О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 961
гр. София, 23.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 187/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на В. З. Т. и Д. З. Д. срещу решение № 262 от 29.10.2013 г. по гр. дело № 468/2013 г. на Сливенски окръжен съд.
Ответникът по касация – С. П. С. поддържа становище за недопустимост на касационния контрол по отношение и на двете касационни жалби.
По касационната жалба на В. З. Т.:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Сливенски окръжен съд е потвърдил решение № 297 от 10.04.2013 г. по гр. дело № 996/2012 г. на Сливенски районен съд и е присъдил в полза на ищеца разноски в размер на сумата 1300 лв., адвокатско възнаграждение за втората съдебна инстанция. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че предявеният от С. иск по чл. 135 ЗЗД е доказан – налице са всички изискуеми предпоставки за уважаване на претенцията. В мотивите са развити съображения за това, че приобретателят В. Т. е знаел, че със сделката, предмет на нот.акт № 47, т. VІІ, рег. № 12847, дело № 1140/2009 г. на нотариус Е. Ш. се уврежда кредитора С. С.. С договора, оформен с цитирания нотариален акт М. Т., лично за себе си и като представител по пълномощие на Д. Д. е прехвърлила правото на собственост върху процесните имоти, подробно описани в диспозитива на първостепенното решение на Т. за сумата 18000 лв. Окръжният съд е приел, че ищецът може да се ползва от презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, тъй като ответниците са брат и сестра и субективната предпоставка на иска се счита за налична, като тежестта на доказване е обърната – не ищецът доказва знанието, а ответната страна доказва незнанието. Мотивиран е извод относно увреждане интересите на ищеца с процесния договор, предвид недоказване притежаването от страна на Д. Д. на достатъчно друго имущество, с което да погаси задължението си към С., произтичащо от заем, предоставен на нея и съпругът й А. Д., сключен месец май 2008 г. в размер на 80000 лв. във връзка с който е постановено решение по гр. дело № 4770/2009 г. на Сливенски районен съд, влязло в сила на 02.05.2011 г. Друг мотив на окръжния съд е за знанието на Д. Д. за увреждане на кредитора със сделката, посочена по – горе предвид обстоятелството, че към момента на извършване на продажбата, същата е била длъжник на ищеца. В мотивите е констатирано, че отчуждаването на имотите е осъществено при висящност на исковото производство по гр. дело № 4770/2009 г. на Сливенски районен съд, като са съпоставени датата на завеждане на иска по чл. 240 ЗЗД – 05.11.2009 г. и датата на изповядване на сделката – 10.12.2009 г. Изложено е още и това, че поканата за доброволно изпълнение до длъжницата е получена на нейния адрес от ответника, на когото са връчвани съобщенията за всички изпълнителни действия, а той е бил назначен за пазач на изнесен на публична продан имот. Изложените мотиви за обусловили извода на окръжния съд за уважаване на иска.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, формулирани, както следва:
„1 За елементите от субективната страна на състава на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Релевантно ли е за прилагане на презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД липсата или наличието на знание за увреждащия характер на атакуваната сделка у представителя на прехвърлителя, действащ при неограничена представителна власт по отношение на личността на приобретателя ?
2. Допустимо ли е законовата фикция за редовно връчване на книжа по реда на чл. 46, ал. 4 ГПК да бъде прилагана при преценката за субективното отношение на приобретателя по чл. 135 ЗЗД?”.
Първият цитиран въпрос не е съобразен с мотивите на окръжния съд, тъй като е поставен в хипотеза, която не е разгледана във въззивното решение. Окръжният съд е приел, че ищецът може да се ползва от презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, тъй като ответниците са брат и сестра и субективната предпоставка на иска се счита за налична, като тежестта на доказване е обърната – не ищецът доказва знанието, а ответната страна доказва незнанието. За да релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, жалбоподателят трябва да въведе правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, което в случая не е направил, защото е формулирал въпрос, по който няма правно разрешение, мотивирано от съда. По този начин страната не е съобразила разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1. Касаторът не е установил и допълнителни основания, тъй като решенията, на които се позовава съдържат изводи по въпрос, неотносим към настоящия спор – дали знанието на малолетно /непълнолетно лице/ има правна сила при сключване на договор от такова лице, чия воля и знание се вземат предвид – неговата или на законния му представител във връзка с иск по чл. 135 ЗЗД. Не е обосновано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и с довода, че знанието по чл. 135 ЗЗД трябва да е налице към момента на извършване на транслативните сделки, тъй като аргументите се свързват със становището, че преценката за знание у длъжника по чл. 135, ал. 2 ЗЗД е обусловена от знанието на пълномощника, т.е. с хипотеза, която окръжният съд не е разглеждал. Решаващият мотив на въззивния съд е, че ищецът може да се ползва от презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД и в тежест на ответниците е било да установят липсата на знание за увреждащия характер на сделката, т.е. ищецът не е имал процесуалното задължение да установява положителния факт на това знание. Приетото от въззивния съд разрешение е в съответствие с правните разрешения, обосновани в решение № 171/14.07.2011 г. по гр. дело № 1201/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика, поради което не е налице противоречиво произнасяне, респективно основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
С вторият по реда на изложението цитиран по – горе въпрос също така не е релевирано общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въвеждането му засяга допълнителен мотив на въззивния съд за приложимост на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, а именно, че на ответника са връчвани съобщенията за всички изпълнителни действия. Наличието или липсата на този мотив не може да промени решаващия мотив на окръжния съд за това, че ответникът е знаел за увреждане на кредитора с процесната сделка. Ответниците е следвало да докажат твърдението си, че не са знаели за увреждането на кредитора, съобразно разпределението на доказателствената тежест, а въззивният съд е обосновал липсата на доказателства за това твърдение. С позоваването на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение по гр. дело № 546/2012 г. на ВКС, ІV г.о. жалбоподателят не обосновава допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както поради необосноваване на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, така и поради неаргументиране на допълнително основание. Липсва идентитет на въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд и въпросите, разрешени в цитираната съдебна практика.
Не е обосновано наличието на основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят не е изложил съществуващата според него неправилна или неактуална съдебна практика, респективно насоките, в които същата ще следва да бъде развита или разпоредби, които счита за непълни, неясни или противоречиви, при липсата на съдебна практика, за да бъдат тълкувани /арг. т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/. С оглед на всичко изложено по- горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По касационната жалба на Д. З. Д.:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, формулиран, както следва:
„1. За задължението на съда да обсъди всички доводи, наведени от страните, които имат значение за решаване на делото”.
С поставения въпрос страната не е обосновала наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд има задължението да обсъди доводите, които са релевантни за изхода на делото. Изложеното от ответницата, че не е присъствала при изповядване на договора за продажба пред нотариус, а волеизявлението за разпореждане с идеалните й части от имотите е извършено от пълномощницата й е констатирано, като обстоятелства от окръжния съд, но съдебният състав не е формирал правни разрешения по тях, отчитайки като релевантно за спора необорването на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД от ответниците, с което последиците й се приемат за настъпили. Настъпването на тези последици в нормата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД не е обвързано от начина, по който е направено волеизявлението по процесната продажба – лично или чрез пълномощник, т.е. доводите, които страната е посочила са извън фактическия състав на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд е задължен да изложи мотиви по възраженията, които са релевантни и имат относимост към съответния фактически състав на прилаганата норма, но не и към неотносими към разпоредбата обстоятелства. Поради това следва да се приеме, че с неформирането на правни разрешения по посочените обстоятелства въззивният съд не е допуснал отклонение от приложената практика. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
В приложението са поставени и следните въпроси:
„2. За елементите от субективната страна на състава на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Релевантно ли е за прилагане на презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД липсата или наличието на знание за увреждащия характер на атакуваната сделка у представителя на прехвърлителя, действащ при неограничена представителна власт по отношение на личността на приобретателя ? Към кой момент следва да е налице знанието за увреждане на кредитора?”
3. Допустимо ли е законовата фикция за редовно връчване на книжа по реда на чл. 46, ал. 4 ГПК да бъде прилагана при преценката за субективното отношение на приобретателя по чл. 135 ЗЗД?”
Както се установява от изложените цитати на въпросите, последните имат идентично съдържание с въпросите, въведени с приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на В. Т.. Жалбоподателката се е позовала на същата съдебна практика, която е приложила към приложението по касационната жалба на Т.. Поради това съображенията, които са мотивирани за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, изложени по- горе във връзка с доводите на касатора Т. следва да се имат предвид и по настоящето приложение. По втория въпрос липсва приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК поради липсата на произнасяне на съда по такъв въпрос. Не са обосновани и допълнителни критерии по чл. 280, ал.1 ГПК, поради неотносимост на приложената практика към въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд. Не е аргументирано противоречиво произнасяне на въззивния съд по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК относно въпроса „Към кой момент следва да е налице знанието за увреждане на кредитора”. По третият от цитираните въпроси следва да се има предвид вече изложеното по приложението към жалбата на ответника по иска, а освен това и следното. Твърдението в приложението, че въззивният съд се е отклонил от приложената практика с позоваването на чл. 46, ал. 4 ГПК е необосновано, тъй като в тази практика липсват разрешения за приложението по чл. 46, ал. 4 ГПК при връчване на книжа по изпълнително дело.
Не е обосновано наличието на основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Жалбоподателката не е изложила съществуващата според нея неправилна или неактуална съдебна практика, респективно насоките, в които същата ще следва да бъде развита или разпоредби, които счита за непълни, неясни или противоречиви, при липсата на съдебна практика, за да бъдат тълкувани /арг. т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/. С оглед на всичко изложено по- горе следва да се приеме, жалбоподателката не е обосновала приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Неустановяването на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК има за последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поради това ВКС в настоящият си състав приема, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноските, направени за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 800 лв.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 262 от 29.10.2013 г. по гр. дело № 468/2013 г. на Сливенски окръжен съд.
ОСЪЖДА В. З. Т. и Д. З. Д. да заплатят на С. П. С. разноски за касационното производство в размер на сумата 800 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: