О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 751
София, 24.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2736/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „П.”, подадена чрез гл.юрисконсулт Д., срещу решение на Софийски градски съд, постановено на 19.02.2015г. по в.гр.д.№ 11921/2013г. В ЧАСТТА, с която след частична отмяна на решение от 01.07.2013г. по гр. д .№ 39605/2012г. на Районен съд София, Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” е осъдена да заплати на Л. С. П. сумата от 3494,40лв. – обезщетение за прослужени години в системата на гражданска защита, на основание чл.222 ал.3 КТ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.08.2012г. до окончателното й изплащане и на основание чл.78, ал.1вр. ал.5 ГПК сумата 1200лв. разноски за двете инстанции.
Въззивното решение в останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът на Л. С. П. е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 6988,80лв. ведно със законната лихва; в частта, с която Л. С. П. е осъден да заплати на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” сумата 339,72лв. разноски за въззивната инстанция, както и в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на Л. С. П. против постановеното от първоинстанционния съд в производство по чл.248 ГПК определение от 07.01.2014г. не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Счита, че въззивното решение „касае материалноправен въпрос решен в случая в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по прилагането на чл.106, ал.3, изр.1 от Закона за държавния служител и на Кодекса на труда и на самата норма, както и на постановените от ВКС по чл.290 ГПК решение №330/17.11.2014г. по гр.д.№2789, ІV г.о. на ВКС и решение №211/12.12.2014г. по гр.д.№7769/2013г., ІІІ г.о. на ВКС, както и, че касационното разглеждане ще е от значение за точното прилагане на закона, във връзка с тази нова практика на ВКС”.
Ответната страна Л. С. П. в представен писмен отговор чрез адв.П. взема становище, че не са налице основанията по чл.280 ГПК. Изразява становище, че жалбата е и неоснователна, като заявява искане, в случай, че бъде допуснато касационното обжалване, същата да се остави без уважение като му се присъдят и деловодните разноски.
Касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Предмет на делото е спор за заплащане на обезщетение съгласно чл. 252 ал.1 ЗМВР (отм) след прекратяване на служебното правоотношение с ищеца Л. С. П. в ГД „Гражданска защита” поради навършване на пределна възраст,съгласно Заповед от 01.11.2011г. на Министъра на вътрешните работи. На ищеца е било изплатено обезщетение от две брутни заплати, а искът е предявен, съответно уважен от въззивната инстанция с атакуваната част от решението за спорната разлика в размер на 3494,40лв., със законните последици. Обезщетението е присъдено в размер на 4 месечни възнаграждения, съобразно прослужените години по трудово правоотношение в системата на Гражданска защита на основание чл.223 КТ.
За да постанови този резултат, съдът е приел, нормата на § 57 от ПЗР към ЗИД ЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), съгласно която стаж, придобит по ЗДСл и по КТ от служителите по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.) се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване, е материално правна и след като не й е придадено обратно действие, тя е приложима само занапред ,считано от влизането й в сила на 01.07.2012 г. (§ 70 от ПЗР към ЗИД ЗМВР, обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.) Същата не само няма действие спрямо служебните правоотношения, които вече са били прекратени преди посочената дата , но и установената с нея фикция за идентичността на работодателя , респ. органа по назначение във връзка със стажа, няма връзка с предпоставките на чл. 253 от ЗМВР ( ДВ бр 17 от 24.02.2006 г., отм.) , а следователно и с приложението на чл. 252 ал.1 от същи закон. Съгласно цитираните разпоредби на ЗМВР от 2006г , от значение за еднократното възнаградително обезщетение (гратификация) при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР са единствено реално прослужените години на длъжностите , изброени изчерпателно в ал. 1 на чл. 253 ЗМВР от 2006г , съответно условието на чл. 253 ал.2 ЗМВР от 2006г е приравненият стаж да е прослужен на изчерпателно посочените длъжности .
Приел е също, че тълкуваната норма на § 57 от ПЗР към ЗИД ЗМВР -обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012г., изразява законодателното съобразяване с обстоятелството, че в течение на времето осъществяваната от държавата дейност по гражданска защита на населението е преминавала към различни държавни ведомства и органи по законодателен път, като във всички случаи между тях е налице универсално правоприемство по смисъла на чл. 87а от ЗДСл и чл. 123 от КТ, при запазване на служебните и трудовите правоотношения със служителите в системата на гражданска защита. Понастоящем тази дейност се осъществява от ГД „ПБЗН” на МВР (ЗМВР, обн. ДВ бр 53 от 2014 г.) съгласно § 10, § 5 и § 6 от ПЗР на същия закон, универсален правоприемник на едноименната ГД „ПБЗН” на МВР по отменения ЗМВР от 2006 г., а съгласно § 92 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 88/2010 г.), последната е универсален правоприемник на Главна дирекция „Гражданска защита” (ГД „ГЗ”) на МВР, която е станала самостоятелно юридическо лице след влизане в сила на изменението на чл. 10 от ЗМВР от 2006 г., (ДВ, бр. 93 от /2009) . Дотогава тя е нямала юридическа правосубектност , като главна дирекция, но е от значение правосубектността на министерството(МВР) . Съгласно § 63 и § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), МВР от своя страна е универсален правоприемник на закритото Министерство на извънредните ситуации (МИС), преди това Министерство на държавната политика при бедствия и аварии (МДПБА). Съгласно чл. 1, ал. 2 от ПМС № 137/06.06.2006 г. и § 4 от ПЗР към него, МИС е универсален правоприемник на Държавната агенция „Гражданска защита” към Министерския съвет (ДА „ГЗ” към МС), а последната е универсален правоприемник на служба „Гражданска защита на Република България” към министъра на отбраната, която с § 1, т. 2 от ПМС № 237/21.12.1999 г. (респ. – с чл. 2а (нов) от ПМС № 162/10.08.1999 г.) е била преобразувана в самостоятелно юридическо лице към министъра на отбраната .
Приел е също, че при проследяване поредицата от универсални правоприемства в резултат на законодателни промени, трудовите и служебните правоотношения на служителите в системата на гражданска защита са преминавали към различни държавни учреждения и държавни органи, съответно – техни работодатели, или органи по назначаване, което не е ставало по волята на страните по тези правоотношения и е било уреждано с преходни правила. Позовал се е на принципното разрешение, дадено с Тълкувателно решение № 10/2014 г. по тълк. дело № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС, в което е изтъкнато като приложимо правилото на чл. 123 от КТ и чл. 87а от ЗДСл. за тези случаи. Обосновал е извод, че в така указаната насока следва да се тълкува и всяка конкретна, изрична уредба, съдържаща се в преходните и заключителни разпоредби на действалите последователно закони, имаща за предмет правното положение на работещите в сферата на гражданската защита, както и, че волята на законодателя не е служителите, работили без прекъсване в системата на гражданска защита, да получат при прекратяването на последното им, служебно (по ЗМВР от 2006 г., отм.) правоотношение, единствено и само обезщетението, полагащо им се съгласно чл. 252 във вр. с чл. 253 от този закон, като бъдат лишени от съответното обезщетение, което те биха получили по КТ, или по ЗДСл, ако не бяха универсалните правоприемства, настъпили независимо от волята на страните. Обратното тълкуване би поставило служителите на гражданска защита в неравностойно положение спрямо другите служители по трудово, респ. – по служебно правоотношение и ще е в противоречие с целта на законодателя. Обосновал е и извод, че освен обезщетението по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) при прекратяване на служебните правоотношения с МВР, на тези служители от системата на гражданска защита, се дължи и разликата – в съответния брой заплати и до пълния размер на съответното обезщетение, което те биха получили по ЗДСл, или по КТ – в зависимост от вида на правоотношението им, за периода до преназначаването им в МВР, при наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на съответното обезщетение съгласно съответната правна норма в цитираните общи закони. Когато такъв служител, получил по повод прекратяването на служебното му правоотношение с МВР обезщетение за прослуженото от него в ГД „ПБЗН”( респ. – ГД „ГЗ”) време, претендира по съдебен ред обезщетение за разликата предвид прослужени без прекъсване от него години в системата на гражданска защита, като служител по служебно или трудово правоотношение в посочените по-горе държавни учреждения – универсални праводатели (МИС, МДПБА, ДА „ГЗ” и пр.), то иска ще има своята правна квалификация не само по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), а и по съответната разпоредба от ЗДСл или от Кодекса на труда .
С оглед изложеното и данните по настоящото дело съдът е приел, че при положение че правоотношението на ищеца е прекратено след като той е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, което е безспорно между страните, той е кредитор на вземане с длъжник ответникът на основание чл. 222, ал. 3 КТ за обезщетение по трудовото правоотношение, по което е бил страна, надхвърлящо по размер две месечни възнаграждения. Носител е на вземане за още четири месечни възнаграждения, тъй като разглежданата хипотеза се приравнява на такава, в която ищецът е работил при същия работодател през последните 10 години от стажа му. Ето защо предявеният иск за заплащане на обезщетение за прослужени години, съизмерено с четири месечни възнаграждения, е основателен.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочената предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая изложението не съдържа изобщо формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката е бланкетна и преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Несъгласието на касатора с формираните правни изводи е оплакване за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. Всички тези съображения са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: На първо място въззивното решение не е в противоречие, а е в унисон с правните разрешения, дадени с приложените към изложението актове от обхвата на задължителната за съдилищата практика, поради което и не се обосновава извод за наличие на твърдяното противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК. Касаторът не е обосновал и наличие на предпоставки по смисъла на чл.280 т.3 ГПК, а и такива не са налице в случая. По въпросите, които са правно разрешени във въззивното решение, е налице трайна и последователна практика, уеднаквена със задължителни за инстанциите по същество съдебни актове, с която въззивното решение е съобразено, поради което отново се обосновава извод за липса на соченото основание за допустимост на касационното обжалване.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на атакуваното въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива за тази фаза от производството.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 19.02.2015г. по в.гр.д.№ 11921/2013г. В ЧАСТТА, с която след частична отмяна на решение от 01.07.2013г. по гр. д .№ 39605/2012г. на Районен съд София, Главна дирекция „П.” е осъдена да заплати на Л. С. П. сумата от 3494,40лв. – обезщетение за прослужени години в системата на гражданска защита, на основание чл.222 ал.3 КТ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.08.2012г. до окончателното й изплащане и на основание чл.78, ал.1вр. ал.5 ГПК сумата 1200лв. разноски за двете инстанции.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: