О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 213
София, 17.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3081/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], подадена чрез адв. К., срещу въззивно решение № ІІІ-7 от 17.02.2014г. на ОС [населено място], постановено по в.гр.д.№54/2014год., В ЧАСТТА, с която е потвърдено Решение № 1886 / 11.11.2013 г., постановено по гр. дело № 4693 / 2012г. по описа на Районен съд – Бургас, В ЧАСТТА, с която съдът е осъдил [фирма] [населено място] да заплати на Т. С. С. следните суми: 1. 1780,91 лева – неизплатени трудови възнаграждения, дължими за периода 04.01.2010г. – 22.02.2011г.; 2. 337,47 лева – обезщетение за забава върху възнагражденията по т.1 за периода 21.02.2010г. – 29.05.2012г.; 3. 905,20 лева – неизплатени трудови възнаграждения за периода 01.03.2012г. – 14.05.2012г.; 4. 5,14 лева – обезщетения за забава върху възнагражденията по т.3 за периода 21.04.2012г. – 29.05.2012г.; 5. 117,60 лева – обезщетения за неизползван платен годишен отпуск за 2012 година, ведно със законните лихви върху главниците от предявяването на исковата молба на 05.06.2012г. до окончателното изплащане. Въззивното решение в останалата му част, с която е потвърдено решението на районния съд в частта, с която са отхвърлени следните осъдителни искове предявени от Т. С. С. против [фирма]: 1. за разликата над уважения размер от 1780,91 лв. до предявения размер от 5530 лв. – неизплатени трудови възнаграждения за периода 04.01.2010г. – 22.02.2011г.; 2. за разликата над уважения размер от 337,47лв. до предявения размер от 993,88 лв. – обезщетения за забава върху възнагражденията по т.1; 3. за разликата над уважения размер от 905,20 лв. до предявеният размер от 4337 лв. – неизплатени трудови възнаграждения за периода 18.07.2011г. – 14.05.2012г.; 4. за разликата над уважения размер от 5,14 лв. – до предявения размер от 162,29 лв. – обезщетение за забава върху възнагражденията по т.3; 5. за разликата над уважения размер от 117,60 лв. до предявения размер от 1919,98 лв. – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 2009г. – 2012г., като е осъдил Т. С. С. да заплати на юридическото лице сумата от 313,49 лв. – разноски по делото, не е предмет на касационната жалба.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковете изцяло.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че “въззивният съд, в противоречие със задължителната, постановена по реда на чл. 290 от ГПК съдебна практика неправилно се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на чл. 282 от ГПК /вероятно касаторът е имал предвид нормата на чл.272 ГПК/, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, независимо, че възприема представената пред него актуална съдебна практика относно зачитане твърденията на страните и тяхното поведение”. Счита, че във връзка с този въпрос е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Позовава се на Решение № 268 от от 21.11.2011г. по гр.д.№ 191 / 2011 г. на ІІ ГО на ВКС , в което е прието, че и в случаите, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд, съгласно разпоредбата на член 272 от ГПК, въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви. Обосновава наличието на противоречие на въззивното решение с този съдебен акт с твърдението, че в настоящия случай “въззивният съд е нарушил тези основни правила, като не е изложил свои мотиви към постановеното решение, още повече, че пред тази инстанция са събрани гласни и писмени доказателства, които изобщо не са преценени от съда, нито е даден отговор на оплакванията, изложени във въззивната жалба”. Позовава се също на Определение № 1233 от 09.12.2013 г. по гр. д. № 4085 / 2013 г. на ІІІ-то г. о. ВКС , както и на Решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II т. о. ВКС, в които според касатора е дадено същото правно разрешение като в цитирания по-горе акт на ВКС. касаторът счита, че следва жалбата да бъде допусната до касационно разглеждане, и във връзка с въпросите: ”1. Допустимо ли е въззивният съд, след като е приел за относими влезли в сила съдебни актове на ВКС с различни от възприетите от първата инстанция доводи да не изложи собствени мотиви по въпросите, повдигнати във въззивната жалба само и единствено с посоченото, че на основание чл. 272 от ГПК се солидаризира и препраща към мотивите на първоинстанционния акт; 2. Допустимо ли е въззивният съд, приемайки (дори и за сведение) представени от страната влезли в сила решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, в които се съдържат изводи, различни от приетото от първата инстанция, да потвърди първоинстанционното решение, без да изложи собствени мотиви защо приема обжалваното решение за правилно и законосъобразно; 3. Каква е доказателствената сила на отговорите на въпросите, поставени по реда на чл. 176 от ГПК относно получаваните парични суми от страната по трудово правоотношение с оглед изложеното в Решение № 746 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г. на състав на IV г. о. ВКС и може ли да се счита, че отговорите на въпроси по реда на чл. 176 от ГПК са свидетелски показания, които са недопустими за установяване получавани трудови възнаграждения. Счита, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по “съществените материално и процесуално правни въпроси”, на които са дадени други разрешения съгласно цитираната по – горе задължителна съдебна практика и са налице основания за допустимост на касационното обжалване по реда на чл. 280 ал. 1 т. 1 и 3 от ГПК.
Ответната страна Т. С. С., в представен писмен отговор чрез адв.Т., взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на деловодни разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното :
Касационната жалба в частта, насочена против въззивното решение в частта на произнасянето по заявената претенция по чл.128 КТ за сумата 5530лв.,представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 04.01.2010г. до 22.02.2011г. и акцесорната такава по чл.86 ЗЗД за присъждане на дължимата мораторна лихва върху тази главница в размер 993,88 лв. за периода от 21.02.2010г. – 29.05.2012г., е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Касационната жалба в останалата й част е недопустима и следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство да се прекрати.
Съображенията за това са следните:
Касационната жалба срещу въззивното решение е подадена след изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК /ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г./, което е в сила от датата на обнародване на Закона за изменение и допълнение на ГПК. Новата редакция на процесуалната норма предвижда критерий, който изключва касационното обжалване, когато цената на иска по делото е до 5000лева. По силата на незабавното действие на новата процесуалноправна уредба, Върховният касационен съд е длъжен да приложи новата разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК, чиято действаща редакция определя като критерий за достъп до касационно обжалване цената на иска, която пък се определя от съответните процесуални разпоредби, действали към момента на предявяване на исковете – чл. 55 ГПК (отм.) или чл. 69 от сега действащия ГПК. В случая, цената на всеки от исковете по чл.128 КТ и по чл.86 ЗЗД се е определяла съобразно чл. 69, ал. 1, т.1 ГПК (отм.) и се равнява на размера на търсената парична сума. Единствената претенция с цена на иска над определения минимален праг от 5000лв. е тази за присъждане на сумата 5530лв. неплатено възнаграждение за времето от 04.01.2010г. до 22.02.2011г., като с оглед съотношението обуславящ иск – обусловен иск достъп до касационно обжалване се допуска по отношение на съответния акцесорен иск по чл.86 ЗЗД за сумата 993,88 лв. за периода от 21.02.2010г. – 29.05.2012г. Доколкото всяка една от останалите претенции е с цена под 5000лв., касационният контрол на въззивното решение досежно тях е изключен по силата на императивното правило на чл. 280, ал. 2 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съдът съобрази следното :
Предявен е иск с правно основание чл.128 от КТ за присъждане на неизплатено трудово възнаграждение за периода от 04.01.2010г. до 22.02.2011г., ведно със законната лихва от завеждане на иска до окончателното изплащане и акцесорен иск по чл.86 ЗЗД за сумата 993,88 лв. за периода от 21.02.2010г. – 29.05.2012г. С първоинстанционното решение тези претенции са уважени частично до размери съответно 1780,91 лева главница, ведно със законната лихва от завеждане на иска до окончателното изплащане, и 337,47 лева – обезщетение за забава. Предмет на настоящото производство е въззивното решение в частта, с която е потвърдена тази част на първоинстанционното решение.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че : между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е работил в ответното дружество на длъжността „монтажник”; че първоначално това е било по силата на Трудов договор № 2/01.08.2008г., който е прекратен със Заповед по чл.325, ал.1 т.1 от КТ, а впоследствие по Трудов договор № 2/18.07.2011г., който също е прекратен на същото основание със Заповед № 6/14.05.2012г.; че съгласно представените трудови договори трудовите правоотношения са обхващали периодите 01.08.2008г. до 22.02.2011г. и от 18.07.2012г. до 14.05.2012г. Приел е също, че от заключението по извършената пред първата инстанция съдебно-графологична експертиза се установява, че допълнителните споразумения към трудовите договори съответно от 01.01.2009г. и от 04.01.2010г. не съдържат автентичния подпис на ищеца, поради което е обосновал извод, че за периода от 01.08.2008г. до 22.02.2011г. страните са уговорили трудово възнаграждение в размер на 295 лева, а в периода от 18.07.2011г. до 14.05.2012г. заплатата на работника е била в размер на 440 лева, като през цялото време работникът е работил на пълен 8-часов работен ден; че от заключението по назначената и извършена съдебно-счетоводна експертиза, което не е било оспорено от никоя от страните, се установява, че за периода от 04.01.2010г. до 22.02.2011г. месечното трудово възнаграждение е било в размер на 200 лева, за периода от 18.07.2011г. до 22.02.2012г. месечното възнаграждение е било в размер на 440 лева и за периода от 01.03.2011г. до 14.05.2012г. – в размер на 280 лева, както и, че работодателят е внесъл всички дължими по закон удръжки, а при прекратяване на трудовото правоотношение след 2011г. е останал неизползван платен годишен отпуск в размер на 7 дни, който възлиза на сумата от 117,60 лева. Отчел е, че според счетоводната експертизата на ищеца не са изплатени начислените възнаграждения за месеците януари, февруари и септември 2010г. от 474,66 лева, както и за месеците март, април и май 2012г. в размер на 522,60 лева, а според графологичната експертиза – ищецът не е положил подписи върху ведомостите за месеците юли – декември 2010г., януари- февруари 2011г. и юли – декември 2011г. съобразно така приетите за установени факти по делото е обосновал извод, че фактическите му изводи и направените изчисления съвпадат са направените такива от първостепенния съд. По тези съображения е препратил на основание чл.272 ГПК и към мотивите на първоинстанционния акт. Въззивният съд е счел за неоснователно направеното във въззивната жалба на процесуалния представител на ищеца възражение, че е налице неправилно изчисляване на дължимите от ответника на ищеца суми за възнаграждения и обезщетения. В тази връзка е посочил, че е съобразена съществуващата практика на ВКС, приложена по делото, в това число Решение № 746/05.01.2011г. по гр.д. № 727/2009г. ІV гр.о. на ВКС, постановено по чл.290 от ГПК, както и Определение № 146/31.01.2013г. по гр.д. № 1158/2012г. ІV гр.о. на ВКС, съгласно които поведението на работника с оглед повторно сключване на трудов договор със същия работодателя, при условие, че при действието на първоначалния трудов договор не са му изплатени дължимите трудови възнаграждения противоречи на обичайната житейска логика, както и дадените от работника обяснения по реда на чл.176 от ГПК. Съдът е счел за неоснователни и релевираните във въззивната жалба на ответното дружество възражения, тъй като заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза не е оспорено от страните, а работодателят не е представил категорични доказателства за пълно и точно изплащане на месечното възнаграждение за исковия период.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. В първата част на изложението си същият не формулира изрично и ясно конкретен правен въпрос, а развива доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на решението, оплакване за необоснованост и неправилност на решението поради това, че съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния съд без да изложи собствени мотиви. По съществото си тези доводи са касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК и като такива са относими към и подлежат на преценка във втората фаза на касационното производството, но не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване. При отсъствие на обща предпоставка не се дължи произнасяне по наведените допълнителни такива от касатора. Въпреки това следва да се посочи , че в процесния съд въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика, обективирана в приложените актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, тъй като освен, че е препратил към мотивите на районния съд на основание чл.272 ГПК, съдът е изложил и собствени фактически и правни изводи. Въпросът доколко същите са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл.288 ГПК.
На следващо място, не се обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация и във връзка с конкретно формулираните от касатора три въпроса, посочени по-горе в определението. Същите не притежават характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК – такъв, включен в предмета на спора и обусловил решаващата воля на съда. Такива въпроси не са правно разрешавани от съда, привързани са към становището на касатора за необоснованост и неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, при преценка доводите и становищата на страните и техните обяснения, дадени по реда на чл.176 ГПК. Така формулирани въпросите са касационни оплаквания по смисъла на чл.281 ГПК, по които ВКС дължи произнасяне само с акта си по същество на спора в случай, че се допусне касационното обжалване. Изложеното е достатъчно да обоснове извод за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Въпреки това следва да се посочи, че във връзка с тези въпроси касаторът не е обосновал и не е доказал и наличието на поддържаните допълнителни основания – тези по чл.280 т.3 и т. 1 ГПК. Приложените съдебни актове не съдържат произнасяне по поставените въпроси, поради което и няма как да се установи противоречие в твърдения от касатора смисъл. По принцип основанието по чл.280 т.3 ГПК пък е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е релевирал такива предпоставки.
В обобщение следва да се посочи и това, че изложението на касатора по същество се свежда до неаргументирано оспорване на фактическите и правните изводи на съда и в него не се съдържа обосновка, свързана с правоприлагането, в изискуемия съгласно ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС смисъл.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по касационната жалба сторените и надлежно удостоверени такива в размер 450лв. съгласно приложения договор за правна помощ.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІІІ-7 от 17.02.2014г. на ОС [населено място], постановено по в.гр.д.№54/2014год., В ЧАСТТА, с която е потвърдено Решение № 1886 / 11.11.2013 г., постановено по гр. дело № 4693 / 2012г. по описа на Районен съд – Бургас, В ЧАСТТА, с която [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на Т. С. С. на основание чл.128 КТ сумата 1780,91 лева – неизплатени трудови възнаграждения, дължими за периода 04.01.2010г. – 22.02.2011г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на исковата молба – 05.06.2012г., до окончателното изплащане, както и на основание чл.86 ЗЗД сумата 337,47 лева – обезщетение за забава върху сумата от 1780,91лв. за периода 21.02.2010г. – 29.05.2012г.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на Т. С. С. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 450лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] [населено място], подадена чрез адв. К., срещу въззивно решение № ІІІ-7 от 17.02.2014г. на ОС [населено място], постановено по в.гр.д.№54/2014год., в останалата част.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№3081/2014г. по описа на ВКС, ІІІ ГО, образувано по тази част от касационната жалба.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба и е прекратено производството по делото, може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.
Определението в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: