О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 391
София, 13.03.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 120/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. Г. Р., подадена чрез адв. Д.А., срещу въззивно решение №385 от 11.10.2013г. на Окръжен съд [населено място], постановено по в.гр.д.№ 437/2013год. С това решение е отменено решение №3 от 01.04.2013г. по гр.д.№3577/2012г. на Добрички РС, в частта, в която [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], представляван от И. Г. П. е осъден да заплати на Ч. Ж. Г. Р. сумата от 5730,02 лв. обезщетение за пропуснати ползи в резултат на неправомерно владение, осъществявано от ответника по отношение на земеделски земи в [населено място], общ.Крушари с NN 40097.22.96 – 20 дка, 40097.26.63 – 22 дка и 40097.509.12 – 5 дка за стопанската 2010/2011г. заедно със законната лихва от датата на исковата молба-11.10.2012г., до окончателното плащане, както и в частта на разноските, като вместо това е отхвърлен като неоснователен предявеният от Ж. Г. Р. против [фирма] иск по чл.45 ЗЗД за сумата от 5730,02лв., представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи – нереализирана печалба от царевица за стопанската 2010г./2011г. от земеделски имот № 40097.22.96 с площ от 20дка и 18дка от имот с №40097.26.63, целият с площ от 22дка, двата в землището на [населено място], общ.Крушари, арендовани от него по силата на договор за аренда от 27.07.2010г., сключен със собственика им, в резултат на неправомерното им обработване и засяване от ответника с рапица, ведно със законна лихва от датата на предявяване на иска.Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника съдебно-деловодни разноски за двете инстанции в размер на 615лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковете изцяло.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който се решава противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Счита, че такъв е въпросът – “Когато договор за аренда е сключен по средата на стопанската година и в него не е уговорен изрично началният момент на неговото действие, от коя стопанска година има същият действие – от текущата или от следващата?”. Обосновава наличието на посочените основания с оплакването, че “постановеното от въззивния съд решение е необосновано и неправилно поради противоречие с материалния закон, състоящо се в допуснати от въззивния съд грешки при определяне на релевантните за делото факти, без да е доказан целия фактически състав, към който те са прикрепени”, както и с оплакването, че е допуснато от съда “неправилно тълкуване и прилагане на материалноправни разпоредби”. В изложението си касаторът не се позовава на конкретни съдебни актове , съдържащи противоречиво разрешаване на поставения въпрос, не обосновава в какво конкретно се състои твърдяното противоречие, но прилага към изложението си влязло в сила решение на Окръжен съд Добрич, постановено на 01.02.2012г. по гр.д.№ 610/2011г., с което е разгледан установителен иск за установяване съществуването на вземане по аренден договор.Касаторът не е обосновал тезата си защо смята, че произнасянето на касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната страна [фирма] не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд с оглед цената на иска към момента на завеждане на исковата молба, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Ищецът е поддържал в исковата молба, че собственик на процесните имоти е Х. Т. Х. – трето на процеса лице; че с него е сключил на 27.07.2010г. аренден договор с предмет процесните земеделски имоти; че тях арендодателят придобил по силата на договор за доброволна делба от 23.06.2010г.; че в предходните стопански години същите се обработвали от ответника; че както той, така и арендодателят, уведомили ответника за сключването на договора; че извършил трасиране и били означени граничните точки на имотите, изорал и подготвил същите за засяване с царевица, но след като отишъл да сее царевицата установил, че целият имот от 20дка и 18дка от имота с площ от 22дка са засети от ответника с рапица. Предвид на тези действия на ответника, се наложило собственикът да предяви иск по чл.108 от ЗС, за което било образувано гр.д.№3378/2011г.на Д., приключило с влязло в сила решение в полза на Х.. Поддържал също, че за обработката на арендуваните от него общо 38дка, включително семена, торове и препарати, вложил 3 133лв., а печалбата от добив от царевица, която не успял да реализира за стопанската 2010/2011г. в резултат на неправомерното им засяване от ответника с рапица, възлизала на 7 640лв. Затова е претендирал ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение за претърпените имуществени вреди в размер на пропуснатата полза от нереализирана печалба от царевица в размер 7 640лв. Ответникът е оспорил иска с доводи за липсата на неправомерно поведение от негова страна, тъй като обработвал земите по силата на договор за аренда от 2005г., сключен за срок от шест години с наследодателката на арендодателя Х. – С. Р., вписан в Агенцията по вписванията [населено място] и регистриран в ОС”Земеделие и гори”. Въззивният съд въз основа на горното е приел, че искът е с правна квалификация чл.45 ЗЗД. За да приеме иска за неоснователен съдът е приел, че понятието „стопанска година” е дифинирано с нормата на пар.2, т.3 от ПЗР на ЗАЗ като времето от 1 октомври на текущата година до 1 октомври на следващата. Съобразявайки това при тълкуване на договора за аренда сдът е обосновал извод, че при липсата на изрична уговорка в договора от 2005г. за началото на неговото действие не може да се приеме, че същия има сила за текущата стопанска година 2004г/2005г., въпреки че е сключен през времетраенето на същата. Следователно действието на така сключения договор е занапред, т.е. обхваща времето от стопанската 2005/2006г. до стопанската 2010г./2011г.вкл. или до 01.10.2011г. При липсата на твърдения и данни за предсрочно прекратяване на този договор, който не се прекратява със смъртта на арендодателя, съдът е приел, че следва да се приеме, че от датата на смъртта на Р. – 12.06.2009г., е настъпило заместване в правата и задълженията на страната на арендодателя по този договор от нейните наследници, а от датата на ликвидиране на съсобствеността между тях, по отношение на конкретните два имота по силата на заместването качеството арендодател е придобил съсобственикът-наследник, в чийто дял са предоставени, а именно Х.. Посочил е, че заместването настъпва с факта на смъртта на арендодателката, респ. с факта на ликвидиране на съсобствеността между нейните наследници, по силата на закона /чл.17, ал.2 от ЗАЗ/ и в случая – за целия оставащ период от договора, тъй като същият е вписан, т.е. без да е необходимо каквото и да е друго действие или акт от страна на която и да е страна по договора. Така по силата на императивната законова разпоредба при промяна на собствеността, новият собственик е длъжен да търпи действието на съществуващия аренден договор и да изпълнява задълженията си на страна по него, в това число да осигури възможност за безпрепятственото му ползване от арендатора, върху чиито права да ползва имотите за срока на договора, промяната в собствеността не рефлектира. Обосновал е извод, че по силата на договора от 2005г., сключен между Р. и ответника за срок от шест стопански години, вкл. стопанската 2010/2011г., т.е. до 01.10.2011г., последният е притежавал всички произтичащи от договора и закона права и задължения на арендатор на процесните две ниви. При това положение сключеният по време на действие на този договор, а именно на 27.07.2010г. между собственика Х. като арендодател и ищеца като арендатор, друг аренден договор за същите земеделски земи със срок от 10 стопански години и изричната уговорка за начало на първата стопанска година от 1 октомври 2010г., не лишава от основание действията на ответника по обработка на процесните земи, тъй като му е непротивопоставим за времето до приключване на стопанската 2010г./2011г. Наличието на валидно договорно правоотношение, по силата на което ответникът има право да обработва процесните земи до 01.10.2011г., лишава от основание претенцията на ищеца за възмездяването му от ответника на пропуснатите ползи от същите земи за стопанската 2010г./2011г., т.е. за времето от 1.10.2010г. до 1.10.2011г., и същата като неоснователна само на това основание следва да бъде отхвърлена.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства или с нарушение на процесуалните правила досежно необходимостта да се обсъдят всички доводи и съображения на страните, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК. Той не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. С оглед посочената дефинитивност не може да се третира като релевантен поставеният от касатора въпрос в изложението, тъй като той няма правен характер по смисъла на ТРОСГТК № 1/2009г., а е формулиран от касатора в контекста на становището му, изведено от доводи за неправилност и необоснованост на решението поради неправилен анализ на доказателствата и в частност – договора за аренда от 2005г., имащ за последица неправилни и необосновани изводи на решаващия съд. Тези доводи са ирелевантни към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281 ГПК.
В обобщение следва да се посочи и това, че въпросът на касатора се свежда до неаргументирано оспорване на правните изводи на съда и в изложението не се съдържа обосновка, свързана с правоприлагането, в изискуемия съгласно ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС смисъл. Касаторът привързва въпроса си към свои фактически изводи, които съдът не е приел да следват от обстоятелствата по делото. Така поставен въпросът е свързан с фактите, подлежащи на доказване, и с анализа на доказателствата и не може да обуслови наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съставлява оплакване за неправилност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281 ГПК.
При липсата на общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване ВКС не дължи произнасяне по наличието или не на специфичните такива, поддържани от касатора. За пълнота на изложението обаче следва да се посочи, че позоваването на цитираното по-горе решение на Окръжен съд Добрич, постановено на 01.02.2012г. по гр.д.№ 610/2011г., е неуместно, тъй като касае произнасяне по иск за установяване съществуването на вземане по аренден договор, постановено е при различна фактическа обстановка, третира въпроси, които не са разглеждани от въззивния съд с решението, предмет на настоящото дело, и не може да обоснове извод за наличие на противоречие в твърдения от касатора смисъл. На следващо място основание за допускане на касационно обжалване на основание т.3 на чл.280 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Съдът не присъжда разноски и в полза на ответника по касационната жалба, тъй като такива не са претендирани.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №385 от 11.10.2013г. на Окръжен съд [населено място], постановено по в.гр.д.№ 437/2013год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: