат до разглеждане нови защитни средства, които не са били заявени в инстанциите по същество – първа и въззивна.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Софийски апелативен съд № 1399 от 21.04.2016г. по в.ч.гр.д. № 1184/2016г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: