О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 859
гр. София, 12.07.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на тринадесети юни двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3238/2013 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез адвокат Д. П. срещу решение № VІ – 13 от 19.02.2013 г. по гр. дело № 2287/2012 г. на Бургаски окръжен съд, шести граждански въззивен състав в частта, с която съдът се е произнесъл по исковете, предявени от С. Я. С. против [фирма], [населено място] по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ, имуществената претенция до размер на сумата 648 лв. със законната лихва върху същата сума от 31.05.2012 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която касаторът е осъден да заплати държавна такса 105.92 лв. по сметка на Бургаски окръжен съд, а на С. Я. С. разноски 529 лв.
Ответникът С. Я. С. не е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд /ВКС/, гражданска колегия /ГК/, състав на трето отделение /ІІІ о./ намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване ВКС, ГК, състав на ІІІ отделение, взе предвид следното:
Въззивният съд е отменил решение № ХІІІ – 1466 от 04.10.2012 г. по гр. дело № 4502/2012 г. на Бургаски районен съд и е постановил друго, с което е уважил исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ, имуществената претенция частично до посочения по – горе размер, като е присъдил държавна такса и разноски. За да постанови този резултат решаващият състав е приел, че няма доказателства работодателят да е прекратил трудовия договор по чл. 70 КТ за длъжността „ръководител отдел транспорт”, която е заемал ищеца, съобразно предвидената в чл. 335 КТ писмена форма. В подкрепа на изложения мотив въззивният съд е посочил, че върху заповедта за уволнение е отбелязано, „че лицето не се явява да получи заповедта” и са отразени подписите на двама свидетели, Ж. А. и Д. Г., като е констатирал, че с този начин на връчване не се установява твърдението на ответника, че заповедта е надлежно връчена. По тези съображения е направен извод за основателност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, обусловил и другия извод за основателност на акцесорния иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, но съобразно доказания размер на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ.
По чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен правния въпрос: „Следва ли да се приеме, че писменото волеизявление на работодателя за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 КТ е достигнало до работника, ако на последния е връчено писмено предизвестие за прекратяване на трудовия договор на същото основание, при условията на отказ, надлежно удостоверен с подписите на двама свидетели”. Така формулиран правният въпрос не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и съответно не релевира допълнително основание по цитираната норма, което следва да е налице, за да се допусне касационен контрол по отношение на обжалваното въззивно решение. Разпоредбата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК изисква въззивното решение да съдържа правни разрешения по правен въпрос, противоречащи на разрешенията по същия въпрос в задължителната съдебна практика /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 и т. 2/. Въззивният съд е приел, че предизвестието е връчено на ищеца при условията на отказ. Приложените касационни решения, с изключение на решение № 206/29.02.2000 г. по гр. дело № 617/1998 г. на ІІІ г.о., което не е относимо към практиката, съгласно разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК, тъй като е постановено по ГПК – 1952 г., отм. и не разрешава спор по същество, не съдържат правни разрешения по спор по чл. 71, ал. 1 КТ, а по трудови спорове, при които поставените въпроси са други, те са относими към прекратяването на трудовия договор с предизвестие или дисциплинарно уволнение /по последното основание е решение № 2171/2006 г. на ІІІ г.о./, или засягат въпроса за правнорелевантния момент, към който следва да се преценява приложимостта на предварителната закрила при прекратяване на трудов договор с предизвестие /решение № 84/2011 г. на ІІІ г.о., решение № 559/2010 г. на ІІІ г.о./. Липсата на идентичност на въпросите, разрешавани от въззивния съд и състави на ВКС изключва възможността за противоречие в правните разрешения. Тези съображения следва да се имат предвид и по отношение на решение по гр. дело № 340/2010 г. на Ловешки окръжен съд. Прекратяването на трудовото правоотношение се извършва на различни основания по КТ, към които се прилагат различни фактически състави за уволнение, като прекратяването на трудов договор с предизвестие и породените от него правни въпроси по релевантността на връчването на предизвестие засягат част от тези основания, между които не е основанието по чл. 71, ал. 1 КТ. Противоречие в разглеждания случай липсва дори и относно писменото предизвестие, с което работодателят уведомява ищеца за намерението си да прекрати трудовото правоотношение, тъй като въззивният съд е приел, че то е връчено при отказ. С оглед на изложеното следва да се приеме, че с цитирания въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК.
Другият въпрос по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е: „Спазена ли е писмената форма по чл. 335 КТ при прекратяване на трудовия договор със срок за изпитване, когато е изготвена писмена заповед на работодателя и преди това на работника е връчено писмено предизвестие за прекратяване на договора на основание чл. 71 КТ”. Този въпрос не е поставен в хипотезата, разгледана от окръжния съд, по която са приети правни разрешения за ненадлежно уведомяване на ищеца по чл. 71, ал. 1 КТ, респективно за липсата на основание за уволнение по тази норма. Поставения въпрос е различен от разгледания, поради което и съпоставката с приложената практика е недопустима. Преди предприемането на действия по връчване на заповед № 4А/29.03.2012 г., издадена от работодателя, за която окръжният съд е приел, че не е връчена, тъй като отразява забележка, подписана от двама свидетели, че лицето не се явява да получи заповедта, на ищеца е връчено предизвестие, което решаващият състав видно от мотивите на съдебния акт не е разглеждал като волеизявление по чл. 71, ал. 1 КТ. Предизвестието обективира основание по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ и въпроса за спазването на писмената форма по чл. 335 КТ, когато преди издаване на заповед е връчено писмено предизвестие за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 71 КТ не е разглеждан от въззивния съд, тъй като неговият състав е характерезирал като волеизявление по чл. 71, ал. 1 КТ заповедта, не е съпоставял заповедта и предизвестието, като волеизявления по чл. 71 , ал. 1 КТ и не е излагал правни разрешения по правните им последици. Съгласно разясненията в цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК основания по чл. 280, ал. 1 ГПК могат да бъдат въведени само по правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл. И по този въпрос не е налице идентичност с въпросите по приложената практика. Поради това с посочения въпрос касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е въведено точно и мотивирано изложение на касационно основание по тази норма относно наличието на неправилна или неактуална съдебна практика или наличието на непълни, неясни или противоречиви разпоредби, за да се създаде практика по прилагането им.
С третия въпрос: „Връчена ли е надлежно заповедта за уволнение на работника, ако в нея е отбелязано с подписите на двама свидетели „лицето не се явява да получи заповедта”, а от събраните по делото доказателства е ясно, че фактически работникът се е явил, но е отказал да се запознае със заповедта” също така не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът очертава хипотеза, по която въззивният съд не се е произнесъл. Въззивният съд е приел, че няма доказателства, че волеизявлението на работодателя, че трудовият договор е прекратен по чл. 71, ал. 1 КТ е достигнало до работника, т.е. разрешенията, приети от съдебният състав са относно случай, при който не е доказано, че работникът се е явил, но отказал да се запознае със заповедта. Въпросът е поставен не във връзка с произнасянето на съда, а във връзка със субективното виждане на страната, отразяващо становището й в процеса за доказаност на факти. Поради това следва да се приеме, че не е обосновано общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, по последното и поради липса на идентичност на въпросите, разрешавани в обжалваното решение и касационните решения, на които страната се позовава. С оглед на тези съображения следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускането на касационно обжалване на въззивното решение. За това ВКС в настоящия си състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VІ – 13 от 19.02.2013 г. по гр. дело № 2287/2012 г. на Бургаски окръжен съд, шести граждански въззивен състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: