О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
гр. София, 26.01.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 4137/2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Г. П. Г. срещу решение № 1296 от 24.02.2015 г. по гр. дело № 1848/2014 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, І брачен въззивен състав.
Ответникът М. И. В. не е взел становище.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която Софийски градски съд /СГС/ се произнесъл относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжка по отношение на децата М. М. В. и М. М. В., като след частична отмяна на първоинстанционното решение № ІІІ – 82 – 165 от 11.09.2013 г. по гр. дело № 19696/2012 г. на Софийски районен съд, ІІІ гражданско отделение е постановил предоставяне упражняване на родителските права на отношение на децата М. М. В. и М. М. В. на бащата М. И. В., при когото определил местоживеенето им, определил е режим на лични отношения между родителите и децата, подробно описан в диспозитива на въззивното решение, осъдил е Г. П. Г. – В. да заплаща на децата М. М. В. и М. М. В., чрез техния баща и законен представител М. И. В. месечна издръжка в размер на 100 лв. за всяко едно дете поотделно, считано от влизане на решението за родителските права в сила, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до настъпване на причини за изменение или прекратяване на издръжката, а по сметка на ВКС да заплати държавна такса в размер на сумата 288 лв.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпроси, които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния съд /ВС/, както и с практиката на ВКС, формулирани както следва: „… за комплекса от предпоставки, обуславящи интереса на малолетните деца кой от двамата родители да упражнява родителските права и при кого от двамата да живеят те?” ; „ ПОДВЪПРОС № 1 – обуславя ли се интересът на малолетното дете кой от двамата родители да упражнява родителските права от установяването на факта на упражнено домашно насилие от единия родител спрямо другия или от факта на ограничаването на контактите между детето и единия родител от другия?” ; „ПОДВЪПРОС № 2 – относно родителския капацитет на бащата – може ли да се приеме, че е налице доказан родителски капацитет, когато бащата доказано не съзнава емоционалните нужди на децата от свободно общуване с майката и препятства срещите им с нея, като прави опити за внушаване на негативно отношение към нея и създаване на отчуждение между децата и майката?” ; „ПОДВЪПРОС № 3- налице ли са оказвани от майката грижи за децата, ако същата във връзка с постигнато споразумение със съпруга си е настанила децата в жилището на неговите родители с уговорката децата да бъдат гледани временно от бабата и дядото по бащина линия и да живеят временно на този адрес?”.
Първият от цитираните въпроси относно предпоставките, обуславящи интереса на малолетните деца, кой от двамата родители да упражнява родителските права и при кого от двамата да живеят, конкретизиран с подвъпроси, засяга обусловеността на интереса на децата при разрешаване на спора за упражняването на родителските права от установяване факта на домашно насилие или от факта на ограничаване на контактите между детето и единия родител от другия родител. По този въпрос въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 1/12.11.1974 г. по гр. дело № 3/1974 г., тъй като е обсъдил обстоятелствата, засягащи проявите на физическо насилие, упражнено от В. спрямо въззиваемата, включително показанията на свидетелите Т., Ж. и К.. При обсъждане на въпроса за предоставяне на родителските права в съответствие с цитираното ППВС, както и решение по гр. дело № 6859/2013 г. на състав на ВКС, ІV г.о., СГС не е обосновал изводи в противоречие с разрешенията в тази задължителна практика, тъй като е съобразил разпоредбата на чл. 59, ал. 4 СК, както и приетото в цитираните актове виждане за това, че с оглед обстоятелствата по делото съдът може да реши да предостави упражняването на родителските права на родителя, упражнил домашно насилие или настройващ негативно детето спрямо другия родител, когато интересът на детето налага той да бъде предпочетен пред другия било, защото неговите качества са също недостатъчни, защото фактически не е в състояние да упражнява родителските права или по други подобни причини. В случая въззивният съд е приел, че двете деца са заявили желанието си да останат да живеят с баща си, както и че последният полага всички необходими грижи, свързани с отглеждането и възпитанието им, като има подкрепата на своята майка, а децата не възприемат съжителстващото с майката лице, което е предпоставка да желаят да живеят с баща си. Тези изводи на съда са направени в съответствие с практиката на ВС и ВКС, поради което не е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.
По следващият подвъпрос, номериран с „№2”, с който е конкретизиран общо формулирания първи въпрос, СГС също така не е приел разрешения в противоречие с цитираната практика, както и с решение по гр. дело № 6073/2013 г. на състав на ВКС, ІV г.о. В мотивите на обжалваното въззивно решение са разгледани конкретните факти относно възпитателските качества на родителите, полаганите от тях грижи, привързаността на децата към тях, възможността за помощ от трети лица, материалните условия на живот, с които всеки от родителите разполага. Решаващият състав не се е отклонил и от разрешенията, обосновани в касационното решение по гр. дело 6073/2013 г., съгласно които съдът трябва да има предвид, че критериите при решаване на въпроса за родителските права, както в чл. 59, ал. 4 СК, така и в цитираното ППВС са изброени примерно, като във всеки случай съобразно интереса на децата съдът обсъжда, както примерно изброените в посочените актове критерии и така други такива, които са съществени за упражняването на родителските права. Липсата на противоречие в правните разрешения, приети от СГС и разрешенията, разяснени в цитираната съдебна практика, на която жалбоподателката се позовава обуславя извод за липсата на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В допълнение към изложеното следва да се посочи, че приложението по цитираните въпроси не е мотивирано с оглед на отклонения от съдебната практика, а е изготвено с оглед на оплаквания за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които нямат относимост към производството по чл. 288 ГПК и с които не се релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Несъгласието на жалбоподателката с изводите на СГС и доводите в тази връзка са оплаквания за нарушение на закона, необоснованост на мотивите, които не релевират основания за допускане на касационно обжалване, тъй като нямат отношение към правните разрешения на съда. Освен това доводите на жалбоподателката за необсъждане на доказателства във връзка с отношенията между съпрузите, включително актовете на насилие, поведението на въззивника през зимата на 2010 – 2011 г., преценката на обстоятелствата, засягащи формирането на поведение на децата към майката, финансовите отношения между бившите съпрузи, вината на М. В. за дълбокото разстройство на брака, участието на майката на въззивника в отглеждането на децата са изложени въз основа на преценката на жалбоподателката за правилността на мотивите на СГС, както и в подкрепа на собствените й становища по спора, но не и с оглед на мотивиране на отклоненията на въззивния съд от практиката на ВС и ВКС, на която се позовава. Необосноваването на приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол в конкретния случай се дължи на неразграничаването на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Отклонение от задължителната практика на ВКС е налице при игнориране на обстоятелствата, които общото събрание на гражданска колегия и / или търговска колегия в своите тълкувателни решения или съставите на ВКС в актовете си по чл. 290 ГПК или по чл. 274, ал. 3 ГПК приемат за релевантни при преценка на юридическите факти, засягащи разрешаването на правните въпроси, от които зависи изхода на делото. Изводите на въззивния съд относно установеността на същите обстоятелства, в случая предпоставките, обуславящи интереса на децата, кой от родителите да упражнява родителските права не са правни разрешения по проведено от ВКС тълкуване на закона. Ето защо формирането на доводи по съществото на спора, по какъвто начин е процедирала страната, за да въведе приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не съставлява мотивиране на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По следващия подвъпрос, номериран с „№3” също така не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В приложението се поддържа, че въззивният съд е направил извод за неполагане грижи за децата от страна на майката, за това че тя не се е интересувала от тях след раздялата през 2011 г. , което противоречало на ППВС №1/1974 г. цитирано по – горе. Жалбоподателката твърди, че не е изоставила децата, а ги е оставила в жилището на майката на своя съпруг, който в най – трудния момент за семейството бил изоставил съпругата и децата си. Същата цитира в тази връзка части от мотивите на първоинстанционното решение, като счита, че оставането на децата в дома на родителите на ответника по касация е оценено негативно от въззивния съд и излага своето становище по тези факти. Жалбоподателката освен това развива доводи за противоправен извод на въззивния съд по посочените обстоятелства. По – нататък в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочено, че СГС не бил съобразил и друго важно обстоятелство -съвместното заживяване на бившите съпрузи през зимата на 2010 г. – 2011 г. и е направен довод, че изводът за СГС, че чак до 2013 г. майката не се е интересувала от децата бил противоправен. Подробно в приложението се третират обстоятелства, отнасящи се до желанието на жалбоподателката да отглежда децата, емоционалната връзка между нея и децата и се поддържат доводи за необосновани изводи на въззивния съд. В следващите части от приложението се излагат съображения за това, че СГС е дал неправилна преценка на обстоятелствата относно интересите на децата, а именно възрастта и пола, бил формирал неправилни изводи по въпроса, засягащ последиците от преместването на децата при майката, неправилно бил оценил заявеното от децата желание за тяхното местоживеене, не бил преценил предпоставките на „§ 1, т. 5, б. „г” от ЗЗД”. Както се вижда от изложеното приложението по цитирания подвъпрос съдържа изцяло доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, които с оглед на горните мотиви за неотносимостта на основанията по тази норма към производството по чл. 288 ГПК не обосновават твърденията на жалбоподателката за наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Необходимо е да се посочи още и следното. Жалбоподателката твърди по горните въпроси в приложението наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК, без да мотивира тези твърдения. Същата не се позовава на практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, не обосновава отклонение на въззивния съд от такава практика. В приложението не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателството и обществените условия. В приложението липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4, които жалбоподателката не е взела предвид/. Ето защо следва де се приеме, че с тези въпроси не е обосновано наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран, като процесуалноправен следния въпрос: „..за задължението на въззивния съд за извършване на действия за служебно събиране на доказателства, когато се касае за защита интересите на децата”. Формулиран е в приложението още и въпрос „за задължението на въззивния съд да обсъди поотделно и в съвокупност всички обстоятелства, които са релевантни за този спор, като във всеки случай съдът се мотивира защо дава приоритет на едни или други от тях и то като се ръководи най –напред от интереса на детето”. В приложението страната поддържа, че в противоречие с ТР 1/2013 на ОСГКТК на ВКС въззивният съд е отказал да събере доказателства относно родителския капацитет на страните, обстоятелството, че бащата не живее в имота, в който се отглеждат децата, както и че същият въпреки липсата на пречки е изоставил децата изцяло и само на грижите на своята майка, както и относно обстоятелството, че майката може да разчита на помощ от страна на близки и роднини при отглеждане на децата, а също и относно създаваните й от страна на М. В. и майка му пречки да осъществява контакт с децата. По въпроса не е обосновано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като СГС при преценка допустимостта и относимостта на поисканите от въззиваемата доказателства за посочените по- горе обстоятелства не се е отклонил от разрешенията, дадени с ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС. Съгласно т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Задължението за служебно събиране на доказателства в подкрепа становищата на страните предпоставя допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на допустими и относими доказателства относно правнорелевантни факти. В случая това са факти, имащи правно значение за преценка на мерките относно упражняването на родителските права и личните отношения между родителите и децата с оглед кръга от обстоятелствата, изброени в чл. 59, ал. 4 СК. Първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение при изясняване на фактическата страна на спора по изброените в цитирания въпрос обстоятелства и поради това СГС не се е отклонил от разрешенията в посоченото ТР на ОСГКТК на ВКС, като е отказал събирането на доказателства по факти, които са вече установени по делото и имат значение за изхода на спора. Становището на въззиваемата в отговора на въззивната жалба е било, че в процеса са събрани писмени и гласни доказателства и че преценката на СРС е направена по отношение на всички относими по делото обстоятелства. Тяхната интерпретация от въззивника и оборването на неговото становище от въззиваемата няма относимост към задължението на въззивния съд за служебно събиране на доказателства, тъй като не е свързано с процесуално нарушение на СРС за изясняване на спора от фактическа страна. С оглед на тези съображения следва да се приеме, че не е налице отклонение на СГС от разрешенията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, съответно липсва основание по чл.280, ал. 1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. По въпроса „за задължението на въззивния съд да обсъди поотделно и в съвокупност всички обстоятелства, които са релевантни за този спор, като във всеки случай съдът се мотивира защо дава приоритет на едни или други от тях и то като се ръководи най –напред от интереса на детето” не са обосновани отклонения на СГС от задължителната съдебна практика. По – конкретно не е обосновано наличието на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК чрез излагане на обстоятелствата по чл. 59, ал. 4 СК, по които липсват формирани мотиви на въззивния съд, съдържащи обсъждане на доводите на страните и доказателствата по делото по надлежния ред, а освен това не е обосновано и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК чрез съпоставка на отклонения на СГС от приети разрешения в задължителната или казуална съдебна практика или чрез обосноваване на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че жалбоподателката не е обосновала приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1296 от 24.02.2015 г. по гр. дело № 1848/2014 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, І брачен въззивен състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: