О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 30
София, 08.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4833/2013год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Б. К., подадена чрез адв.Д. от САК, против Решение № 337 от 26.02.2013г. на Софийски апелативен съд /САС/, постановено по в.гр.д.№ 2930/2012г. в частта, с която е потвърдено решение от 09.04.2012год., постановено по гр.д.№ 12440/09г., І-8 състав на Софийски градски съд, ГО. С последното Софийски градски съд е отхвърлил предявения от С. Б. К. срещу Т. К. Д. иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. второ от ЗЗД за сумата от 88 012.35 лв., представляваща левова равностойност на 45 000 евро, като получена с оглед неосъществено основание.
В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства и е достигнал следствие на това до грешни крайни изводи. Искането е за отмяна на решението и уважаване на иска изцяло.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, инкорпорирано в касационната жалба, се сочи чл.280 ал.1 т.2 ГПК по правните въпроси, формулирани от касатора, както следва: представлява ли неизпълнение на договора по чл.99 ЗЗД придобиването на прехвърлените права на свое собствено име; представлява ли неосъществено правно основание неизпълнението на договора по чл.99 ЗЗД, следствие на което едно лице придобива на свое име прехвърлените на трето лице права и пасивно легитимирано ли е да отговаря по иска с правно основание чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД лице, придобило определено имуществено благо чрез средства,предоставени му от трето лице изрично за придобиването на благото на името на последното. Касаторът счита, че поставените въпроси са обуславящи изхода на спора, както и, че се разрешават противоречиво от съдилищата. Позовава се на две решения на БАС и на решение на ОС [населено място], с които са разгледани претенции по чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД при различна фактическа обстановка от процесната. Позовава се и на определение на ВКС, постановено в производство по чл.288 ГПК, което е извън обхвата на съдебната практика по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като не е от категорията актове, с които се формира сила на присъдено нещо. Наличието на поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК се обосновава с оплакването за неправилност и необоснованост на решението, за неправилен и непълен анализ на доказателствата, вследствие на което са обосновани грешни крайни изводи.
Ответната страна Т. К. Д. в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК чрез адв.Д. П., преупълномощена от назначения на основание чл.47 ал.6 ГПК особен представител адв. Д. М., взема становище, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на възнаграждение за процесуалното представителство .
Касационната жалба срещу решението в обжалваната част е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното :
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. 2 ЗЗД – претендира се връщане на сумата от 88 012.35 лв., представляваща левова равностойност на 45 000 евро, като получена от ответницата с оглед неосъществено основание – за придобиване на недвижим имот. За да отхвърли предявения иск първоинстанционният съд е приел, че ответницата не притежава надлежна пасивна материална легитимация да отговаря по предявената претенция за връщане на сумата. Счел е, че подписаното от страните по делото и трето на процеса лице тристранно споразумение от 27.01.2009г., на което ищецът основава правата си срещу ответницата, има естеството и правните последици на субективна новация. От клаузите на чл.2 вр. с чл.5 от последното е видно намерението на страните за внасяне промяна в съдържанието на сключения преди това Предварителен договор за построяване и продажба на недвижим имот от 01.02.2007г., сключен между ответницата като купувач, и третото лице, като продавач, а именно ищецът К. да замести ответницата в правоотношението й с третото лице – продавача [фирма]. Счел е, че с оглед правните последици на споразумението, ищецът е легитимиран да търси изпълнение или търсене на платената сума от насрещната страна в правоотношението, която е продавачът [фирма] , а не ответницата Т. К. Д.. Решението е потвърдено от САС с обжалваното решение. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че в процесното споразумение ясно и недвусмислено страните са обективирали воля за промяна на един от субектите, а именно на страната на купувача по предварителния договор от 01.02.2007г., като са уговорили, че новият субект / ищецът/ изцяло встъпва в правата и замества в задълженията заменената страна / чл.2 т. 1 и 2/, която се освобождава от всички права и задължения, възникнали по силата на договора /чл.3/. Счел е, че доколкото липсва изразена воля за прекратяване на старото правоотношение, а споразумението препраща към предварителния договор за неуредените въпроси, следва да се приеме, че е налице хипотезата на заместването в дълг по чл.102 от ЗЗД и прехвърляне /цедиране/ на права по чл. 99 от ЗЗД. След анализ на клаузите по договора съдът е приел, че със споразумението ищецът е станал страна по сложното облигационно правоотношение с дружеството продавач и при неизпълнение на което и да е задължение, отговорност следва да се търси от насрещната страна. Посочил е, че , в разпоредбата на чл.5.2. участниците в споразумението изрично са се съгласили, че при неизпълнение на задължението на дружество да прехвърли на ищеца собствеността върху имота, предмет на предварителния договор, последният има право да иска връщане на платената цена, съобразно правата му на купувач по договора, т.е. от дружеството- продавач. Счел е за ирелевантен въпроса дали продавачът е прехвърлил процесния имот на ответницата или на трето за споразумението лице, тъй като и в двата случая същественото обстоятелство е неизпълнението на договора с ищеца, в полза на който е възникнало правото да го развали и да търси дадените в изпълнение на същия суми от продавача, който е страната по облигационната връзка. Въззивният съд е отчел и това, че в процесния случай ищецът се позовава на получена от ответницата престация, основанието за което не е осъществено. Приел е, че в случая обаче няма твърдение за неизпълнение от страна на ответницата на поето към ищеца задължение, а такова не се и установява по делото. Приел е също, че е без значение за настоящия спор с оглед заявените от ищеца нарушени права обстоятелството на кое трето за предварителния договор лице дружеството-продавач е прехвърлило процесния апартамент, тъй като е налице неизпълнение на съществуващата между ищеца и дружеството облигационна връзка.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл. 290, ал. 2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т. 1 от ТР № 1/19.II.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая при съобразяване на мотивите на въззивния съд настоящият състав приема, че касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Той не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./. поставените от касатора въпроси не са правно разрешени във въззивното решение и отговорът им не обуславя решаващите изводи на съда. Така поставени въпросите са привързани към фактически изводи, които касаторът намира да следват от анализа на доказателствата и които не са възприети от съда. Свързани са със становището на страната, изведено от доводи за неправилност на мотивите на съда, за неправилен и непълен анализ на събраните доказателства, които са ирелевантни към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281 ГПК.
Следва да се има предвид и това, че касаторът не е обосновал и наличието на специфичната предпоставка, поддържана в изложението – тази по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Приложените съдебни актове касаят съвсем различна фактическа обстановка и поради това не могат да обосноват извод за наличие на противоречиво разрешаване на правни въпроси в поддържания от касатора смисъл.
Съобразно изложеното атакуваното решение в обжалваната част не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват. Основателно е обаче искането на назначения по реда на чл. 47, ал.6 от ГПК особен представител на ответната страна за определяне на адвокатско възнаграждение при условията на Наредба №1/2004г. за размерите на минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед материалния интерес и на основание чл.7, ал.2 от Наредбата размерът на възнаграждението възлиза на 2 210 лв. Касаторът следва да бъде осъден да заплати сумата 2210лв. по сметка на ВКС с оглед изплащането й на адв. Д. П..
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 337 от 26.02.2013г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 2930/2012г. в частта, с която е потвърдено решение от 09.04.2012год., постановено по гр.д.№ 12440/09г., І-8 състав на Софийски градски съд, ГО.
ОСЪЖДА С. Б. К. да заплати по сметка на ВКС сумата 2210лв., представляваща възнаграждение за назначен по реда на чл.47 ал.6 ГПК особен представител на ответницата Т. К. Д., с оглед изплащането й на адв. Д. П. от САК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: